Искам да ...
Искам да напиша нещо, но не знам какво..
Искам да крещя, но не мога, защото нямам глас... Депресията ме е стиснала здраво с две ръце за гърлото... Отдавна не ми се беше случвало..
Уравновесен човек съм все пак.. Бях решила, че няма да пиша мрънканици в блога си. Но.. Ами толкова сдухано не ми е било от много време.
Въобразих си, че мога да получавам това, което искам, срещу това, което давам. Толкова колкото искам - срещу толкова колкото давам. Поискаха ми нещо в замяна, което не исках да дам. Което беше много повече и по-различно от това, което си бях представила. Позволих си да повярвам, че може да същестува чисто и искрено удоволствие при общуването между двама. Не, може би не съм го повярвала, но не съм искала да го видя и да си го призная.
Тъй че се сгромолясах от най-високото в най-ниското. Там където си не просто прозрачен, а те виждат, но не възприемат присъствието ти. Там, където те забелязват, но всъщност не признават съществуването ти...
Дори не мога да повярвам, че съм до толкова разстроена, че отделям на тази случка цял пост...
Искам да крещя, но не мога, защото нямам глас... Депресията ме е стиснала здраво с две ръце за гърлото... Отдавна не ми се беше случвало..
Уравновесен човек съм все пак.. Бях решила, че няма да пиша мрънканици в блога си. Но.. Ами толкова сдухано не ми е било от много време.
Въобразих си, че мога да получавам това, което искам, срещу това, което давам. Толкова колкото искам - срещу толкова колкото давам. Поискаха ми нещо в замяна, което не исках да дам. Което беше много повече и по-различно от това, което си бях представила. Позволих си да повярвам, че може да същестува чисто и искрено удоволствие при общуването между двама. Не, може би не съм го повярвала, но не съм искала да го видя и да си го призная.
Тъй че се сгромолясах от най-високото в най-ниското. Там където си не просто прозрачен, а те виждат, но не възприемат присъствието ти. Там, където те забелязват, но всъщност не признават съществуването ти...
Дори не мога да повярвам, че съм до толкова разстроена, че отделям на тази случка цял пост...
Катеринката! Обикновено като прочета постинг, в който някой е в лошо настроение, се опитвам винаги да разбера какъв е проблемът и какво да му кажа на човека, че да го наведа на по-прави мисли. Не винаги коментирам, защото понякога решавам, че ... де да знам ... абе различно. Просто някой път не върви. Но ... и в това може всеки да е сигурен - винаги когато някой е тъжен, това е за мен нещо като аларма все едно синята лампа на полицейската кола - и винаги искам да му помогна. Даже при много хора е така, съм забелязала. Бих казала при повечето, особено тук в бглог :) Не знам дали сте забелязали някой ако напише нещо така по-сдуханичко, останалите веднага наскачват да го окуражават! Поне 5-6 коментара с благи слова!
Такааа ... а в случая ... в случая подозирам, че ти си решила да се справиш и без мойте дълбокомъдрени коментарчета :) А между другото днеска се сетих за тебе, понеже минах през един магазин за обувки. И си викам ето сега: и Катеринката няма, и аз нямам, и в магазина няма (хубави летни обувки).
... след няколко минути размисъл : ако стрелям в тъмното, че някой, който харесваш, те е разочаровал, но ти не искаш да не го харесваш, защото го харесваш и ... абе кофти, а така, както си го написала излиза, че тоя или тая е малко зле. Такива работи си мисля.
Вярно, че не става много ясно какъв точно ми е проблема. Даже след като го написах, се замислих дали това, което съм написала makes sense... Пък ти не само си ме разбрала, ами и стрелбата ти в тъмното е доста точна :) Този някой, с когото си общувах добре, в един момент реши тотално да ме игнорира и ... Ами кофти е отначало, но като поразмисли човек, по-добре е да го игнорирам и аз и хич да не ми пука, нали?
p.s. А между другото - купих си обувки, макар и не точно това, което си представях - в смисъл, много са симпатични, елегантни, но малко по-височки и с по-тънък ток от колкото бях си намислила :) Пустата суета за сметка на удобството...
Започни от тук.
Красиво обличаш мислите си с думи, но това не променя нещата.
Те си остават някъде вътре в теб.Ето, защо Гаргичка смята, че си
решила сама да се справяш.
Понякога (при определени хора), сякаш чета извън редовете...
Катенце, хората също имат чувства и понякога ги прикриват по странен начин.Постави се на мястото на този човек.
Той те игнорира, но защо?
Знаеш ли, в такива моменти, лично аз сядам и първо си правя една равносметка, за да реша дали изобщо си струва усилието.
"Едно е да ти се иска, друго е да можеш, а пък трето и четвърто - да
го направиш."
После или се боря, или продължавам напред...
А тъгата е просто преход.Понякога дори изпитвам физическа нужда да потъгувам за нещо - иначе се чувствам безчувствена.
Предполагам,че човекът не е бил такъв, какъвто тя го е виждала. Нали иматакова сравнение с паун - как си разперва опашката в цялата й красота и блясък. В случая се е разгърнало явно нещо пошло.
Идеята на коментарът ми изобщо, беше да я изкарам от релсата
на мислите, в която е влязла и да обърна главата и в друга посока,
ако мога така да се изразя.Нямам представа какво точно й се е случило (макар, че признавам си, се опитах да си представя някаква
ситуация, която е различна от ситуацията на Шогун) и уважавам решението й да не пише директно за случая, защото самата, аз го
правя.Може би усещанията ми този път са ме подвели...
Става въпрос за танци... Което за мен е нещо неприкосновено - нещо като друго измерение. Когато ми се получи танца с някого, съм безкрайно доволна и щастлива. Което беше и случаят с въпросната личност. За съжаление, при него явно не е било така, той ме е възприел като физически обект само, за което съм убедена, че не съм му давала поводи.. Но пък никога не можеш да си сигурен какво е разбрал другия. Все пак това е танц, което само по себе си е малко сложна материя.
Това, което най ме натъжи е, че излиза, че един вид моята емоция не струва нищо... защото съм си я въобразила. Или защото съм си мислела, че нещата са били по един начин, а те не са били точно така...
Както и да е - смятам да забравя за случая :)