Втора част на "Общественият заговор против българското училище"

ОБЩЕСТВЕНИЯТ ЗАГОВОР ПРОТИВ БЪЛГАРСКОТО УЧИЛИЩЕ...

ІІ-ра част 

автор:Росен Ангелов, доктор по социология

Авторът изказва лично мнение, с което не ангажира никой друг, освен себе си

Всякакво сходство с действителни лица и събития е напълно случайно

Бележка: писано е преди 9 години, остава същото, за евентуална промена погледни послеписа накрая!

В пре­ди­ш­на­та част по­со­чих за­що не ис­кам да уча­с­т­ву­вам в об­ще­с­т­ве­ния за­го­вор сре­щу учи­ли­ще­то, не­за­ви­си­мо че съм “въ­т­ре в си­с­те­ма­та” му. За­що­то то­ва е за­го­вор сре­щу мен ка­то жи­во чо­ве­ш­ко съ­ще­с­т­во, сре­щу мо­и­те пра­ва, сво­бо­да, здра­ве и ща­с­тие и сре­щу мо­и­те де­ца - ро­д­ни и уче­ни­ци. Той изи­с­к­ва “да не се из­на­сят не­ща от ку­х­ня­та” му. Мъл­чей­ки за со­б­с­т­ве­ни­те си гре­ш­ки, ние всъ­щ­ност де­мон­с­т­ри­ра­ме страх, че и мал­ко­то ува­же­ние, ко­е­то ни е ос­та­на­ло, ще ни бъ­де от­не­то.

Всъ­щ­ност об­ще­с­т­во­то не ни ува­жа­ва ис­к­ре­но. То се пре­с­т­ру­ва, че ни за­чи­та. По­ка­за­ло го е, не са­мо чрез на­чи­на, по кой­то за­п­ла­ща тру­да ни, но и чрез мя­с­то­то, ко­е­то ни е от­ре­ди­ло в своите “цен­но­с­ти”. Ако ис­кат да бъ­дат ис­к­ре­но ува­жа­ва­ни, бъл­гар­с­ки­те учи­те­ли не тря­б­ва по­ве­че да уча­с­т­ву­ват в та­зи си­с­те­ма на ма­со­ва лъ­жа. Те тря­б­ва да ка­жат ис­ти­на­та най-на­пред за са­ми­те се­бе си и об­ще­с­т­во­то по­с­те­пен­но, ево­люционно ще раз­бе­ре, че он­зи, кой­то не пре­мъл­ча­ва сво­и­те не­до­с­та­тъ­ци, за­с­лу­жа­ва да бъ­де ува­жа­ван мно­го по­ве­че от он­зи, кой­то го­во­ри са­мо за сво­и­те ус­пе­хи.

II част

Тук ще се спра на ня­кол­ко “спе­ци­ал­ни бо­ле­с­ти” - спе­ци­ал­на­та па­то­ло­гия (в пре­ди­ш­ни­те ча­с­ти раз­г­ле­ж­дах “об­ща­та па­то­ло­гия”) на бъл­гар­с­ко­то об­ра­зо­ва­ние.

1. Дне­ш­но­то бъл­гар­с­ко учи­ли­ще при­ли­ча по­ве­че на ка­зар­ма, а не на об­ра­зо­ва­тел­на ин­с­ти­ту­ция.

До­ка­то ние - учи­те­ли­те, - подражаваме на по­ли­ти­че­с­кото лицемерие и произвол в страната, до­то­га­ва ще уча­с­т­ву­ва­ме в об­ще­с­т­ве­ния за­го­вор сре­щу са­ми­те се­бе си. За­що­то, по­з­во­ля­вай­ки без­ро­по­т­но на наш гръб да се пра­вят без­б­рой бе­зо­т­го­вор­ни “ек­с­пе­ри­мен­ти”, ние се обе­з­ли­ча­ва­ме и пре­с­та­ва­ме да бъ­дем до­с­той­ни хо­ра. А хо­ра без искрено са­мо­чу­в­с­т­вие не мо­гат да бъ­дат учи­те­ли, за­що­то не ди­п­ло­ма­та ни от уни­вер­си­те­та учи де­ца­та в учи­ли­ще, а на­ша­та чо­ве­ш­ка ду­ша. Ко­га­то тя е уни­зе­на и по­к­ру­се­на, уче­ни­ците не мо­гат да взе­мат до­бър при­мер от нас, та до­ри да сме завършили Хар­вар­д­с­кия уни­вер­си­тет. Аз мисля, че “ние не сме са­мо без­за­щи­т­ни жер­т­ви - по­д­чи­ня­вай­ки се без­ро­по­т­но, ние ве­че сме и  па­лачи на са­мите се­бе си.”

По­ти­с­на­ти от дър­жа­ва и об­ще­с­т­во, ние не се про­ти­во­по­с­та­вя­ме от­к­ри­то на то­ва на­си­лие, за­що­то се стра­ху­ва­ме да ри­с­ку­ва­ме и мал­ко­то ми­зер­но “ща­с­тий­це” и ми­жа­ва “за­п­ла­т­ка”, ко­и­то са ни ос­та­на­ли. Вме­с­то да ка­жем на ви­сок глас ис­ти­на­та за во­ня­ща­та ни “ку­х­ня”, ние се опи­т­ва­ме да ком­пен­си­ра­ме не­съ­з­на­тел­но чу­в­с­т­во­то си за со­б­с­т­ве­но без­си­лие, ка­то пре­на­ся­ме на­си­ли­е­то вър­ху на­ши­те уче­ни­ци. От де­сетина го­ди­ни, ко­га­то пи­там свои уче­ни­ци “За­що пра­ви­те то­ва, ко­е­то ви ка­ра­ме ние, учи­те­ли­те, след ка­то не го одо­б­ря­ва­те?”, по­лу­ча­вам ви­на­ги ка­то пър­ви от­го­вор “За­що­то вие, учи­те­ли­те, има­те власт над нас.”

Вла­ст­та - ка­зар­ме­но­то от­но­ше­ние ме­ж­ду на­чал­ни­ци и по­д­чи­не­ни, - е про­с­му­ка­ла учи­ли­ще­то от­до­лу-до­го­ре и е из­го­ни­ла по­ч­ти на­в­ся­къ­депър­ви­ч­ния дух на об­ра­зо­ва­ни­е­то - лю­бо­в­та към чо­ве­ка, кой­то ис­ка да по­ра­с­­не - де­те­то. Пре­ди време ан­ке­ти­рах свои ко­ле­ги за ос­но­в­ния ре­гу­ла­тор ме­ж­ду учи­те­ли и уче­ни­ци и един от тях ме по­пи­та: “Все пак не смя­таш ли, че тря­б­ва да има по­не мъ­ни­ч­ко страх в уче­ни­ци­те, за да ни слу­шат”. И то­га­ва, и се­га от­го­ва­рям та­ка: “Учи­ли­ще, в ко­е­то има страх, ве­че не е учи­ли­ще, а ка­зар­ма. Учи­ли­ще­то е ин­с­ти­ту­ция, ко­я­то по­чи­ва на друг при­н­цип - ува­же­ние към ли­ч­но­ст­та на все­ки чо­век, на аб­со­лю­т­но все­ки чо­век, ко­е­то из­к­лю­ч­ва вся­ка­к­ва фор­ма на стра­ха.” Българското учи­ли­ще е те­ж­ко бол­но, за­що­то в не­го стра­хът про­дъл­жа­ва да бъ­де из­по­л­з­ван ка­то ос­но­вен ме­тод за въз­пи­та­ние. Всъ­щ­ност, за “ан­ти­въ­з­пи­та­ние”, за дре­си­ро­в­ка. В дне­ш­но­то ни учи­ли­ще “най-до­б­ри­ят на­чин за убе­ж­де­ние” е при­ну­ж­де­ни­е­то - психологическият гръбнак на казармата...

