Не стреляйте преди да попитате "Стой! Кой идва?"!!!

Уважаеми колеги,
Съзнателно използвах много военна терминология в последните си послания, за да заостря вниманието ви върху положението, в което допуснахме да се окажем.
Не се чувствам като на война, но искам да споделя с вас какво мисля за нашата борба досега.
Първо, мисля, че започнахме стачката изключително неподготвени, "на юруш", "от мерак", "защото така искат всички", "за да не се цепим от колектива", "за да постигнем нещо"... и хиляди други също толкова незрели причини, които също толкова лесно си отидоха, когато стана "напечено". Не бягам от отговорност, когато в предишното си послание написах, че още преди включването на нашето училище бях против тази стачка в този й вид. Защо мислех така? Защото съм бил изчислител в дивизион от реактивната артилерия, където отчитахме всички възможни фактори, които влияят на точността на стрелбата и въпреки това се примервахме четири пъти, преди да дадем окончателните данни за стрелба. Не се шегувам - във времето на Студената война не си играехме на войници, а стреляхме сериозно дори по време на учения. И аз сериозно гледах на нашите стачки досега и се учех какво не им достига, за да "не улучват никога целта". За да ви насоча по-прагматично ще ви разкажа нещо хем смешно, хем тъжно, хем поучително: бях новобранец и по време на едно учение през зимата с премръзнали ръце премествах различните линии по уреда за "управление на огъня", за да дам на батареята данните за стрелба. Поех данните от далекомериста, от разузнавача, от метеоролога и започнах да изчислявам. Допуснах грешка с премръзналите си ръце и когато дадох моите данни изведнъж получих светкавица върху главата си. Бях с каска и не разбрах, че началник-щаба ме е ударил с юмрук с всичка сила по нея: усетих само една светкавица в очите и удар в брадата, защото цялата ми глава се понесе надолу към уреда за изчисление, в който се ударих. Егото ми беше много наранено, но офицерът вече крещеше "Идиот, ти изби нашите! Какви данни подаваш? Гледаш ли какво правиш? Целият град вече не съществува..." Времето на детско-юношеските ми игрички си отиваше безвъзвратно със струйката кръв от брадата ми...
Имах избор: да послушам егото си и да намразя началник-щаба и да започна една безсмислена "епопея на самосъжаляващите се"... Или да осъзная какво можеше да стане, ако това учение не беше учение, а е суровият Живот... Вярно е, че тогава беше времето на Студената война и че много от вярванията ни почиваха на лъжлива основа. Но е вярно и това, че след този случай аз проверявах по няколко пъти наум данните, преди да ги подам на другите. И никога повече не получих удар "по каската":):)
Влязох в тази стачка, колеги, без очакването, че с  "голи ръце"  ще успеем да постигнем толкова много. Но не можехме да постигнем всичко! Трябва да си го признаем най-после.
Второ, какво в подготовката ни не беше наред, според мен? Всичко, освен духа ни. Имахме дух, но нямахме "материя".
Имахме ли информационно добро осигуряване? Според мен - не. Каква ни беше свръзката? Бърза и повсеместна или бавна и частична? Какви ни бяха свръзочниците? Точни и бързи или "мърди" и "скътавки" (както казвахме в армията)?
Имахме ли добри съюзници? Мисля, че не. Родителите, учениците, средствата за масово осведомяване първоначално бяха против нас и едва доста по-късно започнаха част от тях да ни подкрепят, но не знаеха как да го направят. А ние знаехме ли как да поискаме тяхната подкрепа и точно за какво? Имахме ли точен план по този въпрос? Мисля, че не. Даже, според мен, обърквахме своите възможни съюзници, а някои даже ги отблъсквахме несъзнателно.
