Една мечта за по-добро бъдеще на българското училище!
Една мечта за по-добро бъдеще на българското училище
от Росен Ангелов
E-mail: filomed@mail.bg23 октомври 2007 Един светъл образ на бъдещ министър на образованието, който го е грижа за българските деца „ЕДНА МЕЧТА ...”
на Росен Ангелов,
учител по философия в Езикова гимназия „Акад. Л. Стоянов” – Благоевград
„...ЗА ПО-ДОБРО БЪДЕЩЕ НА БЪЛГАРСКОТО УЧИЛИЩЕ...”
В едно по-добро време за българското училище се случи следното:
“Един ден българският министър (или един от заместниците му) на образованието и науката реши да не се обажда на охраната, нито на началника на канцеларията. Беше му дотегнало от лъжите и сензациите по вестниците, от обезсърчаващата лавина от факти за убийства, за грабежи, за насилие, за изнудване, за корупция. Както и от примамливите, но измамни обещания за “по-светло бъдеще в Европейския съюз”…
Искаше му се да се поразходи из България без официалната свита, която настройваше хората или угоднически, или враждебно, или просто отчуждено.
Той беше човек с добро сърце и понякога се питаше дали не сгреши, когато прие предложението на Майстора “да го издигнат като кандидатура за министър”. Видя и сладката, и горчивата страна на уж “високия” пост. И горчивата май беше повече.
Министърът управляваше сам колата си и си мислеше: “Как стана така, че България, без да е бомбардирана от чужда авиация, има едни от най-лошите пътни настилки в Европа? Защо най-красивите момичета на света – българските, - съзнателно се състаряват, като цапат лицата си с разните мазила и не свалят цигарите от уста? Защо отиват на училище като на секс-ревю? С дълбоки деколтета, с голи кореми, със съзнателно показвано интимно бельо? А оттук идват и болните яйчници, и бялото течение, нима не го осъзнават? Какво правят тези учители? Нима не виждат какво става пред очите им? И заведенията, които не спират да продават алкохол на 10 метра от училищните огради?”
Министърът за пореден път забеляза магистралните проститутки, но за първи осъзна, че възрастта им е доста по-малка в сравнение с колежките им отпреди десетина години. И се запита: “Какво правим ние, за да не стигат децата дотук?”
Тръпки го побиха, когато за части от секундата му мина през ума: “Ами ако и Мария тръгне по този път?!” Деветгодишната му дъщеричка все още му се възхищаваше и тичаше към него с разперени ръце, когато не беше заета с писането на SMS-и по новия мобилен телефон, който й беше подарил на връщане от последната му командировка до Брюксел…
Наскоро министърът получи докладна за учител, който беше станал сводник на свои възпитанички от поправителен дом за непълнолетни закононарушители. Полицията го беше арестувала, директорът беше издал заповед за дисциплинарно уволнение, но дали и самият директор не е участвал в тази мърсотия.
Съмнения изпълваха душата на министъра. Бащини страхове се опитваха да го разстроят. Палавите ръкомахания на малолетните проститутки, телевизионните репортажи за разкритата мрежа за производство на детска порнография, лицето на Мария с мобилния телефон в ръка се смесваха в един грозен образ. Опита се да изтрие образа мислено, но се наложи да махне с ръка, сякаш гони нахална муха…
Умори се от шофирането. Не, от мрачните мисли. Министърът реши да спре на първата отбивка и да си почине. Трябваше да подреди мислите си: “Накъде съм тръгнал? Знам ли за какво пътувам? Какво искам да открия?”
…Някога той беше отличен студент, умееше да се съсредоточава, да се усамотява и всичките си изпити взе успешно. От само себе си стана университетски преподавател. Беше гордост на родителите си. Майка му, бивш функционер на бивша партия, го подтикваше към политически изяви. Баща му го предупреждаваше да не се увлича в политиката, но “в университета всичко беше политика”. Той се усети, че искаше да каже “наука” и се запита защо ли първо му дойде наум думата “политика”? “Просто грешка на езика!”
