Амии...оженете се.Няма да има начин да избягаш.

има една поговорка - "по-добре късно от колкото никога", само дето в такива случай важи "по-добре рано, отколкото късно"
така че за сватба навивайте Тери и Яничка, а не мен

Хахахаха, Винке, ти го разби направо! Само така!
Уф  и на мене ми се случва честичко така... Най-вече, когато съм искала някого много силно и в крайна сметка като е мой и хоп, вече не ми се занимава с него, защото виждам, че нещата стават сериозни... а пък сериозните неща, както добре си го казал - от тях ставаш зависим, носиш отговорности... Може би просто  ти е рано още

Така де , аз преди бях същата.Хем не мога без мъж до себе си, хем като имам, единственото , за което ми служеше,  беше , за да му се противопоставям и да си искам свободата, колкото и приятно да си прекарвахме заедно...Сега и да се противопоставям и да бягам - все тая. Колкото и да бягам и да се бунтувам, имам пристан, към който се прибирам със склонена глава, прибрани криле и много много любов.До момента, в който пак ми се лети...

Ами ... познато :) То според мен от една страна е бягство нали, ама от друга може да се погледне просто като ... ами стремеж към самостоятелност. Защото колкото и да се обичаме, аз съм си самостоятелна единица. И всеки си има своя половинка в общото легло. Ама ти се сети примерно в началото на един флирт какво става - ако някой ти бяга и не е съвсем "в кърпа вързан", става по-интересен. Всъшност то даже ТОГАВА идва интересното! Същото е и с по-нататък, само че е по-малко очебийно. И не съм сигурна, но ми се струва, че винаги е така, независимо колко време хората са заедно. Това са си пак две отделни единици, които са заедно, но уважават границите си. И то си е хубаво, че е така, щото иначе би било ебаси скуката :)