Там, къ­де­то при­ну­да­та е из­ме­с­ти­ла до­б­ро­вол­но­ст­та, не се съ­з­да­ват го­ле­ми до­б­ро­де­те­ли... “От­ли­ч­ни­ци” без ха­ра­к­тер, ко­и­то мъл­чат в кла­с­на­та стая, сви­ли се от страх да не би да им по­с­т­ра­да “ус­пе­хът”, ко­га­то тря­б­ва да за­е­мат чо­ве­ш­ка по­зи­ция - то­ва съ­з­да­ва­ме ма­со­во в учи­ли­ще. Ма­ло­ду­шие - вме­с­то до­б­лест, из­мам­ни­че­с­т­во - вме­с­то ис­ти­но­лю­бие, кон­фор­ми­зъм и гру­по­ва бе­зо­т­го­вор­ност - вме­с­то ли­ч­на от­го­вор­ност и ин­ди­ви­ду­ал­на уни­кал­ност, ка­ри­е­ри­зъм и бе­ле­ж­кар­с­т­во - вме­с­то човеколюбие и уче­но­лю­бие, връ­з­кар­с­т­во и его­и­зъм - вме­с­то че­с­тен труд и со­ли­дар­ност, ом­ра­за и за­вист - вме­с­то лю­бов и ра­до­с­т­но съ­п­ре­жи­вя­ва­не, аг­ре­си­в­ност и уго­д­ни­че­с­т­во - вме­с­то гра­ди­в­на ак­ти­в­ност и от­к­ро­ве­ност... Ще спра до­тук не за­що­то спи­съ­кът спи­ра, а за­що­то и та­ка по­ка­за­но­то е пре­до­с­та­тъ­ч­но.

2. “Равно бедни - равно немотивирани - равно некадърни - равно оскотели - равно надути”.И все пак, ня­ма в стра­на­та учи­те­ли (ос­вен оне­зи, ко­и­то ве­че са те­ж­ко бол­ни), ко­и­то су­т­рин ста­ват с ми­съл­та “Днес ще от­ро­вя де­ня на сво­и­те уче­ни­ци”. Ня­ма та­ки­ва, ко­и­то съ­з­на­тел­но да се стре­мят да на­в­ре­дят на де­ца­та в учи­ли­ще, пла­ни­рай­ки пре­д­ва­ри­тел­но схе­ма­та на тя­х­но­то уни­же­ние. За­що все пак учи­те­лят - фи­гу­ра, ко­я­то по въз­ро­ж­ден­с­ко оп­ре­де­ле­ние би тря­б­ва­ло да бу­ди въз­хи­ще­ние и обич, за­що­то е на­да­ре­на с дух на до­б­ро­вол­ност, до­б­ро­на­ме­ре­ност, не­на­си­лие, убе­ж­де­ние и т.н. - ма­со­во (с мал­ки из­к­лю­че­ния) се е из­ро­дил и е ста­нал фи­гу­ра, ко­я­то вся­ва страх, пре­з­ре­ние, съ­жа­ле­ние, без­раз­ли­чие и от вре­ме на вре­ме съ­чу­в­с­т­вие. За­що мно­зин­с­т­во­то на­ши уче­ни­ци не са ни искрено бла­го­дар­ни? За­що ни по­д­на­сят цве­тя в по­ве­че­то слу­чаи от же­ла­ние да ни по­д­ку­п­ват емо­ци­о­нал­но и да ни въз­дей­с­т­ву­ват чрез раз­ни “же­с­то­ве”?

Бъл­гар­с­кият учи­тел несъзнателно из­т­ла­с­ква хи­ля­ди и хи­ля­ди слу­чаи на своето со­б­с­т­ве­но уни­же­ние, оби­да, бол­ка, тъ­га, гняв, ярост, ом­ра­за. Кул­ту­ра­та ли­це­мер­но изи­с­к­ва от нас да бъ­дем “до­б­ри”, “ве­ли­ко­ду­ш­ни”, “бла­го­ро­д­ни”, “все­о­т­дай­ни”, а в съ­що­то вре­ме про­дъл­жа­ва да ни за­ли­ва с по­мия от чо­ве­ш­ко пре­з­ре­ние и об­ще­с­т­ве­но пре­не­б­ре­же­ние. Ние по­ти­с­ка­ме вси­ч­ки от­ри­ца­тел­ни емо­ции там, до­ка­то мо­жем. Все­ки от нас има ня­ка­къв пре­дел, от­въд кой­то ве­че не из­дър­жа - от­въд не­го ве­че ста­ва не­що ка­то “пси­хо­ло­ги­че­с­ко на­си­ща­не”. Ние пре­ли­ва­ме и по­д­съ­з­на­ни­е­то уп­ра­ж­ня­ва своя “об­ра­тен на­тиск” вър­ху все­ки­д­не­в­но­то ни по­ве­де­ние. Ние “си връ­ща­ме” на об­ще­с­т­во­то, на не­го­ви­те де­ца за оно­ва, ко­е­то то ве­че ни е сто­ри­ло. С то­ва не ис­кам да сва­ля от се­бе си ка­к­ва­то и да е от­го­вор­ност за оби­ди­те, ко­и­то съм на­не­съл на свои уче­ни­ци. Сра­му­вам се от та­ки­ва слу­чаи - те не са по­вод да се гордея. С то­ва не ис­кам да ка­жа, че все­ки бъл­гар­с­ки учи­тел фа­тал­но и не­из­бе­ж­но от­мъ­ща­ва на сво­и­те уче­ни­ци. Ис­кам само да обър­на вни­ма­ние на един факт, кой­то про­дъл­жа­ва да се пре­не­б­ре­г­ва - гра­ж­дан­с­ко­то без­п­ра­вие на бъл­гар­с­кия учи­тел во­ди до пре­в­ръ­ща­не­то на учи­ли­ще­то в ка­зар­ма.

Защо е така? За­що­то сме си го за­с­лу­жи­ли. Все­ки един от нас тай­но се ла­с­кае, че не е ка­то “дру­ги­те”, че “то­ч­но той е раз­ли­чен”, е “въз­ро­ж­ден­с­ки­ят”, е “он­зи, с ми­си­я­та”, че “не­го ми­зе­ри­я­та не го за­ся­га”, че “той мо­же да ра­бо­ти са­мо за сла­ва”. Все­ки от нас тай­ни­ч­ко се на­дя­ва уче­ни­ци­те да го ува­жа­ват ис­к­ре­но и да го оби­чат, но все­ки от нас е бе­ля­зан ве­че с пе­ча­та на про­фе­си­я­та. Какъв е нашият, “учителският печат”?

Равно бедни - равно немотивирани - равно некадърни - равно оскотели - равно надути”. Това е нашият печат, нашата “жълта звезда”. Мя­с­то­то на бъл­гар­с­кия учи­тел е мя­с­то на един чо­век без пра­ва, без сво­бо­да, без об­ще­с­т­ве­но до­с­тойн­с­т­во и престиж - чо­век, кой­то е по­ти­с­кан от ми­ни­с­тър, от зам.-ми­ни­с­тър, от на­чал­ник и зам.-на­чал­ник на от­дел в ми­ни­с­тер­с­т­во­то, от на­чал­ник на ре­ги­о­на­лен ин­с­пе­к­то­рат, от ин­с­пе­к­тор, от ди­ре­к­тор, от зам.-ди­ре­к­тор, от сво­и­те ко­ле­ги, от уче­ни­ци, от ро­ди­те­ли - от вси­ч­ки.

Бъл­гар­с­ки­ят учи­тел е чо­ве­ш­ко съ­ще­с­т­во ка­то вси­ч­ки ос­та­на­ли. Той има пра­ва ка­то вси­ч­ки хо­ра. И той ис­ка да жи­вее спо­кой­но и ща­с­т­ли­во ка­то все­ки друг чо­век в та­зи стра­на и на то­зи свят. И той ис­ка да има сво­бо­д­но вре­ме, в ко­е­то да се ра­д­ва на сво­и­те де­ца, на сво­и­те ин­те­ре­си, идеи, хо­би. И той ис­ка да пъ­ту­ва сво­бо­д­но по та­зи зе­мя, и той ис­ка да хо­ди на ек­с­кур­зии - и то не са­мо от­дел­ни учи­те­ли ка­то “без­п­ла­т­ни ръ­ко­во­ди­те­ли” на гру­пи от по-бо­га­ти уче­ни­ци. При­ви­ле­ги­я­та на “без­п­ла­т­на ек­с­кур­зия” на учи­те­ля ка­то “ръ­ко­во­ди­тел” на уче­ни­ци­те от­к­рай вре­ме е по­ве­че из­раз на уни­же­ни­е­то на учи­те­ли­те, от­кол­ко­то на тя­х­но­то ува­же­ние.

