Малко блабла (2)
Той е много рус и някак квадратен. Квадратна глава, квадратни рамене, квадратна стойка. Усмивката му е широка и квадратна. Носи квадратни очилца. Ходи като моряк, защото те ходят така леко разкрачено и някак квадратно. Всъщност по походка ми напомня на един мой приятел, който е страшен фен на колоезденето. (този, които ме запали по колелата и мен). И той е малко квадратен, но далеч не толкова.
Говори със силен френски акцент, но му отива. Всъщност на мъжете им отива да говорят с френски акцент.
Странен е. Всъщност е симпатяга.
Квадратен е.
Пак не се сещам, признавам си.
Той се смее. Сети се де, познай!
Някой ти е дал телефона ми, казвам. Да! Кой? Познай!
Почвам да познавам. Един опит, втори, трети.
В един момент познах, но не по силата на логиката. Отгатнах случайно.
Трудно щях да се сетя, защото и той ми няма телефона, а пък му го е дал??? Не, не беше онзи млад французин, нито никой от изброените. Ами един мой приятел Georges, което на български се чете Жорш (ужас). :) Бях се запознала с него преди време и се бяхме засичали по кафетата. Всъщност за малко да се влюбя. Нямаше ми телефона само защото нямаше смисъл да му го давам - той няма телефон. По едно време много се засичахме и си приказвахме и аз установих, че ми става все по-приятно да го виждам. Че се сещам за него. Беше симпатичен и малко особен. С някакво много странно чувство за хумор, с което най-напред трябва да свикнеш. Говорихме си сладко-сладко, но никога не се уговаряхме. Аз не исках. Нещо ме караше да не искам да си уговарям задължаващи срещи, да не искам да се срещам с него на друго място, да не искам да се разхождаме или да ходим на кино. И когато се усетих, че разговорите ни ми стават все по-приятни, беше крайно време да се замисля защо.
И както казах, за малко да се влюбя. За малко, но друга част от мене протестираше. Казваше: Бе не, не съм готова аз за връзка. Не, не сега, обичам си аз свободата. Не, недей, остави ме ... Това "не съм готова за..." всъщност са глупости. Та аз едвам удържах сърчицето си да не си стовари целия потенциал върху някоя (случайна) жертва. Но от опит знам, че ще е погрешен тактически ход, ако е наистина случайна. И че ще започне едно лудо самозалъгване, защото да си влюбен е хубаво, много хубаво, единственото, което ти трябва, е един обект, който ти обричаш като подходящ. С други думи, решаваш "Той е" и всичко друго е само следствие. И искаш да е той, защото ти харесва да е така. Е да, ама мен ми е писнало вече от погрешни изстрели на онова малко копеленце Купидон. Защото си се знам каква съм и как в един момент може да си кажа "Е, какво пък като е без око/без нос/без ***, мен ми харесва така, ТОЙ Е!".
А този Georges... ами просто не беше ТОЙ и някак си го усещах. Всъщност не би ми било особено трудно да кажа защо и какво точно не ми харесва "достатъчно", но няма да го правя. Няма нито да конкретизирам, нито да се замислям над това защо-точно-не-той, просто защото няма смисъл. Той си е окей сам по себе си, наистина симпатичен, наистина мога да си говоря с него с часове и си ми харесва, ама наистина. Сега, че предпочитам приятелските отношения с него пред другите - ами това няма нищо общо с някакви негови недостатъци, ами просто ей така, човек не може да си пасне с всички дотам. Все пак човек се събира в крайна сметка с един. Което не прави всички останали хора по-малко ценни личности.
Затова: не, не ме питайте защо не е той. Даниел, моя съсед, ми вика "Ами ти си много дръпната, всички ги режеш твърде рано". Малко му се ядосах, че не го разбира моя начин на мислене, ама какво да се прави. Питам го "Е ти какво, с кого е трябвало да тръгна според теб?" "Еми с Жорш например или с Дитмар" В този момент нещо ми прикипя. Бе ти познаваш ли ги, питам го? Е не толкова, ама са симпатични. Е хубава работа! Но Даниел, Даниел просто не може да го разбере. От време на време се опитвам да му обясня, но друг път пък не ми се занимава. Не го разбира съвсем. Как за мен не е толкова важно да "имам някого", колкото да не съм сама. И че сама си е окей. Кво ми е. Екстра си е.
