Понятия според Толстой
Забелязване
" Вронски тръгна след кондуктора през вагона и при вратата на купето се спря, за да стори път на дамата, която излизаше. С присъщия усет на светски човек, само като погледна тая дама, Вронски разбра, че тя принадлежи към висшето общство. Той се извини и понечи да продължи, но почувства нужда да я погледне още един път - не защото тя беше много хубава, не поради изяществото и скоромната грация, които личаха в цялата й фигура, а защото в израза на миловидното й лице, когато тя мина покрай него, имаше нещо ласкаво и нежно. Когато той се озърна, тя също обърна глава. Нейните блестящи сиви очи, които изглеждаха тъмни от гъстите ресници, приятелски, внимателно се спряха върху лицето му, като че тя бе се припознала в него, и веднага се обърнаха към приближаващата навалица, сякаш търсеха някого. В тоя къс полед Вронски успя да долови сдържано оживление, което играеше на лицето й и пърхаше между блестящите очи и едва доловимата усмивка в ъгълчетата на румените й устни. В цялото й същество сякаш преливаше нещо, което въпреки волята й се проявяваше ту в блясъка на очите, ту в усмивката й. Тя умишлено загаси светлината в очите си, но въпреки волята й тя прозираше в едва доловима усмивка."
Обсесия
"Вронски не виждаше никого и нищо. Той се чувстваше цар не защото вярваше, че е направил впечатление на Ана - той не вярваше още това - а защото впечатлението, което тя му бе направила, го изпълваше с щастие и гордост.
Той не знаеше и дори не мислеше какво ще излезе от всичко това. Чувстваше, че всичките му необуздани, разпилени досега сили бяха събрани наедно и със страшна енергия бяха насочени към една блажена цел. И бе щастлив от това. знаеше само, че й е казал истината, че отива там, дето е тя, че цялото щастие в живота, единственият смисъл на живота той намира сега в това - да я вижда и да я слуша. И се радваше, че й е казал, че сега тя знае това и мисли за него. Той не спа цялата нощ. Непрестанно прехвърляше през ума си всички положения, в които бе я виждал, всичките й думи, и във въображението му се носеха картини на едно възможно бъдеще, от което сърцето му замираше."
Вина
"- Да, исках да ви кажа - каза тя, без да го гледа. - Вие постъпихте лошо, много лошо.
- Нима аз не зная, че съм постъпил лошо? Но кой е причината да постъпя така?
- Защо ми казвате това? - каза тя и го погледна строго.
- Вие знаете защо - отвърна той смело и радостно, като срещна погледа й и не сведе очи.
Смути се тя, а не той.
- Това показва само, че нямате сърце - каза тя. Но погледът й казваше, че тя знае, че той има сърце и тъкмо затова се страхува от него.
- Това, за което току-що споменахте, беше една грешка, а не любов.
- Вие помните, че аз съм ви забранила да произнасяте тая дума, тая противна дума - каза Ана и потрепера; но веднага почувства, че именно с думата забранила признаваше, че има известни права над него и с това го поощрява да й говори за любов. - Отдавна исках да ви кажа това - продължи тя, като го гледаше смело в очитеи цяла пламтеше от руменината, която изгаряше лицето й, - а тая вечер дойдох нарочно, защото знаех, че ще ви срещна- Дойдох да ви кажа, че на всичко това трябва да се тури край. Аз никога и пред никого не съм се червила, а вие ме карате да се чувствам виновна за нещо.
Той я наблюдаваше и бе поразен от духовната красота на лицето й.
- Какво искате от мене? - попита той просто и сериозно.
- Искам да заминете за Москва и да искате прошка от кити - каза тя и в очите й заигра пламъче.
- Не, вие не искате това - отвърна той.
Той виждаше, че тя не говори това, което иска, а онова, което си налагаше да говори.
- Ако ме оичате, както казвате - прошепна тя, - направете така, че да бъда спокойна.
Лицето му светна.
- Нима не знаете, че за мене вие сте целият живот? Но аз не зная спокойствие и не мога да ви го дам. Целия себе си, любовта си ... да. Аз не мога да мисля поотделно за вас и за себе си. за мене вие и аз сме едно. И аз не виждам, че занапред може да има спокойствие нито за мене, нито за вас. може би ни чака отчаяние, нещастие... или то може да е щастие, и то какво щастие!... Нима е невъзможно то? - прибави той само с устните си; но тя го чу.
Тя напрягаше всички сили на ума си да каже това, което трябва; но вместо това спря върху него погледа си, пълен с любов и не отговори нищо.
"Ето! - с възторг помисли той. - тъкмо когато бях започнал да се отчайвам и когато ми се струваше, че не ще има края - ето! Тя ме обича. Сама признава това."
