Допустимо ли е използването на „клик, кликвам”?
„Клик, кликвам” за мен до вчера бяха спорни термини, за които се колебаех дали е разрешено да се използват в работата ни с децата, тъй като са чуждици. Съответно - имах намерение да пусна тук тема за дискусия, но с днешна дата вече знам отговора.
Преди да ви го кажа ще се обоснова защо производните на думата "клик" се оказаха спорни. Защото незнайно как, но някой беше пуснал указание, в което категорично беше заявено, че използването на „клик, кликвам” е недопустимо. Слухът се тиражираше и беше придобил статута на правило, но правило, което изглежда никъде не е записано, както се оказа.
Моето собствено колебание дали това указание трябва да приемам за вярно произтичаше от факта, че:
1. В помагалото по ИТ за 1. клас на Ивайло Иванов се обяснява на децата ясно и точно какво значи думата „кликвам” и откъде се е появила в нашия език.
2. Покрай картофения конкурс също протече една дискусия, в която Ани Ананиева заяви, че щом електронната библиотека е позволено да се нарече „Европа на клик”, следователно не е нужно да се придържаме към българския аналог „щрак, щраквам” при разработка на образователни електронни продукти.
Тук ще отворя една скоба. Зная, че ние, учителите, всички сме радетели за чистотата на езика ни, но не можем да не се съгласим, че част от чуждиците, които се запазват в словесния ни фонд, трайно остават в него поради простата причина, че носят нов смислов нюанс, различен от най-близкия синонимен аналог на български език.
В тази връзка „щрак, щраквам” е доста по-общо понятие от „клик, кликвам”, защото можем да го свържем с всяко нещо, което издава щракащ звук или наподобява щракане: щраквам слушалката на телефона, щраквам щипката на простора, щраквам с пръсти, щраквам ключа на вратата, щраквам снимка с фотоапарата, щракам на пишещата машина, щраквам със запалката, щрака ме зъбчето и т. н. Докато „кликвам” можем да го свържем само и единствено с действието на компютърната мишка.
Предполагам, че това е било основанието още през 2002 година екипът на БАН да добави в своето издание на Нов правописен речник и чуждиците, за които става дума. За себе си считам, че е голям пропуск и губивремство, че не проверих първо там, където веднага щях да се информирам каква е нормата.
Ето и сканирана част от страница на речника.
Преди да ви го кажа ще се обоснова защо производните на думата "клик" се оказаха спорни. Защото незнайно как, но някой беше пуснал указание, в което категорично беше заявено, че използването на „клик, кликвам” е недопустимо. Слухът се тиражираше и беше придобил статута на правило, но правило, което изглежда никъде не е записано, както се оказа.
Моето собствено колебание дали това указание трябва да приемам за вярно произтичаше от факта, че:
1. В помагалото по ИТ за 1. клас на Ивайло Иванов се обяснява на децата ясно и точно какво значи думата „кликвам” и откъде се е появила в нашия език.
2. Покрай картофения конкурс също протече една дискусия, в която Ани Ананиева заяви, че щом електронната библиотека е позволено да се нарече „Европа на клик”, следователно не е нужно да се придържаме към българския аналог „щрак, щраквам” при разработка на образователни електронни продукти.
Тук ще отворя една скоба. Зная, че ние, учителите, всички сме радетели за чистотата на езика ни, но не можем да не се съгласим, че част от чуждиците, които се запазват в словесния ни фонд, трайно остават в него поради простата причина, че носят нов смислов нюанс, различен от най-близкия синонимен аналог на български език.
В тази връзка „щрак, щраквам” е доста по-общо понятие от „клик, кликвам”, защото можем да го свържем с всяко нещо, което издава щракащ звук или наподобява щракане: щраквам слушалката на телефона, щраквам щипката на простора, щраквам с пръсти, щраквам ключа на вратата, щраквам снимка с фотоапарата, щракам на пишещата машина, щраквам със запалката, щрака ме зъбчето и т. н. Докато „кликвам” можем да го свържем само и единствено с действието на компютърната мишка.
Предполагам, че това е било основанието още през 2002 година екипът на БАН да добави в своето издание на Нов правописен речник и чуждиците, за които става дума. За себе си считам, че е голям пропуск и губивремство, че не проверих първо там, където веднага щях да се информирам каква е нормата.
Ето и сканирана част от страница на речника.
... тези термини не са спорни СПОРЕД мен, а спорни ЗА мен. Което значи, че наблюдавам отстрани как се изразяват напълно противоположни становища по въпроса.
Моето мнение по въпроса, изградено въз основа на наблюденията ми върху деца, е, че немалка част от тях ползват в речника си "кликвам" още преди да тръгнат на училище и преди да научат стотици други популярни думи, които би трябвало да имат в речника си. Така че по тази линия леко се обезсмислят усилията ни да им наложим българския словесен еквивалент, след като чуждицата улеснява изразяването, тъй като с нея се постига краткост на изказа.
... процесът на навлизане на чужди думи в българския език трябва да бъде добре обмислен, контролиран и в умерена степен.
Много интересна статия прочетох - озаглавена е "Как да говорим на български" и започва така:
Случвало ли ви се е да се обърнете към сервитьорката с думите: „Един пържен боб, напачнат с две кюфтенца“, или да обяснявате на баба си, че блузата, която ви е купила е „тотали депрекейтед“ и „съкс отвсякъде“. Не? Тогава може би няма нужда да четете по-нататък тази статия. За останалите – нека това да бъде просто един или поне още един повод за размисъл относно добре ли говорим български език и защо трябва да го правим.
Цялата статия можете да си я изтеглите от тук.И още едно любопитно изказване, взето от интернет, ще пейстна тук:
Защо няма нито един правописен речник, който да съдържа бележки, обясняващи ЗАЩО една дума се пише по даден начин, а не по друг? Защо „интернет“ е с малка буква? Защо „уебстраница и „уебсайт“ да се пишат слято, а „интернет страница“ и „интернет адрес“ – разделно? А „уеб браузър“?
Докато не се направят тези неща, езика ще го регулираме преводачите – тези в Microsoft ще превеждат click с „щраквам“, а тези в Google – с „кликвам“; в документите на ЕС „държава-членка“ ще се изписва винаги с дефис и т.н.