“Не. Това не е грешка на езика, а потисната мисъл, която се е прокраднала при намаления контрол от страна на цензурата на свръхсъзнанието” – министърът си спомни част от нещата, които беше чул в спецкурса по психоанализа, на който бе ходил по свое желание в един друг факултет. Той беше ученолюбива натура. Някога обичаше приключенията. А беше и строен, добре сложен, хубав мъж – жените с вкус винаги го забелязваха…
Но в министерството всичко беше добре подредено и изчислено, разчертано и планирано. Нямаше време за собствени мисли. Трябваше да се мисли “отговорно”, “държавнически”, а не да се “своеволничи”. А и не биваше да разочарова Майстора. Беше му гласувал доверие все пак. Именно на него. А можеше да се спре на толкова други. Малко ли хора се натягаха за министерски пост? Докато той четеше в библиотеките…
Тук, на отбивката, министърът се ядоса на самия себе си: “Какво са ме обхванали разни сантименталности? Прави са хората от Международния валутен фонд и Световната банка! Който не работи, не трябва да яде. Трябва да се стегнат тези учители! Трябва да се стреснат. Само страхът от безработица ще ги накара да заработят истински! И без това измислят “мъртви души”, и без това директорите надуват щатовете, за да измъкнат повече пари! Този грабеж трябва да спре! Да, закриването на няколко училища ще ги стресне.”
Не щеш ли министърът се унесе в дрямка. И засънува: “Той е и не е той. Сега е и не е сега. Движи се на кола или на нещо като фаетон. Времето е хубаво, ясно, слънчево, тихо, спокойно, пролетно. Той е освободил кочияша и пътува към едно българско село. На проверка в тамошното училище. Не е предупредил никого, за да разбере истината, а не напомадената маска за нещата в училище.
Изведнъж в съня си той се вижда като цар Борис ІІІ, с малките мустачки, с плешивата глава, с обикновеното облекло, с умния поглед. Влиза той в селското училище и право при директора. При вида на царя директорът едва не припада от уплаха. Той, министърът-цар, приветливо го успокоява и му казва да не вдига шум, а да го заведе в една от класните стаи, за да наблюдава урока.
Директорът го завежда в една от стаите, въвежда го, а учителят не казва на учениците да станат, нито ги представя, но си продължава урока. Часът е по българска история. Царят-министър се заслушва и му става интересно. Такива неща не е чувал в двореца. Децата се вълнуват, участват, задават въпроси, учителят се усмихва и им отговаря с въпроси, които ги карат сами да мислят и да намират сами отговорите. Часът преминава спокойно – на никого не му звъни мобилния телефон в класната стая, никое дете не лъже, че излиза до тоалетна, а всъщност отива да пуши. Има прекрасна дисциплина. Личи си, че децата обичат учителя си, а и че той също ги обича. Министърът-цар е много радостен, че българските деца учат в такава атмосфера.
Бие звънецът. Децата изхвърчават навън от стаята, а директорът строго казва на учителя да тръгне с тях към директорската стая. Учителят идва и поздравява вежливо, но сдържано и двамата.
Царят-министър дава висока оценка на видяното, похвалва учителя и едва накрая запитва много внимателно: “Господин Учителю, сега, след като Ви казах, че много ми хареса часът ви, иска ми се да Ви попитам само още нещо.”
Учителят казва: “Кажете, Ваше Величество!”
“- Не ме ли познахте, господин Учителю?”
“- Разбира се, че Ви познах, Ваше Величество!”
“- Тогава защо не казахте на децата да станат, когато влязохме с господин Директора?”
“- Ваше Величество, това не е проява на неуважение към Вас, но в класната стая има място само за едно Величество – знанието, което Учителят носи на децата. Ако им бях казал да станат при Вашето влизане, децата щяха да си помислят, че в живота Властта е по-важна от Знанието. А Вие, сигурен съм, не искате да ги лъжа…”
Някакъв клаксон на минаваща кола събуди министъра. Пиеше му се нещо разхладително. “Ама че смахната работа! Глупости! Какъв е този безсмислен сън?”
“Няма безсмислени сънища. Има сънища, които ние все още не разбираме” – отново му изникна в съзнанието спомен от онзи спецкурс, сякаш за да го обърка още повече.