Днес е по-ле­с­но да се от­к­ри­ят мо­ти­ви за то­ва “За­що не ис­кам да бъ­да учи­тел?”, от­кол­ко­то за об­ра­т­на­та по­зи­ция “За­що ис­кам да бъ­да?”. По­ве­че­то учи­те­ли се чу­в­с­т­ват из­ма­ме­ни, из­лъ­га­ни, ка­то хва­на­ти в ка­пан. По­ди­г­ра­в­ки­те и об­ще­с­т­ве­но­то ли­це­ме­рие, оба­че, ня­ма да спрат, до­ка­то ние - са­ми­те учи­те­ли, - не спрем да лъ­жем са­ми­те се­бе си с ви­со­ко­пар­ни от­че­ти и до­к­ла­ди. За­що­то не е ва­ж­но кол­ко “от­ли­ч­ни­ка” сме “про­из­ве­ли”, ни­то кол­ко на­ци­о­нал­ни и ме­ж­ду­на­ро­д­ни съ­с­те­за­ния (по раз­ли­ч­ни­те ди­с­ци­п­ли­ни) сме спе­че­ли­ли, а е ва­ж­но един­с­т­ве­но то­ва - кол­ко уче­ни­ци сме въз­пи­та­ли ка­то сво­бо­д­ни и не­за­ви­си­ми чо­ве­ш­ки съ­ще­с­т­ва. Ние про­дъл­жа­ва­ме да ме­рим на­ши­те “ус­пе­хи” с кри­те­ри­и­те на дър­жа­ва­та, а не на об­ще­с­т­во­то. Ние про­дъл­жа­ва­ме да ро­бу­ва­ме на из­ми­с­ле­ни и вто­ро­с­те­пен­ни, до­ри ни­ка­к­ви цен­но­с­ти - да­ли, на­при­мер, ще ни по­х­ва­ли или спо­ме­не в до­к­ла­да си пре­зи­ден­та на дър­жа­ва­та, да­ли ми­ни­с­тъ­ра ще ни на­г­ра­ди с вни­ма­ние, да­ли в по­че­т­но­то сло­во на ди­ре­к­то­ра ще бъ­де спо­ме­на­то на­ше­то име... Уви, ние - оне­зи, ко­и­то тря­б­ва да учим на не­за­ви­си­мост на ми­с­ле­не­то уче­ни­ци­те, тре­пе­рим от страх за ми­зер­но­то си ра­бо­т­но мя­с­то. Та­ка при­ни­зя­ва­ме ни­во­то на со­б­с­т­ве­но­то си при­з­ва­ние и от буди­те­ли се пре­в­ръ­ща­ме в дре­сьо­ри. Празникът на “народните будители” трябва да се замени с карнавал на “народните дресировчици”...

Бъл­гар­с­ки­ят учи­тел ис­ка да пе­че­ли сам със своя труд че­с­т­но и до­с­та­тъ­ч­но, а не чрез ми­зер­ни по­да­я­ния да при­съ­с­т­ву­ва на “без­п­ла­т­ни аби­ту­ри­ен­т­с­ки ве­че­ри”или “без­п­ла­т­ни бан­ке­ти”, по­д­х­вър­ле­ни от ня­кой и друг спон­сор на ед­но или дру­го учи­ли­ще. Та­зи са­мо­у­ни­жа­ва­ща пра­к­ти­ка учи­телят да се “ра­д­ва” на ми­зер­ни­те “по­да­ръ­ци”, ко­и­то “за­кон­но му се по­ла­гат” по един или друг по­вод, ид­ва по ли­ния на то­ва, че той жи­вее в страх. Страх от вси­ч­ки - ди­ре­к­тор, ко­ле­ги, уче­ни­ци, ро­ди­те­ли и т.н. То­зи страх по­ра­ж­да по­с­то­ян­на тре­во­ж­ност и не­у­до­в­ле­т­во­ре­ност, ко­и­то до­ве­ж­дат до те­ж­ки по­с­ле­ди­ци: или вер­бал­на и емо­ци­о­нал­на аг­ре­сия към уче­ни­ци­те, из­ра­зя­ва­ща се в за­п­ла­хи, оби­ди, фи­зи­че­с­ко мал­т­ре­ти­ра­не, ко­вар­с­т­во, не­с­п­ра­ве­д­ли­во оце­ня­ва­не, в пре­ту­п­ва­не на за­дъл­же­ни­я­та, в из­по­л­з­ва­че­с­т­во и ко­рум­пи­ра­ност, в при­ви­д­но до­б­ро­на­ме­ре­но от­но­ше­ние към тя­х­но­то бъ­де­ще. То­ва во­ди до сле­д­ния об­ще­с­т­вен ре­зул­тат - съ­з­да­ва­не от на­ши­те де­ца на не­ка­дър­ни­ци с ди­п­ло­ми.

В си­с­те­ма­та на от­но­ше­ния ме­ж­ду учи­те­ли и учи­ли­щ­но ръ­ко­во­д­с­т­во не­ща­та сто­ят, мо­же би, най-зле. За­що­то учи­те­лят про­дъл­жа­ва да се на­з­на­ча­ва ка­то дър­жа­вен чи­но­в­ник, ка­то по­ре­д­ния “ре­д­ник”, “но­во­б­ра­нец”, кой­то тря­б­ва да ча­ка, за да из­ра­с­т­ва по слу­же­б­на­та “стъл­би­ца”, ка­то по­лу­ча­ва па­гон след па­гон, на­ши­в­ка след на­ши­в­ка не за сво­и­те спо­со­б­но­с­ти, а за сво­е­то тър­пе­ние. “Тър­пи и мъл­чи” - то­ва е раз­ко­в­ни­че­то на слу­же­б­ния “ра­с­теж” в бъл­гар­с­ко­то учи­ли­ще. “Ста­рай се да не се от­ли­ча­ваш от дру­ги­те” - то­ва е раз­ко­в­ни­че­то на учи­тел­с­ко­то спо­кой­с­т­вие. Уви, мни­мо спо­кой­с­т­вие е то­ва, за­що­то то са­мо при­к­ри­ва въ­т­ре­ш­на­та пу­с­то­та и не­у­до­в­ле­т­во­ре­ност на оне­зи, ко­и­то го сле­д­ват в сво­я­та пра­к­ти­ка. От ли­п­са­та на яс­но ре­г­ла­мен­ти­ра­ни ме­ха­ни­з­ми, чрез ко­и­то учи­те­ли­те да мо­гат да вли­я­ят на сво­я­та съ­д­ба, а не са­мо “на че­ти­ри очи” да одум­ват и оп­лю­ват то­зи или он­зи ди­ре­к­тор, зам-ди­ре­к­тор, ми­ни­с­тър или зам-ми­ни­с­тър, про­из­ти­ча пъл­на­та па­ра­ли­за на бъл­гар­с­ко­то учи­ли­ще. По­с­ле­д­но­то при­ли­ча на из­па­д­нал в ко­ма чо­век, ко­го­то се опи­т­ват да вър­нат в съ­з­на­ние, ка­то му об­ли­чат но­ви дре­хи и му ба­ят.

Ми­с­ля, че по­с­ле­д­ни­те “ре­фор­ми” от­но­во ще се опи­тат да ре­а­ни­ми­рат учи­ли­ще­то, но са­мо ще удъл­жат не­го­ва­та аго­ния. Вре­мен­но ще се вди­г­не мно­го про­па­ган­ден шум, ще се вло­жат мно­го чи­но­в­ни­че­с­ки уси­лия да се съ­з­да­де пре­д­с­та­ва, че “в учи­ли­ще се пра­ви не­що”, но ни­що до­б­ро не пре­д­ви­ж­дам, за­що­то хо­мо­тът на вра­та на учи­те­ля про­дъл­жа­ва да си стои. За не­го изо­б­що не ста­ва ду­ма в те­зи “ре­фор­ми”. Единственото, което се прави, е да се промени цвета на хомота. И да се сложат няколко “пъстроцветни панделки” по него...

Нищо, абсолютно нищо ново по дух няма в промените на Закона за просветата.

