Да целунеш пеперуда

Заслушвала ли си се в тишината, толкова дълбоко, че да чуваш собственото си дихание? Заслушвала ли си се в мрака, за да чуеш падащите капки дъжд? Спри в тъмнината на нощта и отвори вратата на слуха си. Там ще откриеш много повече от това, което някога си очаквала. Улови тишината и стани част от мрака. Отвори Ада и покани тъмнината в стаята си. Как се чувстваш сега?

Някога бях на твоето място и протягах ръцете си в нощта. Протягах ги към тъмното безверие, мислейки, че ще открия своето спасение. Заслушах се в тъмнината и чух пърхащи пеперудени криле. Протегнах ръка и почти я докоснах. И тя като мен беше избягала от светлината, от света и от хората. Беше ме намерила в състоянието, в което сама се намираше. Беше изпаднала в безпомощността на краткия си живот и искаше да свърши своя полет. Тогава се срещнахме. Тъмнината не я плашеше толкова, колкото блещукащия в тъмното поглед. Стъписа се за момент, но осъзна човешкото присъствие. Не беше изплашена като повечето, беше изморена от дългия полет. Искаше всичко да приключи с гръм и трясък. Пресегнах дланта си, за да я докосна, но така и не я открих. И въпреки това усещах пърхащите й крила.

Усетих студен полъх и леко докосване на лявото рамо. Искаше да прошепне историята на живота си в ухото ми. Искаше да изкрещи колко й е писнало всичко, но тогава аз се обърнах. Докоснах я леко с устни, колкото да загуби равновесие. Приземи се на рамото ми, но се изправи. Беше леко зашеметена от докосването на устните ми. Тази несъзнателна целувка беше взела последните й сили.

Пеперудата се усмихваше, макар и в пълен мрак, стаята се огря от усмивката й. Вече беше късно за съжаление. Беше късно за каквото и да е обяснение. Тя умираше на рамото ми, от собственото ми докосване. Доближих се до нея и чух как прошепна в ухото ми своята история.

Разказа ми, как се е родила, каква е била, колко земи е обиколила. Как от какавида е станала това прекрасно същество. Как е търсила подходящите тичинки, от които да открадне цвета, сега попаднал на устните ми. БЕШЕ ЩАСТЛИВА. Умираше щастлива. Нарече ме истинска, докосвайки кожата на устните ми, тя беше усетила соления вкус на сълзите, които бяха попили. Попита ме:”Защо?”

Поех си въздух, за да отговоря, но беше късно. Тя се превърна в прашинка от безвремието, в тъмнината на моята празна стая. Тази неволна целувка. Този неволен допир, беше осъществил желанието й да умре щастлива. Макар и да не исках такава красота да напуска живота, тя го заслужаваше.

Историята й още отеква в мислите ми. Едно постоянно търсене, на вече преживяно чувство. Едно лишаване от нежелани емоции и преодоляване на доказани следствия.

Пеперудата умря щастливо докосната от устните ми, а аз трябва да доживея живота си, с това прекрасно “убийство” на дребничкия живот.

Целунах пеперуда и усетих студените й пипала как пърхат срещу устните ми. НЕЗАБРАВИМО.