- Тогава направете това за мене, не ми казвайте никога тия думи и ще бъдем добри приятели - каза тя с думи, но погледът й казваше съвсем друго.
- Вие знаете, че не можем да бъдем приятели. А дали ще бъдем най-щастливите или най-нещастните от хората - това е във ваша власт.
Тя искаше да каже нещо, но той я прекъсна:
- Аз искам само едно, искам правото да се надявам, да се измъчвам, като сега; но ако и това не може, заповядайте ми да се махна и аз ще се махна. вие няма да ме виждате повече, ако моето присъствие ви тежи.
- Аз не искам да ви пъдя никъде.
- Само не променяйте нищо. Оставете всичко, както си е - каза той с треперещ глас. - Мъжът ви идва."
Ревност
"Когато Алексей Александрович реши, че трябва да поприказва с жена си, струваше му се, че това е много лесно и просто; но сега, когато започна да обмисля това нововъзникнало обстоятелство, то му се видя доста сложно и трудно.
Алексей Александрович не беше ревнив. Според него ревността обижда жената, а мъжът трябва да има доверие в жената. Той не се запитваше защо трябва да има доверие, сиреч пълна увереност, че младата му жена ще го обича винаги, но не изпитваше недоверие, защото имаше доверие и си казваше, че трябва да го има. А сега, макар, че не бе разклатено убеждението му, че ревността е срамно чувство и че човек трябвада има доверие, той чувстваше, че се е изправил лице с лице пред нещо нелогично и безсмислено и не знаеше какво трябва да прави. Алексей Александрович стоеше лице с лице пред живота, пред възможността жена му да обича другиго освен него и тъкмо това му се струваше твърде безсмислено и необяснимо, защото това беше самия живот. Целия си живот Алексей Александрович бе прекарал в служебни среди, които имаха връзка с отраженията на живота. И всеки път, когато се сблъскваше със самия живот, той се стъписваше пред него. Сега изпитваше чувство, подобно на онова, което би изпитал човек, който спокойно е минал по мост над някоя пропаст и изведнъж е видял, че мостът е разглобен и отдолу зее бездна. Тая бездна беше самият живот, а мостът - оня изкуствен живот, който бе прекарал Алексей Александрович. За пръв път му мина през ума, че жена му може да се влюби в другиго и той се ужаси от това."
" Вронски тръгна след кондуктора през вагона и при вратата на купето се спря, за да стори път на дамата, която излизаше. С присъщия усет на светски човек, само като погледна тая дама, Вронски разбра, че тя принадлежи към висшето общство. Той се извини и понечи да продължи, но почувства нужда да я погледне още един път - не защото тя беше много хубава, не поради изяществото и скоромната грация, които личаха в цялата й фигура, а защото в израза на миловидното й лице, когато тя мина покрай него, имаше нещо ласкаво и нежно. Когато той се озърна, тя също обърна глава. Нейните блестящи сиви очи, които изглеждаха тъмни от гъстите ресници, приятелски, внимателно се спряха върху лицето му, като че тя бе се припознала в него, и веднага се обърнаха към приближаващата навалица, сякаш търсеха някого. В тоя къс полед Вронски успя да долови сдържано оживление, което играеше на лицето й и пърхаше между блестящите очи и едва доловимата усмивка в ъгълчетата на румените й устни. В цялото й същество сякаш преливаше нещо, което въпреки волята й се проявяваше ту в блясъка на очите, ту в усмивката й. Тя умишлено загаси светлината в очите си, но въпреки волята й тя прозираше в едва доловима усмивка."
Обсесия
"Вронски не виждаше никого и нищо. Той се чувстваше цар не защото вярваше, че е направил впечатление на Ана - той не вярваше още това - а защото впечатлението, което тя му бе направила, го изпълваше с щастие и гордост.
Той не знаеше и дори не мислеше какво ще излезе от всичко това. Чувстваше, че всичките му необуздани, разпилени досега сили бяха събрани наедно и със страшна енергия бяха насочени към една блажена цел. И бе щастлив от това. знаеше само, че й е казал истината, че отива там, дето е тя, че цялото щастие в живота, единственият смисъл на живота той намира сега в това - да я вижда и да я слуша. И се радваше, че й е казал, че сега тя знае това и мисли за него. Той не спа цялата нощ. Непрестанно прехвърляше през ума си всички положения, в които бе я виждал, всичките й думи, и във въображението му се носеха картини на едно възможно бъдеще, от което сърцето му замираше."
Вина
"- Да, исках да ви кажа - каза тя, без да го гледа. - Вие постъпихте лошо, много лошо.