3. Днес училището е слуга на държавата, а трябва държавата да служи на училището.Вме­с­то дър­жа­ва­та в ли­це­то на пра­ви­тел­с­т­во­то (ми­ни­с­тер­с­т­во­то на об­ра­зо­ва­ни­е­то) да е слу­га на об­ра­зо­ва­ни­е­то (ка­то съ­ще­с­т­ве­на по­т­ре­б­ност на об­ще­с­т­во­то), по­лу­ча­ва се то­ч­но об­ра­т­но­то - об­ра­зо­ва­ни­е­то об­с­лу­ж­ва дър­жа­ва­та.

Днес в на­ша­та об­ра­зо­ва­тел­на си­с­те­ма не­ща­та са на­о­па­ки - вме­с­то ми­ни­с­тъ­рът на об­ра­зо­ва­ни­е­то да се чу­в­с­т­ву­ва ка­то по­с­ре­д­ник, на ко­го­то са да­де­ни пра­ва от ро­ди­те­ли­те и учи­те­ли­те, да на­ми­ра по-до­бър на­чин за осъ­ще­с­т­вя­ва­не­то на съ­т­ру­д­ни­че­с­т­во­то ме­ж­ду тях, той се вжи­вя­ва в ро­ля­та на съ­з­да­тел на об­ра­зо­ва­тел­на­та си­с­те­ма. Кол­ко на­и­в­но и жал­ко е вси­ч­ко то­ва! Чи­но­в­ни­ци, ко­и­то са са­мо по­с­ре­д­ни­ци и без ко­и­то би мо­г­ло да се ми­не, вклю­чи­тел­но и без ми­ни­с­тър на об­ра­зо­ва­ни­е­то - и пра­к­ти­ка­та го до­ка­з­ва чрез ми­ли­о­ни­те ча­со­ве ча­с­т­ни уро­ци, за ко­и­то е до­с­та­тъ­ч­но да се до­го­ва­рят учи­те­ли­те и ро­ди­те­ли­те, - са се вжи­ве­ли в ро­ля­та на бо­го­ве, ко­и­то съ­з­да­ват об­ра­зо­ва­тел­на­та си­с­те­ма.

НЕ ПРА­ВИ­ТЕЛ­С­Т­ВО­ТО, А УЧИ­ТЕ­ЛИ­ТЕ , РО­ДИ­ТЕ­ЛИ­ТЕ И УЧЕ­НИ­ЦИ­ТЕ СЪ­З­ДА­ВАТ ОБ­РА­ЗО­ВА­ТЕЛ­НА­ТА СИ­С­ТЕ­МА. До­ка­то не­ща­та са пре­о­бър­на­ти и до­ка­то ми­ни­с­тъ­рът по­лу­ча­ва в по­ве­че­то пъ­ти аб­со­лю­т­но не­за­с­лу­же­но и не­о­п­ра­в­да­но та­ки­ва из­к­лю­чи­тел­ни пра­во­мо­щия, учи­ли­ще­то ще бъ­де най-по­с­ле­д­но­то мя­с­то, къ­де­то един до­с­то­ен и сво­бо­до­лю­бив чо­век би ис­кал да ра­бо­ти!

Об­ра­зо­ва­ни­е­то, ка­к­то цър­к­ва­та, тря­б­ва да се от­де­ли от дър­жа­ва­та. То е ду­хо­вен, а не по­ли­ти­че­с­ки въ­п­рос. То е проблем на гражданското общество, а не - на държавата.

Об­ра­зо­ва­ни­е­то е ду­хо­вен въ­п­рос, ка­к­то вя­ра­та на чо­ве­ка. То е пре­ди вси­ч­ко въ­п­рос на ли­чен из­бор. При то­ва - сво­бо­ден из­бор. Кол­ко­то по-от­де­ле­но е то от уп­ра­в­ле­ни­е­то на дър­жа­ва­та, тол­ко­ва по-до­б­ре. Об­ра­зо­ва­тел­ни­те ин­с­ти­ту­ции, ка­к­то цър­ко­в­ни­те, са­мо гу­бят от на­ме­са­та на дър­жа­ва­та в тя­х­на­та ра­бо­та. Учи­те­ли­те, в ка­че­с­т­во­то си на дър­жа­в­ни чи­но­в­ни­ци, са се пре­вър­на­ли в мър­мо­ре­щи “про­по­ве­д­ни­ци на дър­жа­в­на­та ре­ли­гия” - по­кор­с­т­во­то и по­д­чи­не­ни­е­то на сил­ни­те на де­ня. То­ва уни­що­жа­ва об­ра­зо­ва­ни­е­то ка­то ду­хо­в­на дей­ност и го пре­в­ръ­ща в чи­с­то те­х­ни­че­с­ки въ­п­рос: кой на ко­го ще из­ле­зе по-си­лен?!

Не­за­ви­си­мо­ст­та на учи­те­ля от дър­жа­в­ния про­из­во­л ще съ­жи­ви учи­ли­ще­то. Един­с­т­ве­на­та нор­мал­на ал­тер­на­ти­ва, ко­я­то да­ва на­и­с­ти­на въз­мо­ж­ност на учи­ли­ще­то да се съ­в­зе­ме и да се про­бу­ди, е учи­те­ли­те да пре­с­та­нат да бъ­дат дър­жа­в­ни чи­но­в­ни­ци: БЪЛ­ГАР­С­КИ­ТЕ УЧИ­ТЕ­ЛИ НЕ ТРЯ­Б­ВА ДА СЕ НА­З­НА­ЧА­ВАТ ОТ ДИ­РЕ­К­ТО­РИ­ТЕ. Ди­ре­к­то­ри­те са по­д­чи­не­ни на ми­ни­с­тер­с­т­во­то, за­що­то се на­з­на­ча­ват от ми­ни­с­тъ­ра, а той, на свой ред е по­ли­ти­че­с­ка фи­гу­ра, ко­я­то об­с­лу­ж­ва пре­ди вси­ч­ко пар­тий­ния ин­те­рес на она­зи пар­тия или ко­а­ли­ция, ко­я­то е на власт. Ето за­що и учи­те­ли­те ко­с­ве­но са обект на пар­ти­ен ин­те­рес - ту те­х­ни­те уче­б­ни пла­но­ве тря­б­ва да вклю­ч­ват име­то на­при­мер на ис­то­ри­че­с­ка­та фи­гу­ра “Х”, ту тря­б­ва да го из­к­лю­ч­ват. На учи­те­ля е пре­до­с­та­ве­на един­с­т­ве­на­та “сво­бо­да” да по­в­та­ря ка­то па­па­гал оно­ва, ко­е­то пар­тий­но­то, но пре­д­с­та­вя­що се за “на­ци­о­нал­но”, ми­ни­с­тер­с­т­во е ка­за­ло ка­то “по­с­ле­д­на ду­ма в об­ра­зо­ва­ни­е­то”.

ПА­ПА­ГА­ЛИ­ТЕ МО­ГАТ ДА БЪ­ДАТ КЛО­У­НИ, А НЕ - УЧИ­ТЕ­ЛИ.  Да по­в­та­ряш не­що, ко­е­то ти са раз­ре­ши­ли “от­го­ре”, под пре­д­лог, че е “ОДО­Б­РЕ­НО ОТ МОН”, не пра­ви един чо­век учи­тел. На­в­ре­ме­то точно МОН “одо­б­ря­ва­ше” не­ща, ко­и­то дне­ш­но­то ми­ни­с­тер­с­т­во “не одо­б­ря­ва”. До­ко­га учи­те­лят ня­ма да има ду­ма­та? Ро­ля­та на су­ф­льор, ко­я­то дър­жа­ва­та му е от­ре­ди­ла чрез без­б­рой­ни­те уни­зи­тел­ни пре­ч­ки във фор­ма­та на цен­т­рал­ни “ин­с­т­ру­к­ции”, “на­ре­д­би”, “за­по­ве­ди”, “ука­за­ния”, “ме­то­ди­ки” всъ­щ­ност раз­к­ри­ва са­мо ед­но: бъл­гар­с­ка­та из­в­ра­те­на об­ра­зо­ва­тел­на фи­ло­со­фия, спо­ред ко­я­то “учи­те­лят по при­ро­да е лош”, по­ра­ди ко­е­то тря­б­ва да бъ­де по­с­то­ян­но на­б­лю­да­ван, кон­т­ро­ли­ран, ог­ра­ни­ча­ван, на­д­зи­ра­ван и стро­я­ван.