В близкото селце се наложи да спре, за да си купи разхладително. В механата министърът видя щанд за книги и вестници. Взе си едно безалкохолно и отиде при книжнината, за да я разгледа докато пие. Видя дотегналите му вестникарски гръмки заглавия, хитрата порно-реклама, бруталната политическа пропаганда и обърна поглед към книгите. Все едно и също нещо. Стоп! Видя нещо по-старичко. Някакъв си доктор беше написал нещо за България. А книгата е отпреди 1944 г. Министърът се подразни, че лекарите се правят на писатели, но авантюристът в него го накара все пак да се протегне към книгата. Запрелиства я и по стар навик се обърна към съдържанието й. Там видя една точка, озаглавена “Заплатите на офицерите не трябва да достигат тези на учителите”. “Какви са тези глупости?” – помисли си министърът. Но авантюристът го накара да отвори и да прочете, че на заседание на Министерския съвет Министърът на просвещението предупреждава правителството, че внесеното предложение за повишаване заплатите на българските военни трябва да бъде много добре обмислено, защото те в никакъв случай не трябва да достигат равнището на заплатите на учителите.
“Сънувам ли?” – запита се министърът. В една друга глава прочете нещо, което го потресе: “Един ден цар Борис ІІІ реши да отиде да види какво е истинското положение в българските училища и без охрана, и без кочияш тръгна за провинцията. В едно селце той влезе в училището и отиде право в директорския кабинет…”
Министърът се уплаши. “Болен ли съм? Откачам ли? Какво ми става? Това са халюцинации! Първо този сън, сега този откачен доктор и неговите нелепи писания! Не вярвам в съвпадения.”
В този момент на мобилния му телефон се изписа номерът на Мария: “Татенце, много те обичам. Нещо много интересно искам да ти кажа, ама веднага.”
Министърът не можеше да отказва на дъщеричката си и продължи да слуша: “Нашият учител днес ни разказа нещо за някакъв цар, който бил нещо като теб и обичал много децата и училището. Нали и ти, тате, обичаш децата и ти ще направиш така, че нашите учители да влизат при нас винаги весели, ведри, усмихнати! Сега те са много тъжни и почти не се усмихват. Но ти можеш, татенце! Ти ще им помогнеш. Много те обичам. Довечера коя приказка ще ми прочетеш? Тате, чуваш ли ме?”…
Министърът не запомни какво отговори на Мария, но само усети, че по лицето му се стичаха сълзи…
На поредното заседание на Министерския съвет колегите на Министъра на образованието и науката забелязаха нещо ново в него. Погледът му не беше вял и уморен, не беше отегчен, не беше и фалшиво бодряшки. Нещо беше се случило. Те скришом си намигаха, сякаш знаеха какво е това нещо. Но когато Министърът започна: “Уважаеми колеги, днес е може би последният ми ден като министър в нашето правителство. От това, което ще кажа и от това, което вие ще решите във връзка с него, ще зависи какво решение ще взема – да си подам оставката или да продължа в кабинета.”
Тонът на министъра не беше на предишния човек. Нещо наистина беше се случило. Това не беше той. Министрите се почувстваха неловко и неудобно. Размърдаха се раздразнено по столовете. Чувство на потиснат гняв се надигаше в душите им: “Сега пък тоя на какъв ще ни се прави?” Почувстваха се несигурни. Този явно им готвеше изненада. А изненадите не влизаха в правилата на играта. Нали Майсторът го беше одобрил? Министрите недоумяваха. Раздадоха се гласове: “Бързаме, хайде по-експедитивно. Имаме срещи с хората от МВФ и от Европарламента. Няма да се излагаме, я!”