Имахме ли добри водачи? Мисля, че не. Защото истинският командир в добрата армия последен напуска бойното поле и се оглежда за ранените и не изоставя своите в беда. А взема всички мерки неговите хора да понесат колкото се може по-малко поражения и лишения. И не им изпраща празни образци за капитулация от топлия си щаб. Знаете ли, че това явно е нещо доста кармично за нас българите. Сещам се за една история, която преди две-три години ми я разказа един 86 годишен тогава човек от село Виногради, Мелнишко. Той е бил войник по време на Втората световна война и при изтеглянето на германските войски във втората фаза на войната една българска военна част се сблъсква с военна част на бившите си съюзници, германците. Получава се объркване: довчера съюзници, а днес - противници? Какво да правят нашите? Искат да заемат позиции, да се държат като истински воини, но получават заповед "Да сдадат оръжието на германската армия". Представете си, колеги! Сражение не е имало. Не е имало дори един изстрел. Германците не са стреляли нито веднъж дори, а някой по телефона се разпорежда на командира на българския полк да заповяда на своите да свалят оръжието... Да се каже "позор" не е нито точно, нито достатъчно. Но моят стар познат от Виногради ми разказа, че тогава офицерите и старшините са отишли при командира и са искали той да не изпълни заповедта "Отгоре". Тогава този Човек, защото той е имал съвест, казал, че "Заповеди не се оспорват" (така е в армията) и наредил нейното изпълнение, след което се оттеглил в своята командирска палатка. Войниците, офицерите и старшините започнали с неохота да свалят оръжието си, а от командирската палатка се чул силен изстрел... Командирът на полка изпълнил заповедта, но чул и Съвестта си...защото не можел да погледне в очите своите другари по съдба... Затова предпочел да се оттегли завинаги...
Имахме ли добър "тил"? С какъв стачен фонд разполагахме? С каква материална подкрепа ни осигуриха онези, на които това им беше не просто нравствено, а законово задължение? И бяха ли помислили те за набирането на средства за водене на сериозна стачна борба? А ние бяхме ли помислили за това?
Имахме ли добър план за действие? Мисля, че не.
Имахме ли добро взаимодействие помежду ни? Мисля, че не.
Имахме ли добра организация при вземането на общите ни решения? Мисля, че не. Защото се разпаднахме по същия начин, по който започнахме: "за да не се цепя от другите - те започват работа, защо аз да стачкувам?", "за благото на децата" (сякаш досега сме стачкували против благото на децата), "защото няма да постигнем нищо" (сякаш сме забравили виковете "стачка докрай"), "защото няма повече смисъл" (сякаш досега е имало) и т.н.
Имахме ли добро "разузнаване"? Мисля, че не. Защото информацията, която ни подаваха за положението "отвъд фронта" беше силно изопачена: или завишено бодряшка, или завишено черногледа. Всъщност не разполагахме със свои "очи" в тази трудна борба.

Затова имам конкретни предложения за следващия етап на нашата борба.
Първо, нека създадем рубрика "Поуки от стачката" и да пишем в нея.
Второ, да създадем рубрика "Идеи за практически стъпки за подобряване на работата със съюзници".
Трето, да създадем рубрика "Идеи за създаване на собствена учителска (неконтролирана от правителството и партиите) информационна система".
Четвърто, да създадем база от данни с електронните адреси на всички български учители, работещи в Интернет.
Пето, да създадем рубрика "План за подобряване на учителските синдикати: обновяване, промяна и учредяване на нов".
Шесто, да създадем рубрика "Национален конгрес на българските учители - цели и подготовка".
Седмо, да създадем рубрика "Промяна на Закона за народната просвета", в която да напишем свои Проекти за закон, защото този, според мен, има само една ориентация "ОТГОРЕ-НАДОЛУ" и обслужва единствено Държавата.
Осмо, да създадем рубрика "Организация на българското училище", в която да пишем проекти за нова национална организация на средното ни образование.
Девето, десето...

Колеги, пишете какво мислите по даденото послание!
С уважение и обич,
Росен Ангелов,
filomed@mail.bg, filomed@abv.bg, filomedcure@gmail.com