Не­до­ве­ри­е­то в учи­те­ля е по­ло­винве­ко­в­на по­ли­ти­ка на бъл­гар­с­ка­та дър­жа­ва. За не­го­ва­та “ло­ял­ност” по-ра­но се гри­же­ха пар­тий­ни­те се­к­ре­та­ри и по­ли­ти­че­с­ка­та по­ли­ция. Днес, за съ­жа­ле­ние, по­ло­же­ни­е­то не се е про­ме­ни­ло при­н­ци­п­но, след ка­то под на­з­ва­ни­е­то “един­на дър­жа­в­на об­ра­зо­ва­тел­на по­ли­ти­ка” се “пее ста­ра­та пе­сен на нов глас”.

В Бъл­га­рия учи­те­лят не мо­же да бъ­де тво­рец - от не­го за­дъл­жи­тел­но се оча­к­ва да на­п­ра­ви не­що ло­шо на уче­ни­ци­те...  Стран­но за­що му се по­з­во­ля­ва изо­б­що да вли­за в час?! За­що изо­б­що го ос­та­вят то­зи “лош чо­век” на­са­ме в кла­с­на­та стая с уче­ни­ци­те! Пре­д­ла­гам на все­ки учи­тел да се за­чи­с­ли по един на­д­зи­ра­тел, кой­то да сле­ди “да не обър­ка един­на­та дър­жа­в­на об­ра­зо­ва­тел­на по­ли­ти­ка” - тол­ко­ва съ­к­ра­те­ни “от­го­вор­ни ка­д­ри” от би­в­ши­те тай­ни слу­ж­би сто­ят без ра­бо­та... У нас на все­ки учи­тел има по­не по де­се­ти­на ду­ши да го ко­т­ро­ли­рат, всъ­щ­ност да му из­би­ят вся­ка­к­во спон­тан­но же­ла­ние за твор­че­с­т­во от гла­ва­та.

Учи­те­лят е “по­с­ле­д­на­та ду­п­ка на ка­ва­ла”, за­що­то ни­що но­во не ка­з­ва, той са­мо пре­пре­да­ва оно­ва, ко­е­то ве­че в по­ве­че­то слу­чаи уче­ни­ци­те са­ми са го на­у­чи­ли то по мно­го по-ин­те­ре­сен на­чин. Ро­ля­та на па­па­га­ла е тра­ги­ко­ми­ч­на - на нас ни се сме­ят и ни съ­чу­в­с­т­ву­ват. Но ние ни­то сме ис­тин­с­ки сме­ш­ни, та­ка че да съ­з­да­ва­ме жи­з­не­ра­до­с­тен ху­мор, ни­то сме ис­тин­с­ки за­т­ро­г­ва­щи, та­ка че да въз­ви­ся­ва­ме с “нра­в­с­т­ве­ния си по­д­виг” - ние в по­ве­че­то пъ­ти бу­дим съ­жа­ле­ние и не­раз­би­ра­не. За­що­то се стра­ху­ва­ме да на­ру­шим “един­на­та дър­жа­в­на об­ра­зо­ва­тел­на по­ли­ти­ка”. За­що­то се стра­ху­ва­ме да бъ­дем сво­бо­д­ни ли­ч­но­с­ти, по­е­ма­щи ли­ч­на от­го­вор­ност за из­ра­с­т­ва­не­то и па­да­ни­я­та на де­ца­та, с ко­и­то ра­бо­тим. По-удо­б­но ни е да се кри­ем зад “един­на­та дър­жа­в­на об­ра­зо­ва­тел­на по­ли­ти­ка” - нея ни­кой не мо­же да я сре­щ­не пер­со­нал­но ни­къ­де, ни­то мо­же да й се ска­ра, ни­то мо­же да й стро­ши про­зор­ци­те, ни­то да й спу­ка гу­ми­те на колата...

То­зи ома­гьо­сан кръг мо­же да бъ­де по­не от­ча­с­ти раз­къ­сан, ако УЧИ­ТЕ­ЛИ­ТЕ СЛУ­ЖАТ НА ОБ­ЩЕ­С­Т­ВО­ТО, А НЕ НА ДЪР­ЖА­ВА­ТА. Ко­е­то изи­с­к­ва об­ще­с­т­во­то да ги на­з­на­ча­ва, а не дър­жа­ва­та. То­ва е пра­к­ти­ка от ве­ко­ве в стра­ни, ко­и­то ние сме сви­к­на­ли афо­ри­с­ти­ч­но да на­ри­ча­ме “НА ЗА­ПАД”. Учи­ли­щ­но­то на­с­то­я­тел­с­т­во, ко­е­то е пря­ко за­ин­те­ре­со­ва­но (на­ли е съ­с­та­ве­но пре­ди вси­ч­ко от ро­ди­те­ли на уче­ни­ци в съ­о­т­ве­т­но­то учи­ли­ще!) от то­ва в учи­ли­ще­то да се ра­бо­ти до­б­ре, тря­б­ва да на­з­на­ча­ва и увол­ня­ва учи­те­ли­те спо­ред те­х­ни­те ре­ал­ни ре­зул­та­ти. Те­зи “ре­ал­ни ре­зул­та­ти” не са се­рий­но­то про­из­во­д­с­т­во на пре­х­ва­ле­ни “от­ли­ч­ни­ци”, тъй ка­то днес е по­ч­ти из­к­лю­че­ние да не си “от­ли­ч­ник”. Ни­то пък пре­х­ва­ле­ни­те “из­вън­к­ла­с­ни ус­пе­хи”, тъй ка­то и там не­ща­та ку­цат - на­при­мер, в ед­но учи­ли­ще учи­тел “сти­му­ли­ра” уче­ни­ци­те да уча­с­т­ву­ват в олим­пи­а­да­та по не­го­вия пре­д­мет, ка­то ги “ос­во­бо­ж­да­ва” със се­д­ми­ци от вси­ч­ки уче­б­ни ча­со­ве - при то­ва не са­мо по не­го­вия пре­д­мет, - и пу­б­ли­ч­но им обе­ща­ва “от­ли­ч­ни сро­ч­ни и го­ди­ш­ни оцен­ки”. В дру­го учи­ли­ще не­гов ко­ле­га “сти­му­ли­ра” уче­ни­ци­те с по­до­б­ни обе­ща­ния, в слу­чай, че те­х­ни­те ро­ди­те­ли оси­гу­рят “сре­д­с­т­ва” за ня­ка­к­ва “из­вън­к­ла­с­на ини­ци­а­ти­ва”... По­до­б­ни при­ме­ри има мно­го. Най-до­б­ре ги зна­ят са­ми­те уче­ни­ци. Те най-до­б­ре усе­щат кой учи­тел е спра­ве­д­лив и кой е са­мо при­ви­д­но та­къв. Те най-до­б­ре усе­щат кой те­хен съ­у­че­ник е на­и­с­ти­на с от­ли­ч­ни зна­ния и кой про­с­то с “от­ли­ч­ни оцен­ки”.

За­ко­нът тря­б­ва да пре­до­с­та­ви пра­во на об­ще­с­т­во­то - ро­ди­те­ли и уче­ни­ци, - да из­би­ра сво­и­те учи­те­ли. Но не са­мо ко­с­ве­но, ка­то из­бе­рат учи­ли­ще­то. Но и пря­ко, ка­то оце­ня­ват ра­бо­та­та на са­ми­те учи­те­ли. Тук пре­д­ла­гам без­п­ла­т­но ед­но свое “Ноу-хау”, ко­е­то не пре­тен­ди­ра да е “по­с­ле­д­на ду­ма” в та­зи об­ласт, но мо­же да по­с­лу­жи ка­то ос­но­ва за дискусия. Вся­ка го­ди­на за все­ки учи­тел тря­б­ва да се пра­ви ате­с­та­ция, в ко­я­то да уча­с­т­ву­ват вси­ч­ки уче­ни­ци, на ко­и­то той пре­по­да­ва, а мо­же да се вклю­чат по ня­ка­къв на­чин чрез ви­до­и­з­ме­не­на ан­ке­та и те­х­ни­те ро­ди­те­ли. При­мер за то­ва е пре­д­ла­га­ният тук въ­п­ро­с­ник.