Когато министърът на образованието заговори, пролича единствено, че този човек наистина не е онзи, когото те познаваха: “Уважаеми колеги, крайно време е да спрем да лъжем себе си и хората, че правим нещо за тях. Ние с вас имаме деца и като техни родители носим отговорност за това, в каква България те ще живеят. Може да не завършим, но поне сме длъжни да започнем почистването й. Мародери, проститутки, корупция, наркотици, убийства, грабежи – всичко това започва от семейството и от училището. Стига сме се престрували, че това са “нормални странични явления на демокрацията”. Не са нито нормални, нито странични, нито демократични. Нас просто ни е страх да не загубим по-високите си заплати и сме съучастници в една измама. Мамим собствения си народ, като го залъгваме, че работим за него. Всички ние знаем, че това не е така. Но можем да го променим, ако променим отношението си към онзи, без когото никое българско дете не може – българския учител. Иначе, където и да се скрием – в Швейцария или в САЩ, навсякъде нашата съвест ще ни настигне. Аз вярвам, че ние можем да протегнем честна ръка на своя народ и да му дадем възможност да избере достойния живот, честно спечеленото богатство, здравето, дълголетието, щастието. Но всичко започва от училище. Там се изграждат първообразите, които след това движат човека почти завинаги. Там на детето се внушава, че е свободен човек и от него зависи неговата съдба или точно обратното, че е роб и от него нищо не зависи.
Уважаеми колеги, аз повече не искам да бъда министър на унизени, безгласни и болни хора. Българското училище е задушено и ние го задушаваме с всичките ни бодри приказки за “европеизиране” на нашето образование. Нима забравихме, че българите бяха будителите на цяла Европа, че те дариха на света и компютъра, и част от космическата програма, и много други прекрасни открития. Нима забравихме, че българите бяха градинарите на Европа? Аз повече няма да участвувам в лъжата, че българското училище трябва да се европеизира. Какво има да европеизира най-старият европеец – българинът?
Знам, че част от Вас ще си помислят, че съм си загубил ума. Не, досега си го бях загубил, защото си затварях очите за все по-угасващия поглед на дъщеря ми и се опитвах да не мисля за това. Опитвах се да си затворя очите за това, че болните учители възпитават само болни деца. Бедните духом създават други бедни духом.
Уважаеми колеги, стига сме въздигали разни чужди и наши гешефтари, чиито лобита в парламенти ни изнудват непрекъснато да ги представяме като благодетели на народа. Стига сме разпространявали порочния образ, че българските учители не работят, защото не искат и защото ги мързи. Това не е първопричината, това е последица от факта, че в училище е убита свободата на учителя.
Имате право да приемете оставката ми, в случай че отхвърлите моите предложения за спешни преобразования в българското училище:
І. С цел утвърждаване на осъзнатата любов към Родината, предлагам:…
1….2….3….
ІІ. С цел възстановяване свободолюбивия дух на българското образование, предлагам:
1…2…3…
ІІІ. С цел истинско одухотворяване на учебния материал, предлагам:
1…2…3…
ІV. С цел истинско демократизиране на управлението и възстановяване на искреното уважение към учителя, предлагам:
1…2…3…”
Министърът не спря дотук. Той разказа и за съня си и не видя, че част от колегите му го гледаха като някакъв луд. Други го гледаха изплашени. А трети – безразлично. Само един-двама бяха развълнувани, но го слушаха с жив интерес.
След заседанието на Министерския съвет министърът на образованието не поиска да тръгне с никого от колегите си, а се обади на жена си да я попита как са с Мария. Той си тръгна с облекчена душа. Знаеше, че Стената, за която някогашната му любима група “Пинк Флойд” написа и изпя цял албум, не можеше да се срине изведнъж. Но отнякъде трябваше да се започне. Поне една тухла трябваше да бъде демонтирана и хората трябваше да узнаят за това. Те трябваше да узнаят, че Стената не е природно явление, че не е вечна, че е изкуствено, уродливо образувание, което може да бъде разградено.
“Аз няма да бъда просто само още една тухла в Стената!”- си затананика на българо-английски език вече може би бившият министър на образованието, но вечен и свещен татко на Мария…Той предвкусваше радостта от нейната щастлива прегръдка и не усети как стигна до дома си.
На другия ден телефонът му се запали от позвънявания. Само на едно от тях той отговори: това на татко му. Баща му тихо, но щастливо му каза: “Обичам те и се гордея с теб, скъпи мой.
Човекът, който до вчера със сигурност беше Министър на образованието и науката, днес със сигурност усети, че в България една много важна тухла от Стената беше съборена.
Една българска душа се усмихна на Слънцето.
И Слънцето се усмихна на България.”
Това не е краят на историята!
