Случва се...
Случва се любовта вече да е преминала. Раздялата отдавна да е заела мястото й в сърцето и на двамата, или по-скоро да е измамила последната скрита надежда, че той(тя) ще се върне. Като гръм, като сблъсък. В покоят ти!
Случва се чувствата да са заглушени от напразното очакване на забързаният човек да ти се усмихне. Да се спре и да те погледне. Защото ти си същата, а само времето е прибавило няколко ярки събития към живота ви незаедно, които безмилостно ти напомнят, че той живее някъде в теб.
Случва се импулсите да очертаят контурите на образа му върху грапавата повърхност на неизживяното заедно. С теб съм и не съм. Очите ти са широко затворени, а ръката ти протегната към твоята следа. Точно, когато имаш нужда от нея, изричаш най-хубавото име на света и гласът ти достига до най-светлият образ живял някога у теб.
Точно, когато осъзнаваш, че всъщност нищо не си е отишло, нито раздялата е успяла да те заблуди – тогава отчетливият звън на телефона ти те изненадва, и чуваш отдавна забравен, изтрит номер от контактният ти лист: „ Здравей! Отивам на пътешествие... без компас, без пътна чанта, без кредитна карта. Само с теб! Моля те, ела с мен?”. Ти натискаш съзнателно онова малко бутонче с надпис „NO” и цял живот оставаш в плен на котвата акустирала в сърцето ти... Превръщаш се в русалка, за да можеш да пътешестваш ... без компас, без гид, без храна. Само с теб... и котвата забита в сърцето ти!
"... и цял живот оставаш в плен на котвата акостирала в сърцето ти...
Превръщаш се в русалка, за да можеш да пътешестваш...
без компас, без гид, без храна. Само с теб...
и котвата забита в сърцето ти!"
Разбира се, зад написаните от мен думи стои истинска съвременна история, която нямам право да споделям, но най-общо бих казала, че това е история за невъзможната любов, за непреходността на чувстото, за закъснялото обаждане, за котвата (символ на надеждата), за страха от това да обичаш, за нещо красиво, но кратко. :-)
==================
Донякъде бях вдъхновена да напиша тези думи, след като гледах българският филм "Осъдени души". Великолепен филм, който на друг може и да не се харесва, но на мен ми въздейства силно. Обичам филми с героини представени като силни жени. А, сеньора Хора е именно такава. Въпреки, че е жена, която е обичана, харесвана, нелишена от мъжко внимание и грижа, срещата й с отец Ередия е белязана за нея. От първия миг между тях се случва нещо. Знае го и тя, знае го и той. С тази разлика, че тя е дръзка в любовта си, но ненатрапчива, а той води своята вътрешна обречена борба да бъде верен на убежденията си или да се остави на чувството. Тук не става въпрос за делничната любов от типа "видях се с него и на втория път си легнахме". Въобще не се стига дотам. Но, чувствата са истински, силни и страстни, а в мига на човешка слабост се стига само до една чувствена целувка и признанието на отец Ередия, че той я обича от самото начало. Късно изречени думи...
Сеньора Хора е очаквала, копняла да чуе тези думи може би от мига, в който го е последвала - в лагера на страданието, смъртта, сред болестите.
Харесвам филми, които пресъздават любовта паралелно със страданието, защото вярвам, че все някъде тези две чувства се срещат. Любовта и страданието са свързани. И пак уточнявам, че не говоря за делничната любов, а за онази, която остава като котва забита в сърцето ти. Може би за цял живот.
Мисля , че прекрасно си описала нещо , което според мен всеки пълноценен човек е преживял, независимо дали го признава пред себе си или не!
Мисля, че силните духом могат да си позволят да го споделят!
Мисля , че трябва да напишеш някой хубав разказ!
Мисля, че всеки пътува нанякъде с котва забита в сърцето!
=====================
Всъщност, tekudo, имам един разказ в три части, който не се хареса особено, но на теб може би ще ти допадне, защото ме разбираш. Ако желаеш, ще ти го изпратя да го прочетеш. :-)
тухла намери път към моята глава.
;)
коментарът ти за филма.Гледала съм го и е наистина впечатляващ, но никога няма да забравя, когато прочетох книгата за първи път като ученичка.