А сам не означава да нямаш никого. От известна гледна точка даже сам означава да имаш всичко. Защото като нямаш нищо, ти имаш потенциалната възможност да получиш всичко. То е като да ходиш из магазините да си купуваш обувки. Обикаляш и избираш и всъщност ти имаш чувството, че ги имаш всичките, всички чифтове във всички магазини. Представяш си как ще си с тия, с ония. А купиш ли си вече ония там вляво на витрината, сложиш ли си ги на краката, това автоматически изключва възможността да обуеш и ония до тях. Или ония другите в другия магазин. И ония червените. А може даже да не знаеш дали ти отиват червени обувки. Затова, бъди сигурен като купуваш обувки. Бъди сигурен, че ти харесват толкова много, че ти отиват толкова и ти отиваш толкова на тях, че са толкова хубави, че ти никога няма да се замислиш сериозно за ония червените с високите токове.
И не, не вярвам наистина в няколкото чифта обувки в собствения шкаф. Но това е пак тема съвсем отделна.
* * *
И това стана в крайна сметка с Georges. Прекъснах всякакъв контакт, спрях да ходя на местата, където мога да го срещна, а срещна ли го все пак случайно, бях недвусмислено лаконична. Измислих си даже някаква история и му я разказах, че "моят приятел" ще ми идва на гости. Всъщност трябваше вече много отдавна да ми е теглил една звучна.
Не, че не го харесвах, просто... не исках в един момент да реша, че това е ТОЙ - въпреки мен. Само защото той се мярка наоколо, защото е чаровен и защото всъщност имам остра нужда от нещо такова. Защото след като отглуши опиянението от грешката, остава само грешката. Не, нямам желание да се самозалъгвам.
Защото в един момент винаги идва 12 часа. Идва 12 и каретата става тиква. Лесно не е да се върнеш при мащехата, когато цялото ти същество желае ти да си забравиш едната обувка. Но не, дай си ми обувката тука и не ме гледай, че заменям пълно за празно. Аз си знам.
Та с шефа ми сме така и двамата и то вече доста време, будали големи. Все заменяме пълно за празно. (при това все неразпечатани бутилки)
Та шефа ми затова така съзаклятнически ме погледна като му разправях за мишката и шоколада.
Защото пролет е, пилета цвърчат, и тежко ти ако не се влюбиш.
Защото зърнеш ли някой потенциалник, ставаш досущ като оная мишка. Но ти, разбира се, се опитваш да си куул и да не дадеш да се разбере. Нямаш представа дали се получава, но силно се надяваш. Иначе в същността си ти никак, ама никак не се различаваш от ония строители дето пият топла бира по обед и като мине някоя, се плесват дружно "Боаааа женка! Боааааа цицииииии!"
Та така с мишката.
(пак следва)
Говори със силен френски акцент, но му отива. Всъщност на мъжете им отива да говорят с френски акцент.
Странен е. Всъщност е симпатяга.
Квадратен е.
Пак не се сещам, признавам си.
Той се смее. Сети се де, познай!
Някой ти е дал телефона ми, казвам. Да! Кой? Познай!
Почвам да познавам. Един опит, втори, трети.
В един момент познах, но не по силата на логиката. Отгатнах случайно.
Трудно щях да се сетя, защото и той ми няма телефона, а пък му го е дал??? Не, не беше онзи млад французин, нито никой от изброените. Ами един мой приятел Georges, което на български се чете Жорш (ужас). :) Бях се запознала с него преди време и се бяхме засичали по кафетата. Всъщност за малко да се влюбя. Нямаше ми телефона само защото нямаше смисъл да му го давам - той няма телефон. По едно време много се засичахме и си приказвахме и аз установих, че ми става все по-приятно да го виждам. Че се сещам за него. Беше симпатичен и малко особен. С някакво много странно чувство за хумор, с което най-напред трябва да свикнеш. Говорихме си сладко-сладко, но никога не се уговаряхме. Аз не исках. Нещо ме караше да не искам да си уговарям задължаващи срещи, да не искам да се срещам с него на друго място, да не искам да се разхождаме или да ходим на кино. И когато се усетих, че разговорите ни ми стават все по-приятни, беше крайно време да се замисля защо.