20 април 2006 г.,
България,
Благоевград
от Росен Ангелов
E-mail: filomed@mail.bg23 октомври 2007 Един светъл образ на бъдещ министър на образованието, който го е грижа за българските деца „ЕДНА МЕЧТА ...”
на Росен Ангелов,
учител по философия в Езикова гимназия „Акад. Л. Стоянов” – Благоевград
„...ЗА ПО-ДОБРО БЪДЕЩЕ НА БЪЛГАРСКОТО УЧИЛИЩЕ...”
В едно по-добро време за българското училище се случи следното:
“Един ден българският министър (или един от заместниците му) на образованието и науката реши да не се обажда на охраната, нито на началника на канцеларията. Беше му дотегнало от лъжите и сензациите по вестниците, от обезсърчаващата лавина от факти за убийства, за грабежи, за насилие, за изнудване, за корупция. Както и от примамливите, но измамни обещания за “по-светло бъдеще в Европейския съюз”…
Искаше му се да се поразходи из България без официалната свита, която настройваше хората или угоднически, или враждебно, или просто отчуждено.
Той беше човек с добро сърце и понякога се питаше дали не сгреши, когато прие предложението на Майстора “да го издигнат като кандидатура за министър”. Видя и сладката, и горчивата страна на уж “високия” пост. И горчивата май беше повече.
Министърът управляваше сам колата си и си мислеше: “Как стана така, че България, без да е бомбардирана от чужда авиация, има едни от най-лошите пътни настилки в Европа? Защо най-красивите момичета на света – българските, - съзнателно се състаряват, като цапат лицата си с разните мазила и не свалят цигарите от уста? Защо отиват на училище като на секс-ревю? С дълбоки деколтета, с голи кореми, със съзнателно показвано интимно бельо? А оттук идват и болните яйчници, и бялото течение, нима не го осъзнават? Какво правят тези учители? Нима не виждат какво става пред очите им? И заведенията, които не спират да продават алкохол на 10 метра от училищните огради?”
Министърът за пореден път забеляза магистралните проститутки, но за първи осъзна, че възрастта им е доста по-малка в сравнение с колежките им отпреди десетина години. И се запита: “Какво правим ние, за да не стигат децата дотук?”
Тръпки го побиха, когато за части от секундата му мина през ума: “Ами ако и Мария тръгне по този път?!” Деветгодишната му дъщеричка все още му се възхищаваше и тичаше към него с разперени ръце, когато не беше заета с писането на SMS-и по новия мобилен телефон, който й беше подарил на връщане от последната му командировка до Брюксел…
Наскоро министърът получи докладна за учител, който беше станал сводник на свои възпитанички от поправителен дом за непълнолетни закононарушители. Полицията го беше арестувала, директорът беше издал заповед за дисциплинарно уволнение, но дали и самият директор не е участвал в тази мърсотия.
Съмнения изпълваха душата на министъра. Бащини страхове се опитваха да го разстроят. Палавите ръкомахания на малолетните проститутки, телевизионните репортажи за разкритата мрежа за производство на детска порнография, лицето на Мария с мобилния телефон в ръка се смесваха в един грозен образ. Опита се да изтрие образа мислено, но се наложи да махне с ръка, сякаш гони нахална муха…
Умори се от шофирането. Не, от мрачните мисли. Министърът реши да спре на първата отбивка и да си почине. Трябваше да подреди мислите си: “Накъде съм тръгнал? Знам ли за какво пътувам? Какво искам да открия?”
…Някога той беше отличен студент, умееше да се съсредоточава, да се усамотява и всичките си изпити взе успешно. От само себе си стана университетски преподавател. Беше гордост на родителите си. Майка му, бивш функционер на бивша партия, го подтикваше към политически изяви. Баща му го предупреждаваше да не се увлича в политиката, но “в университета всичко беше политика”. Той се усети, че искаше да каже “наука” и се запита защо ли първо му дойде наум думата “политика”? “Просто грешка на езика!”