АНКЕТА

инструкция

УВАЖАЕМИ УЧЕНИЦИ,

С та­зи ан­ке­та вие ще по­мо­г­не­те на сво­и­те пре­по­да­ва­те­ли да “све­рят ча­со­в­ни­ци­те си”, ка­то по­лу­чат въз­мо­ж­ност за об­ра­т­на ин­фор­ма­ция за то­ва, как вие оце­ня­ва­те тя­х­на­та ра­бо­та. Мо­ля ви, не про­пу­с­кай­те ни­то един въ­п­рос - всеки въпрос е важен! Постарайте се да от­го­во­ри­те ма­к­си­мал­но ис­к­ре­но и че­с­т­но, обективно и безпристрастно. Не поправяйте вече нанесени отговори. Вашите отговори влияят на човешки съдби.

Предварително ви благодаря за участието в анкетата!

В каква степен сте съгласни с изброените по-долу 20 твърденияотносно

вашия преподавател по ................................. ,г-н/г-жа ...................................................?

Той/тя е справедлив човек, за когото искате да си спомняте и след като завършите училище.

1

2

3

4

5

6

7

Ко­га­то се пра­ви вся­ка го­ди­на ате­с­та­ция на учи­те­ли­те от стра­на на уче­ни­ци и ро­ди­те­ли, то­га­ва учи­те­ли­те ще ста­нат на­и­с­ти­на от­го­вор­ни пред тях, а не само пред ди­ре­к­то­ра и държавата.

Се­га в по­ве­че­то ко­ле­к­ти­ви на бъл­гар­с­ки­те учи­ли­ща до­ми­ни­рат ед­ни уго­д­ни­че­с­ки и мъл­ча­ли­ви “мно­зин­с­т­ва”, ко­и­то спъ­ват раз­ви­ти­е­то и пре­чат на ли­ч­но­с­т­но­то на­ча­ло. Те­х­ни­ят де­виз е “Вси­ч­ки сме ед­на­к­ви, вси­ч­ки тря­б­ва да по­лу­ча­ва­ме ед­на­к­во за­п­ла­ща­не”. Си­с­те­ма, ко­я­то се по­д­чи­ня­ва на со­ци­ал­на­та инер­ция и от­х­вър­ля вся­ка идея, ко­я­то во­ди до раз­г­ра­ни­ча­ва­не на ос­но­ва­та на ли­ч­ни­те спо­со­б­но­с­ти, ра­ж­да са­мо де­мо­ти­ва­ция и апа­тия в учи­те­ли­те. Та­зи си­с­те­ма сма­ч­к­ва ин­ди­ви­ду­ал­ни­те раз­ли­чия - ние ста­ва­ме про­с­то още ед­ни си­ви дър­жа­в­ни чи­но­в­ни­ци, ко­и­то из­бу­т­ват ня­как ра­бо­т­но­то си вре­ме. Ко­га­то в учи­ли­ще по­кор­с­т­во­то пред ди­ре­к­то­ра и ми­ни­с­тъ­ра е ви­с­ша­та цен­ност, от то­ва учи­ли­ще де­ца­та не мо­гат да на­у­чат ни­що ху­ба­во. Учи­ли­ще, ко­е­то учи един­с­т­ве­но и са­мо на по­кор­с­т­во, е об­ре­че­но на въ­т­ре­ш­но ра­зя­ж­да­не, на скри­ти и все по-от­к­ри­ти кон­ф­ли­к­ти във вси­ч­ки по­со­ки. Клю­кар­с­т­во­то, кри­ти­кар­с­т­во­то, за­ви­ст­та към по-спо­со­б­ния, ин­т­ри­ган­т­с­т­во­то, без­на­ка­за­на­та бе­зо­т­го­вор­ност са еже­д­не­вие в бъл­гар­с­ко­то учи­ли­ще, за­що­то в не­го е из­го­не­но ли­ч­но­то на­ча­ло - на съ­в­ре­мен­ния ди­ре­к­тор в не­го му е по­ч­ти все ед­но ко­го ще на­з­на­чи за учи­тел. На­ли па­ри­те, ко­и­то се за­п­ла­щат за не­го­ва за­п­ла­та, не са от не­го­вия джоб?! На­ли и с не­го, и без не­го уче­ни­ци­те пак ще си по­лу­чат съ­о­т­ве­т­ни­те пре­ди вси­ч­ко “от­ли­ч­ни” ди­п­ло­ми?! На­ли и с не­го, и без не­го ав­то­ри­те­тът на учи­ли­ще­то ня­ма да се из­ме­ни кой знае кол­ко?!

4. Директорът на училището да бъде независим мениджър, а не феодален господар. За­що ди­ре­к­то­рът да по­лу­ча­ва най-го­ля­ма за­п­ла­та в учи­ли­ще? Ни­ма ви­на­ги той е най-по­ле­з­на­та и най-ком­пе­тен­т­на­та фи­гу­ра в не­го? Ни­ма ня­ма ди­ре­к­то­ри в на­ши­те учи­ли­ща, ко­и­то се за­т­ру­д­ня­ват до­ри в из­ра­зя­ва­не­то си на бъл­гар­с­ки език? Ни­ма ня­ма да­леч по-ква­ли­фи­ци­ра­ни учи­те­ли, ко­и­то са уп­ра­в­ля­ва­ни от по-ни­с­ко ква­ли­фи­ци­ра­ни и по­ня­ко­га на­п­ра­во не­ка­дър­ни ди­ре­к­то­ри? Ни­ма е тай­на то­ва, че ма­со­ви­ят бъл­гар­с­ки ди­ре­к­тор бли­зо пе­т­де­сет го­ди­ни бе­ше пре­ди вси­ч­ко по­ли­ти­че­с­ка, а не ис­тин­с­ки образователна фи­гу­ра. Той тря­б­ва­ше да “про­кар­ва дър­жа­в­но-пар­тий­на­та ли­ния” в учи­ли­ще, а не да уп­ра­в­ля­ва спо­ред чо­ве­ш­ка­та си съ­вест, за­ко­ни­те и чу­в­с­т­во­то за спра­ве­д­ли­вост. Ни­ма не е из­ве­с­т­но то­ва, че ма­со­во бъл­гар­с­ки­те учи­те­ли или се стра­ху­ват, или се сме­ят, или пре­зи­рат, или уго­д­ни­чат на сво­и­те ди­ре­к­то­ри? Ни­ма не е из­ве­с­т­но и то­ва, че в учи­ли­ще най-мал­ко до­пир с уче­ни­ци­те има на пра­к­ти­ка то­ч­но ди­ре­к­то­рът от тъй на­ре­че­ния “пе­да­го­ги­че­с­ки пер­со­нал”? Ни­ма не е из­ве­с­т­но, че не­го­ви­те “про­вер­ки в час” че­с­то пъ­ти са “от­би­ва­не на но­ме­ра” и с по­ч­ти ни­що не по­ма­гат на усъ­вър­шен­с­т­ву­ва­не­то на об­ра­зо­ва­тел­ния про­цес?

Ди­ре­к­то­рът тря­б­ва да от­го­ва­ря за спа­з­ва­не­то на за­ко­на в учи­ли­ще, за опа­з­ва­не­то на иму­ще­с­т­во­то и ре­ди­ца дру­ги не­ща, ко­и­то го пра­вят ме­ни­джър, а не го­с­по­дар.  Той тря­б­ва да уп­ра­в­ля­ва, а не да вла­с­т­ва. Той тря­б­ва да слу­жи на об­ще­с­т­во­то - ро­ди­те­ли­те и те­х­ни­те де­ца, ко­и­то ид­ват в учи­ли­ще за об­ра­зо­ва­тел­на ус­лу­га, ко­я­то си има оп­ре­де­ле­на це­на. Той тря­б­ва да слу­жи ка­то по­с­ре­д­ник ме­ж­ду об­ще­с­т­во­то и спе­ци­а­ли­с­ти­те - учи­те­ли­те, ко­и­то мо­гат да за­до­во­лят ком­пе­тен­т­но об­ра­зо­ва­тел­ни­те ну­ж­ди на то­ва об­ще­с­т­во. Ди­ре­к­то­рът ка­то дър­жа­вен чи­но­в­ник е по­с­ре­д­ник и ме­ж­ду об­ще­с­т­во­то, спе­ци­а­ли­с­ти­те, от ед­на стра­на, и дър­жа­ва­та, от дру­га. Той тря­б­ва да сле­ди на те­ри­то­ри­я­та на бъл­гар­с­ко­то учи­ли­ще да се спа­з­ват бъл­гар­с­ки­те за­ко­ни. Не мо­же, на­при­мер, в бъл­гар­с­ко учи­ли­ще да се пре­по­да­ват идеи, ко­и­то при­зо­ва­ват към не­за­кон­но сва­ля­не на дър­жа­в­на­та власт, към на­сил­с­т­ве­но раз­ру­ша­ва­не на дър­жа­в­но­то ус­т­рой­с­т­во, или расова и национална омраза.