И както казах, за малко да се влюбя. За малко, но друга част от мене протестираше. Казваше: Бе не, не съм готова аз за връзка. Не, не сега, обичам си аз свободата. Не, недей, остави ме ... Това "не съм готова за..." всъщност са глупости. Та аз едвам удържах сърчицето си да не си стовари целия потенциал върху някоя (случайна) жертва. Но от опит знам, че ще е погрешен тактически ход, ако е наистина случайна. И че ще започне едно лудо самозалъгване, защото да си влюбен е хубаво, много хубаво, единственото, което ти трябва, е един обект, който ти обричаш като подходящ. С други думи, решаваш "Той е" и всичко друго е само следствие. И искаш да е той, защото ти харесва да е така. Е да, ама мен ми е писнало вече от погрешни изстрели на онова малко копеленце Купидон. Защото си се знам каква съм и как в един момент може да си кажа "Е, какво пък като е без око/без нос/без ***, мен ми харесва така, ТОЙ Е!".
А този Georges... ами просто не беше ТОЙ и някак си го усещах. Всъщност не би ми било особено трудно да кажа защо и какво точно не ми харесва "достатъчно", но няма да го правя. Няма нито да конкретизирам, нито да се замислям над това защо-точно-не-той, просто защото няма смисъл. Той си е окей сам по себе си, наистина симпатичен, наистина мога да си говоря с него с часове и си ми харесва, ама наистина. Сега, че предпочитам приятелските отношения с него пред другите - ами това няма нищо общо с някакви негови недостатъци, ами просто ей така, човек не може да си пасне с всички дотам. Все пак човек се събира в крайна сметка с един. Което не прави всички останали хора по-малко ценни личности.
Затова: не, не ме питайте защо не е той. Даниел, моя съсед, ми вика "Ами ти си много дръпната, всички ги режеш твърде рано". Малко му се ядосах, че не го разбира моя начин на мислене, ама какво да се прави. Питам го "Е ти какво, с кого е трябвало да тръгна според теб?" "Еми с Жорш например или с Дитмар" В този момент нещо ми прикипя. Бе ти познаваш ли ги, питам го? Е не толкова, ама са симпатични. Е хубава работа! Но Даниел, Даниел просто не може да го разбере. От време на време се опитвам да му обясня, но друг път пък не ми се занимава. Не го разбира съвсем. Как за мен не е толкова важно да "имам някого", колкото да не съм сама. И че сама си е окей. Кво ми е. Екстра си е.
А сам не означава да нямаш никого. От известна гледна точка даже сам означава да имаш всичко. Защото като нямаш нищо, ти имаш потенциалната възможност да получиш всичко. То е като да ходиш из магазините да си купуваш обувки. Обикаляш и избираш и всъщност ти имаш чувството, че ги имаш всичките, всички чифтове във всички магазини. Представяш си как ще си с тия, с ония. А купиш ли си вече ония там вляво на витрината, сложиш ли си ги на краката, това автоматически изключва възможността да обуеш и ония до тях. Или ония другите в другия магазин. И ония червените. А може даже да не знаеш дали ти отиват червени обувки. Затова, бъди сигурен като купуваш обувки. Бъди сигурен, че ти харесват толкова много, че ти отиват толкова и ти отиваш толкова на тях, че са толкова хубави, че ти никога няма да се замислиш сериозно за ония червените с високите токове.
И не, не вярвам наистина в няколкото чифта обувки в собствения шкаф. Но това е пак тема съвсем отделна.
* * *
И това стана в крайна сметка с Georges. Прекъснах всякакъв контакт, спрях да ходя на местата, където мога да го срещна, а срещна ли го все пак случайно, бях недвусмислено лаконична. Измислих си даже някаква история и му я разказах, че "моят приятел" ще ми идва на гости. Всъщност трябваше вече много отдавна да ми е теглил една звучна.