“Не. Това не е грешка на езика, а потисната мисъл, която се е прокраднала при намаления контрол от страна на цензурата на свръхсъзнанието” – министърът си спомни част от нещата, които беше чул в спецкурса по психоанализа, на който бе ходил по свое желание в един друг факултет. Той беше ученолюбива натура. Някога обичаше приключенията. А беше и строен, добре сложен, хубав мъж – жените с вкус винаги го забелязваха…
Но в министерството всичко беше добре подредено и изчислено, разчертано и планирано. Нямаше време за собствени мисли. Трябваше да се мисли “отговорно”, “държавнически”, а не да се “своеволничи”. А и не биваше да разочарова Майстора. Беше му гласувал доверие все пак. Именно на него. А можеше да се спре на толкова други. Малко ли хора се натягаха за министерски пост? Докато той четеше в библиотеките…
Тук, на отбивката, министърът се ядоса на самия себе си: “Какво са ме обхванали разни сантименталности? Прави са хората от Международния валутен фонд и Световната банка! Който не работи, не трябва да яде. Трябва да се стегнат тези учители! Трябва да се стреснат. Само страхът от безработица ще ги накара да заработят истински! И без това измислят “мъртви души”, и без това директорите надуват щатовете, за да измъкнат повече пари! Този грабеж трябва да спре! Да, закриването на няколко училища ще ги стресне.”
Не щеш ли министърът се унесе в дрямка. И засънува: “Той е и не е той. Сега е и не е сега. Движи се на кола или на нещо като фаетон. Времето е хубаво, ясно, слънчево, тихо, спокойно, пролетно. Той е освободил кочияша и пътува към едно българско село. На проверка в тамошното училище. Не е предупредил никого, за да разбере истината, а не напомадената маска за нещата в училище.
Изведнъж в съня си той се вижда като цар Борис ІІІ, с малките мустачки, с плешивата глава, с обикновеното облекло, с умния поглед. Влиза той в селското училище и право при директора. При вида на царя директорът едва не припада от уплаха. Той, министърът-цар, приветливо го успокоява и му казва да не вдига шум, а да го заведе в една от класните стаи, за да наблюдава урока.
Директорът го завежда в една от стаите, въвежда го, а учителят не казва на учениците да станат, нито ги представя, но си продължава урока. Часът е по българска история. Царят-министър се заслушва и му става интересно. Такива неща не е чувал в двореца. Децата се вълнуват, участват, задават въпроси, учителят се усмихва и им отговаря с въпроси, които ги карат сами да мислят и да намират сами отговорите. Часът преминава спокойно – на никого не му звъни мобилния телефон в класната стая, никое дете не лъже, че излиза до тоалетна, а всъщност отива да пуши. Има прекрасна дисциплина. Личи си, че децата обичат учителя си, а и че той също ги обича. Министърът-цар е много радостен, че българските деца учат в такава атмосфера.
Бие звънецът. Децата изхвърчават навън от стаята, а директорът строго казва на учителя да тръгне с тях към директорската стая. Учителят идва и поздравява вежливо, но сдържано и двамата.
Царят-министър дава висока оценка на видяното, похвалва учителя и едва накрая запитва много внимателно: “Господин Учителю, сега, след като Ви казах, че много ми хареса часът ви, иска ми се да Ви попитам само още нещо.”
Учителят казва: “Кажете, Ваше Величество!”
“- Не ме ли познахте, господин Учителю?”
“- Разбира се, че Ви познах, Ваше Величество!”
“- Тогава защо не казахте на децата да станат, когато влязохме с господин Директора?”
“- Ваше Величество, това не е проява на неуважение към Вас, но в класната стая има място само за едно Величество – знанието, което Учителят носи на децата. Ако им бях казал да станат при Вашето влизане, децата щяха да си помислят, че в живота Властта е по-важна от Знанието. А Вие, сигурен съм, не искате да ги лъжа…”
Някакъв клаксон на минаваща кола събуди министъра. Пиеше му се нещо разхладително. “Ама че смахната работа! Глупости! Какъв е този безсмислен сън?”
“Няма безсмислени сънища. Има сънища, които ние все още не разбираме” – отново му изникна в съзнанието спомен от онзи спецкурс, сякаш за да го обърка още повече.