Днес, оба­че, ди­ре­к­то­рът на бъл­гар­с­ко­то учи­ли­ще, в по­ве­че­то слу­чаи е “недосегаем са­мо­дър­жец”. Той не са­мо уп­ра­в­ля­ва, той се и раз­по­ре­ж­да ед­но­ли­ч­но с иму­ще­с­т­во за сто­ти­ци ми­ли­о­ни ле­во­ве. В ре­ди­ца бъл­гар­с­ки учи­ли­ща той ед­но­ли­ч­но и по­л­з­ва то­ва иму­ще­с­т­во с мал­ци­на при­б­ли­же­ни не­му хо­ра. И то­ва ако е “бъл­гар­с­ко учи­ли­ще”?! То­ва по-ско­ро е “учи­ли­ще­то на ди­ре­к­то­ра г-н или г-жа Х”. За­що­то Х е на­з­на­чен от ми­ни­с­тър У, кой­то пък е на­з­на­чен от пар­ти­я­та М, ко­я­то пък по­ли­ти­че­с­ки­ят ка­п­риз е по­с­та­вил на­че­ло за из­ве­с­тен пе­ри­од от вре­ме. Ди­ре­к­то­рът не е от­го­во­рен пред учи­те­ли­те и учениците, той е “над” тях. Той мо­же и да не се от­чи­та, “ако по­и­с­ка”... Не­го мо­гат да го “ре­ви­зи­рат” са­мо “от­го­ре”. Всъ­щ­ност, ако е от бо­я­та на уп­ра­в­ля­ва­ща­та пар­тия, мо­гат и да не го ре­ви­зи­рат изо­б­що...

Сле­до­ва­тел­но, край­но вре­ме е “да се вър­же по­път”, за да бъ­де “мир­но се­ло­то”. То­ва е от по­л­за и за са­мия “поп”. Ди­ре­к­то­рът ка­то “пре­д­с­та­ви­тел на дър­жа­в­на­та власт” е по­д­в­ла­с­тен на по­ли­ти­че­с­ки­те ка­п­ри­зи, ко­и­то че­с­то уни­що­жа­ват не­го­ви бла­го­ро­д­ни на­ме­ре­ния и про­ва­лят дъл­го­го­ди­ш­ни не­го­ви уси­лия в по­л­за на учи­ли­ще­то. Ка­то по­ли­ти­че­с­ка фи­гу­ра, той би­ва сме­ня­ван по по­ли­ти­че­с­ки пра­ви­ла, спо­ред то­ва, коя пар­тия е на власт. Та­ка ли­ч­но­ст­та на ди­ре­к­то­ра в бъл­гар­с­ко­то учи­ли­ще ста­ва за­ви­си­ма от фа­к­то­ри, ко­и­то ня­мат об­ра­зо­ва­тел­но зна­че­ние. Той ста­ва за­ви­сим пак не от об­ще­с­т­во­то, на ко­е­то тря­б­ва да слу­жи, а от то­ва, ка­к­во е съ­о­т­но­ше­ни­е­то на си­ли­те на по­ли­ти­че­с­ка­та сце­на. До­й­де ед­на пар­тия на власт и сме­ня ми­ни­с­тъ­ра, той пък сме­ня на­чал­ни­ци­те на ре­ги­о­нал­ни­те ин­с­пе­к­то­ра­ти, ди­ре­к­то­ри­те. Там, къ­де­то за­ко­нът “пре­чи” на смя­на­та на ди­ре­к­то­ри­те, се про­ме­ня за­ко­нът. За­ко­ни­те за бъл­гар­с­ко­то об­ра­зо­ва­ние все още са чи­с­то по­ли­ти­че­с­ки за­ко­ни. Не мо­же да се го­во­ри за ис­тин­с­ка де­по­ли­ти­за­ция на бъл­гар­с­ко­то учи­ли­ще, след ка­то то е за­ло­ж­ник на вся­ка по­ли­ти­че­с­ка про­мя­на в стра­на­та. Учи­ли­ще­то тря­б­ва да ста­не ис­тин­с­ки об­ще­с­т­ве­на, на­ци­о­нал­на ин­с­ти­ту­ция, а не да про­дъл­жа­ва да бъ­де по­ли­ти­че­с­ка ин­с­ти­ту­ция. С раз­пу­с­ка­не­то на пар­тий­ни­те ор­га­ни­за­ции в учи­ли­ща­та бе­ше на­п­ра­ве­на са­мо пър­ва­та кра­ч­ка към не­го­ва­та де­по­ли­ти­за­ция. Вре­ме е да се на­п­ра­ви сле­д­ва­ща­та, ре­ши­тел­на­та - учи­ли­ще­то тря­б­ва ма­к­си­мал­но да ста­не ав­то­ном­на ин­с­ти­ту­ция, за да за­жи­вее нор­ма­лен жи­вот.

5. Настоятелството трябва да бъде училищен парламент, а не училищна клика. Учи­ли­ще­то не тря­б­ва да бъ­де “ча­с­тен пар­цел” на то­зи или он­зи ди­ре­к­тор, в кой­то той мо­же да си пра­ви ка­к­во­то си ис­ка. Ни­то пък да бъ­де “ча­с­тен пар­цел” на се­га­ш­ния тип учи­ли­щ­ни на­с­то­я­тел­с­т­ва - мно­го от ко­и­то се “из­би­рат” по пре­д­ло­же­ние на са­мия ди­ре­к­тор. То­зи тип на­с­то­я­тел­с­т­ва са­мо съ­з­да­ват при­ви­д­ност за “об­ще­с­т­вен кон­т­рол” в учи­ли­ще­то. Те не са ис­тин­с­ки на­с­то­я­тел­с­т­ва, за­що­то в тях “ди­ри­ген­тът” от­но­во е са­ми­ят ди­ре­к­тор или “пре­д­се­да­те­лят”, кой­то от­но­во е при­б­ли­жен на ди­ре­к­то­ра. То­ва е дне­ш­ни­ят тип “на­с­то­я­тел­с­т­во”, ко­е­то при­ли­ча по-ско­ро на кли­ка, от­кол­ко­то на на­с­то­я­тел­с­т­во.

Ед­но учи­ли­щ­но на­с­то­я­тел­с­т­во тря­б­ва да иг­рае ро­ля­та на учи­ли­щен пар­ла­мент, в кой­то да има спра­ве­д­ли­во и про­з­ра­ч­но пре­д­с­та­ви­тел­с­т­во на вси­ч­ки за­ин­те­ре­со­ва­ни ли­ца в учи­ли­ще. За на­с­то­я­тел­с­т­во­то тря­б­ва да се пра­вят из­бо­ри. На­с­то­я­те­ли­те тря­б­ва да съ­з­да­ват учи­ли­щ­ни­те “за­ко­ни”, ето за­що и те тря­б­ва да бъ­дат пря­ко из­би­ра­ни от вси­ч­ки за­се­г­на­ти ли­ца - уче­ни­ци, ро­ди­те­ли, учи­те­ли. Те тря­б­ва да имат своя про­г­ра­ма за раз­ви­тие на учи­ли­ще­то и свой ман­дат, а не да бъ­дат до­жи­вот на­с­то­я­те­ли. Те тря­б­ва да мо­гат да бъ­дат сме­ня­ни, ко­га­то им из­те­че ман­да­тът. Тя­х­на­та ра­бо­та тря­б­ва да бъ­де на­пъл­но про­з­ра­ч­на и от­к­ри­та за все­ки.

