Затворих очи и засънувах. Сън чуден. Ето го изгрева. Слънцето тъй силно пече, че чак изгаря. Не е ли това знак от съдбата? Ах не, нека пече. Красиво е! Сякаш не е истина.. Чудно, като в приказките! И там се срещнахме двамата. Пътувахме заедно, едно цяло, ти дишаше, аз гледах. Едно дърво - ти корените, а аз листата. Намерихме любовта! И я имахме, една малка вечност, но не я опазихме.

Дано всеки от нас пак я срещне, със свещица ще трябва да я търсим. Сега знам, че ще е вечна, защото вече няма да бъдем заедно. Остана едно малко прозорче в сърцето ми, да, прозорче, а не вратичка. Вратичката я затворих. Заключих я дори. Скоро ще хвърля и ключето, съвсем скоро. "Като ключе от пощенска кутия!" Две сърца били в едно, а сега са поотделно. Нелепо е! Съдбата е жестока, но ни води.

Беше ми хубаво в ръцете ти, беше ми хубаво да се отпусна в теб, беше ми хубаво, защото и на теб ти бе хубаво. Може би всичко трябваше да свърши още тогава, за да остане толкова хубаво, чисто и истинско. Но думите вече са казани. Като хвърления камък. Хвърляхме, хвърляхме и ето я една голяма камара, висока, широка, та чак вече не можем да се видим.

Обръщаме си гръб и се отдалечаваме. И странно - всеки път като се обърна да те зърна се отдалечавам все повече. Гледай ме по-често!.. Вървим в обратни посоки. А пътувахме заедно... Странно, ти винаги бе разума, а аз сърцето. Допълвахме се. Но защо тогава? Защо? Може би не намерихме острова, а бяхме само на моста, две инатливи магарета. Пропука се и аз паднах. Потъвах. Това ли е дъното?

Това вече е залеза. Ярък, огромен, пак палещ, и парещ, страшен, червен, пълен с болка и писъци. Скрива се. Чакай, не още! Почакай ме! Бавно, но скрива се!... Аз вече също съм разума, нали си заключих вратичката?

Илюзия, хубав сън беше, но спах тежко. Събудих се и слънцето пак грееше...