В близкото селце се наложи да спре, за да си купи разхладително. В механата министърът видя щанд за книги и вестници. Взе си едно безалкохолно и отиде при книжнината, за да я разгледа докато пие. Видя дотегналите му вестникарски гръмки заглавия, хитрата порно-реклама, бруталната политическа пропаганда и обърна поглед към книгите. Все едно и също нещо. Стоп! Видя нещо по-старичко. Някакъв си доктор беше написал нещо за България. А книгата е отпреди 1944 г. Министърът се подразни, че лекарите се правят на писатели, но авантюристът в него го накара все пак да се протегне към книгата. Запрелиства я и по стар навик се обърна към съдържанието й. Там видя една точка, озаглавена “Заплатите на офицерите не трябва да достигат тези на учителите”. “Какви са тези глупости?” – помисли си министърът. Но авантюристът го накара да отвори и да прочете, че на заседание на Министерския съвет Министърът на просвещението предупреждава правителството, че внесеното предложение за повишаване заплатите на българските военни трябва да бъде много добре обмислено, защото те в никакъв случай не трябва да достигат равнището на заплатите на учителите.
“Сънувам ли?” – запита се министърът. В една друга глава прочете нещо, което го потресе: “Един ден цар Борис ІІІ реши да отиде да види какво е истинското положение в българските училища и без охрана, и без кочияш тръгна за провинцията. В едно селце той влезе в училището и отиде право в директорския кабинет…”
Министърът се уплаши. “Болен ли съм? Откачам ли? Какво ми става? Това са халюцинации! Първо този сън, сега този откачен доктор и неговите нелепи писания! Не вярвам в съвпадения.”
В този момент на мобилния му телефон се изписа номерът на Мария: “Татенце, много те обичам. Нещо много интересно искам да ти кажа, ама веднага.”
Министърът не можеше да отказва на дъщеричката си и продължи да слуша: “Нашият учител днес ни разказа нещо за някакъв цар, който бил нещо като теб и обичал много децата и училището. Нали и ти, тате, обичаш децата и ти ще направиш така, че нашите учители да влизат при нас винаги весели, ведри, усмихнати! Сега те са много тъжни и почти не се усмихват. Но ти можеш, татенце! Ти ще им помогнеш. Много те обичам. Довечера коя приказка ще ми прочетеш? Тате, чуваш ли ме?”…
Министърът не запомни какво отговори на Мария, но само усети, че по лицето му се стичаха сълзи…
На поредното заседание на Министерския съвет колегите на Министъра на образованието и науката забелязаха нещо ново в него. Погледът му не беше вял и уморен, не беше отегчен, не беше и фалшиво бодряшки. Нещо беше се случило. Те скришом си намигаха, сякаш знаеха какво е това нещо. Но когато Министърът започна: “Уважаеми колеги, днес е може би последният ми ден като министър в нашето правителство. От това, което ще кажа и от това, което вие ще решите във връзка с него, ще зависи какво решение ще взема – да си подам оставката или да продължа в кабинета.”
Тонът на министъра не беше на предишния човек. Нещо наистина беше се случило. Това не беше той. Министрите се почувстваха неловко и неудобно. Размърдаха се раздразнено по столовете. Чувство на потиснат гняв се надигаше в душите им: “Сега пък тоя на какъв ще ни се прави?” Почувстваха се несигурни. Този явно им готвеше изненада. А изненадите не влизаха в правилата на играта. Нали Майсторът го беше одобрил? Министрите недоумяваха. Раздадоха се гласове: “Бързаме, хайде по-експедитивно. Имаме срещи с хората от МВФ и от Европарламента. Няма да се излагаме, я!”