В на­с­то­я­щия за­кон от­но­во се на­ме­к­ва до­с­та кра­с­но­ре­чи­во, че учи­ли­щ­ни­те на­с­то­я­тел­с­т­ва са по­с­ле­д­на­та гри­жа на ми­ни­с­тер­с­т­во­то на об­ра­зо­ва­ни­е­то и на­у­ка­та. От­но­во се по­ка­з­ва по­ч­ти пъл­но не­раз­би­ра­не на об­ще­с­т­ве­ния ха­ра­к­тер на об­ра­зо­ва­ни­е­то - че то тря­б­ва да слу­жи не на дър­жа­ва­та, а на об­ще­с­т­во­то. Та­ка­ва свръх­цен­т­ра­ли­за­ция на власт в об­ла­ст­та на об­ра­зо­ва­ни­е­то в ръ­це­те на ми­ни­с­тъ­ра не се по­м­ни до­ри по вре­ме­то на ди­к­та­ту­ра­та на То­дор Жи­в­ков! Това е просто безумно! Такова неразбиране на същността на образователния процес дори по времето на най-големите “експерименти” в образованието не е имало. Нито една дума за училищна автономия! Нито една дума за самите ценности на образованието. Няколко високопарни слова за “достойнството на учителя” и десетки схеми за свръхцентрализация на целия образователен процес. За мен лично това не е закон за образованието, а е закон против образованието! Един нескопосано написан и изобщо необмислен нормативен акт, който изобщо няма да издържи, освен ако не прибегне до полицейски и диктаторски методи и средства. Но ако прибегне към последните, с това той отново ще докаже, че е закон против образованието!

6. Сегашните централи на учителските профсъюзи са клакьори на държавата. При това - бездарни и глухи клакьори.

Учи­тел­с­ки­те про­ф­съ­ю­зи в Бъл­га­рия се ръ­ко­во­дят от хо­ра, ко­и­то имат ин­те­рес от то­ва учи­те­ли­те да жи­ве­ят в ро­б­с­т­во, в мрак, в бе­д­ност, в ми­зе­рия. Те­зи про­ф­съ­ю­зи вся­че­с­ки слу­жат на по­ли­ти­че­с­ки­те пар­тии, ко­и­то са на власт, но не и на учи­те­ли­те. Те­х­ни­те ли­де­ри си ми­с­лят, че пра­вят не­що, но всъ­щ­ност се сме­ш­ни кло­у­ни, с ко­и­то по­ли­ти­че­с­ки­те иг­ра­чи се за­ба­в­ля­ват. За­що­то про­ф­съ­ю­з­на­та по­ли­ти­ка на учи­тел­с­ки­те синдикати у нас е про­с­му­ка­на от не­ка­дър­ност, уго­д­ни­че­с­т­во и без­при­н­ци­п­но съ­г­ла­ша­тел­с­т­во с по­ли­ти­че­с­ка­та власт.

Ви­на­ги съм си ми­с­лел, за­що най-лошата по­чи­в­на ба­за в стра­на­та е на учи­те­ли­те? За­що­то най-про­г­ни­ли­те, най-ос­та­ре­ли­те, най-де­мо­ди­ра­ни­те, най-по­ру­те­ни­те ус­ло­вия за от­дих са те­зи на учи­те­ли­те? За­що най-ми­зер­на­та по­чи­в­ка е на­ша­та, при то­ва по­ч­ти без ни­ка­к­ви фи­нан­со­ви об­ле­к­че­ния? За­що? Ние ли сме най-не­ща­с­т­ни­те, най-не­ка­дър­ни­те ра­бо­те­щи в стра­на­та? Ние ли сме най-по­с­ле­д­ни­те? Ни­ма на­ши­те се­мей­с­т­ва ня­мат ну­ж­да от нор­мал­на по­чи­в­ка със съ­о­т­ве­т­ни­те об­ле­к­че­ния и по­с­ти­же­ния, ко­и­то кра­ят на ХХ-ти век пре­д­ла­га? Ни­ма ние не ис­ка­ме да по­чи­ва­ме в нор­мал­ни ус­ло­вия?

Не приемамвисокопарната сло­ве­с­ност, ко­га­то вси­ч­ки ни се по­ди­г­ра­ват с ду­ми­те “Ка­к­во да ги пра­виш? Учи­те­ли...” Не приемам об­ще­с­т­ве­но­то ли­це­ме­рие, ко­е­то плюе на нас, без да дър­жи сме­т­ка, че плюе вър­ху се­бе си? Не приемам вси­ч­ки ве­с­т­ни­ци в стра­на­та, оку­пи­ра­ни от бю­ро­к­ра­ти, ко­и­то от по­ве­че от 10 го­ди­ни се стра­ху­ват да на­п­ра­вят не­що за об­ра­зо­ва­ни­е­то и по­д­ви­ват опа­ш­ка, ко­га­то им по­к­ла­тят пръст “от­го­ре”. Не приемам та­ка на­ре­че­на­та “сво­бо­д­на пре­са”, ко­я­то не й пу­ка за бъ­де­ще­то на со­б­с­т­ве­ни­те й де­ца, ко­и­то се сре­щат в кла­с­ни­те стаи не с чо­ве­ци, а с чо­ве­ш­ки сен­ки, с чо­ве­ш­ки по­ру­ти­ни!Не приемам вси­ч­ки бъл­гар­с­ки пра­ви­тел­с­т­ва, ко­и­то из­по­л­з­ват учи­тел­с­ки­те про­ф­съ­ю­зи за “пу­ше­ч­но ме­со” при вся­ка по­ли­ти­че­с­ка кам­па­ния. Не приемам са­ми­те про­ф­съ­ю­зи, ко­и­то от­да­в­на са се пре­да­ли и не пра­вят ни­що, ос­вен да се ос­лу­ш­ват “от­къ­де ид­ва вла­кът”... Не приемам и нашето, учи­те­лското, робско мъл­чание. СТИ­ГА СМЕ МЪЛ­ЧА­ЛИ, КО­ЛЕ­ГИ!

Има­ме ог­ро­мен по­тен­ци­ал! Ние стру­ва­ме мно­го по­ве­че от­ онова, което дър­жа­ва­та ни пла­ща! Нашата цен­ност не се мери с икономически теглилки. Не го ли осъ­з­на­ем, не спрем ли да се сви­ва­ме ка­то ско­то­ве, не спрем ли да се чу­в­с­т­ву­ва­ме ед­ва ли не ви­но­в­ни, за­то­ва че сме учи­те­ли - по-до­б­ре да напуснем училище…

Аз ис­кам да жи­вея сво­бо­д­но и вол­но, без да пре­ча на ни­ко­го. Но не ис­кам по­ве­че да се пре­с­т­ру­вам, че не ви­ж­дам, как по­ч­ти вси­ч­ки дру­ги ми пре­чат да ре­а­ли­зи­рам ка­то учи­тел за­ло­же­ния в мен по­тен­ци­ал. Сти­га ве­че сме мълчали! Сти­га ве­че сме търпели! Сти­га ве­че сме съучастничели в заговора против нашето училище!

Ле­че­ни­е­то за­по­ч­ва от то­ч­на­та и на­в­ре­мен­на ди­а­г­но­за. Ако с из­ка­за­но­то от мен про­во­ки­рам  ня­ка­к­ва, та до­ри и най-ло­ша­та, ди­с­ку­сия - зна­чи съм на ве­рен път...

18 май - 5 ноември 1998 г.,

Благоевград

P. S. И днес, 27 Октомври, 2004 г., поддържам горните възгледи.

И днес – 27 февруари 2006 г. също!

И днес – 17 април 2007 година също!

Днес, 25 октомври 2007 г. съм готов да променя само точка 6., ако националните синдикални централи този път успеят да се издигнат над страховете си. За което много се надявам. Защото досега през последните 5 седмици те се държат, според мен, за първи път като истински синдикати. И съм готов да им се извиня и да призная, че съм сгрешил в преценката си. Такова извинение направих на госпожа Янка Такева и се надявам да съм сгрешил и за останалите синдикални водачи. Дано не греша!