Загубихме се. А може би никога не сме се имали. Може би онази луда, спонтанна, буйна любов беше кратка като щракване с пръсти, а не цели три години. Връзката, която ме нарани до безумие и ме накара да забравя себе си, да потъпча същността си. Обичах те... А днес? Защо ми е толкова криво, когато мисля, че не съм те виждала вече почти година и половина? Че не смея дори да ти звънна, за да не ти причиня проблеми с ревнивата ти приятелка. Да, аз съм само твоята бивша. И не мога да ти бъда просто приятелка, нали така? Защото не мога. Ясен отговор.. просто няма...

А днес, не знам защо,те помня тъжен. Това изражение в погледа ти, това убийствено тъжно изражение ме преследва отдавна. А точно днес не искам да мисля за него... Сълзите ме изпълват до пръсване, до болка и замъглят всичко останало вътре  в мен. И ще направя нещо непростимо. Ще се поддам на грапавото, тежко, неумолимо усещане, което дълго време тая в себе си. Ще ти се обадя. А не трябва!

И написах нещо за теб, което никога няма да ти дам. Писмо, отворено като раната в сърцето ми. Вик.

Здравей.

Не се ли радваш, че никога не разбра?
А би трябвало! Ти си спасен, но не го осъзнаваш.

Когато нещо е толкова силно, то може да те отнесе като брулещ вятър. Да се почувстваш като листо, запратено в бурята, така застрашено, както никога.
Виждайки те, не знам къде се намирам.
Не знам коя съм, не знам къде са всичките ми думи,
не знам как да се усмихна
къде да погледна
да ти подам ли ръка
да те прегърна ли?

Бъди ми благодарен, аз те спасих
и ти ще продължаваш да живееш със сладкото заблуждение,
че познаваш любовта,
че разбираш любовта,
че тя не може да те изненада,
а ти можеш да я контролираш...

Аз поех всичко, което можеше да те нарани
и разтрепери.
Не се ли радваш?

(За Коцето,  януари 2004. Липсваш ми.)