Когато министърът на образованието заговори, пролича единствено, че този човек наистина не е онзи, когото те познаваха: “Уважаеми колеги, крайно време е да спрем да лъжем себе си и хората, че правим нещо за тях. Ние с вас имаме деца и като техни родители носим отговорност за това, в каква България те ще живеят. Може да не завършим, но поне сме длъжни да започнем почистването й. Мародери, проститутки, корупция, наркотици, убийства, грабежи – всичко това започва от семейството и от училището. Стига сме се престрували, че това са “нормални странични явления на демокрацията”. Не са нито нормални, нито странични, нито демократични. Нас просто ни е страх да не загубим по-високите си заплати и сме съучастници в една измама. Мамим собствения си народ, като го залъгваме, че работим за него. Всички ние знаем, че това не е така. Но можем да го променим, ако променим отношението си към онзи, без когото никое българско дете не може – българския учител. Иначе, където и да се скрием – в Швейцария или в САЩ, навсякъде нашата съвест ще ни настигне. Аз вярвам, че ние можем да протегнем честна ръка на своя народ и да му дадем възможност да избере достойния живот, честно спечеленото богатство, здравето, дълголетието, щастието. Но всичко започва от училище. Там се изграждат първообразите, които след това движат човека почти завинаги. Там на детето се внушава, че е свободен човек и от него зависи неговата съдба или точно обратното, че е роб и от него нищо не зависи.
Уважаеми колеги, аз повече не искам да бъда министър на унизени, безгласни и болни хора. Българското училище е задушено и ние го задушаваме с всичките ни бодри приказки за “европеизиране” на нашето образование. Нима забравихме, че българите бяха будителите на цяла Европа, че те дариха на света и компютъра, и част от космическата програма, и много други прекрасни открития. Нима забравихме, че българите бяха градинарите на Европа? Аз повече няма да участвувам в лъжата, че българското училище трябва да се европеизира. Какво има да европеизира най-старият европеец – българинът?
Знам, че част от Вас ще си помислят, че съм си загубил ума. Не, досега си го бях загубил, защото си затварях очите за все по-угасващия поглед на дъщеря ми и се опитвах да не мисля за това. Опитвах се да си затворя очите за това, че болните учители възпитават само болни деца. Бедните духом създават други бедни духом.
Уважаеми колеги, стига сме въздигали разни чужди и наши гешефтари, чиито лобита в парламенти ни изнудват непрекъснато да ги представяме като благодетели на народа. Стига сме разпространявали порочния образ, че българските учители не работят, защото не искат и защото ги мързи. Това не е първопричината, това е последица от факта, че в училище е убита свободата на учителя.
Имате право да приемете оставката ми, в случай че отхвърлите моите предложения за спешни преобразования в българското училище:
І. С цел утвърждаване на осъзнатата любов към Родината, предлагам:…
1….2….3….
ІІ. С цел възстановяване свободолюбивия дух на българското образование, предлагам:
1…2…3…
ІІІ. С цел истинско одухотворяване на учебния материал, предлагам:
1…2…3…
ІV. С цел истинско демократизиране на управлението и възстановяване на искреното уважение към учителя, предлагам:
1…2…3…”
Министърът не спря дотук. Той разказа и за съня си и не видя, че част от колегите му го гледаха като някакъв луд. Други го гледаха изплашени. А трети – безразлично. Само един-двама бяха развълнувани, но го слушаха с жив интерес.
След заседанието на Министерския съвет министърът на образованието не поиска да тръгне с никого от колегите си, а се обади на жена си да я попита как са с Мария. Той си тръгна с облекчена душа. Знаеше, че Стената, за която някогашната му любима група “Пинк Флойд” написа и изпя цял албум, не можеше да се срине изведнъж. Но отнякъде трябваше да се започне. Поне една тухла трябваше да бъде демонтирана и хората трябваше да узнаят за това. Те трябваше да узнаят, че Стената не е природно явление, че не е вечна, че е изкуствено, уродливо образувание, което може да бъде разградено.
“Аз няма да бъда просто само още една тухла в Стената!”- си затананика на българо-английски език вече може би бившият министър на образованието, но вечен и свещен татко на Мария…Той предвкусваше радостта от нейната щастлива прегръдка и не усети как стигна до дома си.
На другия ден телефонът му се запали от позвънявания. Само на едно от тях той отговори: това на татко му. Баща му тихо, но щастливо му каза: “Обичам те и се гордея с теб, скъпи мой.
Човекът, който до вчера със сигурност беше Министър на образованието и науката, днес със сигурност усети, че в България една много важна тухла от Стената беше съборена.
Една българска душа се усмихна на Слънцето.
И Слънцето се усмихна на България.”
Това не е краят на историята!
20 април 2006 г.,
България,
Благоевград
Коментари