Не, че не го харесвах, просто... не исках в един момент да реша, че това е ТОЙ - въпреки мен. Само защото той се мярка наоколо, защото е чаровен и защото всъщност имам остра нужда от нещо такова. Защото след като отглуши опиянението от грешката, остава само грешката. Не, нямам желание да се самозалъгвам.
Защото в един момент винаги идва 12 часа. Идва 12 и каретата става тиква. Лесно не е да се върнеш при мащехата, когато цялото ти същество желае ти да си забравиш едната обувка. Но не, дай си ми обувката тука и не ме гледай, че заменям пълно за празно. Аз си знам.
Та с шефа ми сме така и двамата и то вече доста време, будали големи. Все заменяме пълно за празно. (при това все неразпечатани бутилки)
Та шефа ми затова така съзаклятнически ме погледна като му разправях за мишката и шоколада.
Защото пролет е, пилета цвърчат, и тежко ти ако не се влюбиш.
Защото зърнеш ли някой потенциалник, ставаш досущ като оная мишка. Но ти, разбира се, се опитваш да си куул и да не дадеш да се разбере. Нямаш представа дали се получава, но силно се надяваш. Иначе в същността си ти никак, ама никак не се различаваш от ония строители дето пият топла бира по обед и като мине някоя, се плесват дружно "Боаааа женка! Боааааа цицииииии!"
Та така с мишката.
(пак следва)
Боааааааа - немските възкликвания, а :)
На мен също ми е интересно и ще чакам да пишеш още. Те твоите истории станаха култови и много интригуващи. :)
Записвам си в тефтерчето за находки (нямам такова тефтерче? добре де - ТУКА си записвам): "Е, какво пък като е без око/без нос/без ***, мен ми харесва така" :)
Сега като те чета, Гаргичке, се замислям отново за някои неща. За това например, че имам много приятелки, които просто не могат да са сами - страх ги е да са сами. Аз пък не помня вече откога съм сама и честно казано си ме е страх да се заема с някого... Примерът ти с обувките е толкова дяволски верен, че направо се уплаших колко точно олицетворява положението! Ама и двата случая да ти кажа не са цвете! Да бъдеш с някого, който е много специален, но сам по себе си, а не за тебе
Ами да, то общо взето както се случи. Наистина и двата случая не са цвете, ама сега, какво да направиме... това е положението, дет се вика.
За мен е достатъчно да видя, че авторът си ти, за да прочета публикацията докрая и да я глътна като топъл хляб. И досега винаги съм оставала с много приятно чувство на удовлетворение от прочетеното в твоя блог.
Според мен читателският интерес към твоите случки и размишления, от страна на много хора в BGLog, е огромен. Надявам се по-често да се обаждаш, че като те заняма... направо никаква те няма:)))
Аз съм от тия ,дето никога не са били сами.Даже понякоа с няколко наведнъж, ама сама - ц.Дори не помня какво е да си сама...И не е от страх, просто така се получава, все си харесвам някого, той пък вземе,че ми върже...Много странно, като се замисля.
Гардже, много е готин постинга с всичките му продължения (вярно, къде са другите?? чакамееее)
Всъщност аз, въпреки че те разбирам, ще засегна и другата страна на монетата. Не че съм от тези, които не обичат да са сами. Просто ми се е случвало да бъда с някой, който първоначално нещо май не му достига за да е идеалният, но в последствие се оказва, че като го опозная, намирам още прекрасни неща в нещо и съвсем забравям, че нещо не му е достигало.
Мисълта ми е, че така, като чакаме да се появи онзи, който си има всичко и всичко му достига, може доста да почакаме и да изпуснем наистина точно този, който чакаме, защото не сме разбрали, че това е именно той. Не знам дали ме разбираш, поне така ми се струва на мен.
Пък и кой казва, че трябва да сме винаги с перфектния и идеалния? Всеки си има хубави черти, лоши също. Знам, че нещо ни подсказва, че този не е, но защо наистина да сме дълго време сами, да гледаме отстрани влюбените как се прегръщат и колко им е хубаво заедно, а ние сме сами?...
Ами приятел му е и му дошъл на гости и решили, моля ти се, да ми устроят изненада! След малко се появи и самият Georges, който като ме видял, че идвам, отишъл нарочно до тоалетната. Обаче през цялото време се чувствах малко като в небрано лозе :)