- Нима аз не зная, че съм постъпил лошо? Но кой е причината да постъпя така?
- Защо ми казвате това? - каза тя и го погледна строго.
- Вие знаете защо - отвърна той смело и радостно, като срещна погледа й и не сведе очи.
Смути се тя, а не той.
- Това показва само, че нямате сърце - каза тя. Но погледът й казваше, че тя знае, че той има сърце и тъкмо затова се страхува от него.
- Това, за което току-що споменахте, беше една грешка, а не любов.
- Вие помните, че аз съм ви забранила да произнасяте тая дума, тая противна дума - каза Ана и потрепера; но веднага почувства, че именно с думата забранила признаваше, че има известни права над него и с това го поощрява да й говори за любов. - Отдавна исках да ви кажа това - продължи тя, като го гледаше смело в очитеи цяла пламтеше от руменината, която изгаряше лицето й, - а тая вечер дойдох нарочно, защото знаех, че ще ви срещна- Дойдох да ви кажа, че на всичко това трябва да се тури край. Аз никога и пред никого не съм се червила, а вие ме карате да се чувствам виновна за нещо.
Той я наблюдаваше и бе поразен от духовната красота на лицето й.
- Какво искате от мене? - попита той просто и сериозно.
- Искам да заминете за Москва и да искате прошка от кити - каза тя и в очите й заигра пламъче.
- Не, вие не искате това - отвърна той.
Той виждаше, че тя не говори това, което иска, а онова, което си налагаше да говори.
- Ако ме оичате, както казвате - прошепна тя, - направете така, че да бъда спокойна.
Лицето му светна.
- Нима не знаете, че за мене вие сте целият живот? Но аз не зная спокойствие и не мога да ви го дам. Целия себе си, любовта си ... да. Аз не мога да мисля поотделно за вас и за себе си. за мене вие и аз сме едно. И аз не виждам, че занапред може да има спокойствие нито за мене, нито за вас. може би ни чака отчаяние, нещастие... или то може да е щастие, и то какво щастие!... Нима е невъзможно то? - прибави той само с устните си; но тя го чу.
Тя напрягаше всички сили на ума си да каже това, което трябва; но вместо това спря върху него погледа си, пълен с любов и не отговори нищо.
"Ето! - с възторг помисли той. - тъкмо когато бях започнал да се отчайвам и когато ми се струваше, че не ще има края - ето! Тя ме обича. Сама признава това."
- Тогава направете това за мене, не ми казвайте никога тия думи и ще бъдем добри приятели - каза тя с думи, но погледът й казваше съвсем друго.
- Вие знаете, че не можем да бъдем приятели. А дали ще бъдем най-щастливите или най-нещастните от хората - това е във ваша власт.
Тя искаше да каже нещо, но той я прекъсна:
- Аз искам само едно, искам правото да се надявам, да се измъчвам, като сега; но ако и това не може, заповядайте ми да се махна и аз ще се махна. вие няма да ме виждате повече, ако моето присъствие ви тежи.
- Аз не искам да ви пъдя никъде.
- Само не променяйте нищо. Оставете всичко, както си е - каза той с треперещ глас. - Мъжът ви идва."
Ревност
"Когато Алексей Александрович реши, че трябва да поприказва с жена си, струваше му се, че това е много лесно и просто; но сега, когато започна да обмисля това нововъзникнало обстоятелство, то му се видя доста сложно и трудно.
Алексей Александрович не беше ревнив. Според него ревността обижда жената, а мъжът трябва да има доверие в жената. Той не се запитваше защо трябва да има доверие, сиреч пълна увереност, че младата му жена ще го обича винаги, но не изпитваше недоверие, защото имаше доверие и си казваше, че трябва да го има. А сега, макар, че не бе разклатено убеждението му, че ревността е срамно чувство и че човек трябвада има доверие, той чувстваше, че се е изправил лице с лице пред нещо нелогично и безсмислено и не знаеше какво трябва да прави. Алексей Александрович стоеше лице с лице пред живота, пред възможността жена му да обича другиго освен него и тъкмо това му се струваше твърде безсмислено и необяснимо, защото това беше самия живот. Целия си живот Алексей Александрович бе прекарал в служебни среди, които имаха връзка с отраженията на живота. И всеки път, когато се сблъскваше със самия живот, той се стъписваше пред него. Сега изпитваше чувство, подобно на онова, което би изпитал човек, който спокойно е минал по мост над някоя пропаст и изведнъж е видял, че мостът е разглобен и отдолу зее бездна. Тая бездна беше самият живот, а мостът - оня изкуствен живот, който бе прекарал Алексей Александрович. За пръв път му мина през ума, че жена му може да се влюби в другиго и той се ужаси от това."
Коментари