Войнът на тъмнината

Войнът на тъмнината е антипод на Война на светлината. Той мрази всеки намек за красота и добро. Гради живота си на лъжите на другите и донася истината, тогава, когато от нея ще заболи най-много. Той е толкова попит в собствения сиегоизъм, че щастието на другите поражда завист в него. Вярата, надеждата и любовта не означават нищо за него. Войнът се бори със светлината, за да възцари мракът, там където винаги е бил.

Нищо не може да изплаши войнът на тъмнината, дори самата тъмнина. Той се е родил в нея и тя е станала част от него. Тя е неговата обител и храм. Там той се моли, за себе си и за всички родени в мрак. Някой разбират мрака, като зло и сатанинско, но не и войнът. Той намира всичко хубаво, там където другите съзират лошото чувство.

Вярата и любовта не присъстват в сърцето му, защото те са изградили кули от надежди положени за него. Вярата изградена към него от хорските очи, го плаши, защото тя вдъхва светлина в душата му и показва пътя към сърцето му на лъжовните очаквания. Любовта го прави слаб и ранява егоизма му. Никой не може да победи война на тъмнината, защото всеки се страхува от него.

Войнът на тъмнината никога не е повеждал или завършвал битка. Други са поемали от неговоиме войната, и други са завършвали последната битка. Него не го е страхот смъртта, просто не вижда смисъл, не вижда достатъчно добра причина,за да се бори срещу някого.

Той е прекалено силен, за да се труди в битки. Бавно сканира съзнанието на противникаси и стоварва пред вратата му истината от която ще го заболи. Той не воюва с мечове и щитове, а с думи. Научил е изкуството да ранява и никой не може да се защити. Целта му е една, колкото и време да отнеме, той донася истината от която ще заболи, до толкова, че противника се предава, още преди края на истината да е дошъл.

“Истината е в тишината!” това беше неговата философия. Няма какво да добави, към една черна картина. Няма какво да сложи в една рохкава земя, лишена завинаги от вода. Думите вредяха много повече, отколкото живите рани. Те бяхапричина да взима всичките си победи, защото всяка една беше психическаи душевна.

Обикваше любимите си, за да ги нарани ужасно много, докарваше истината, която го караше да вярва пред вратите им и не изпитваше свян. Бичуваше тях и себе си. Беше цар в измислената от Бога вселена и царуваше.

Истината болеше, а той се самобичуваше с нея всеки ден. Беше му приятно от тази малко неприятна болка. Удоволствие беше да си показва по този начин, че ежив. Самобичуваше се без да иска другите да му помагат. Имаше много желаещи, но никой не успяваше да го нарани, така както той сам се раняваше. Казваше си истината и се отдаваше на тъмнината.

Изпадна в безсъзнание от толкова истини, но остана самия себе си. И там някъде сред тъмнината войнът на светлината се появи. Носещ щит от слънчеви лъчи и меч с лика на слънцето. Беше готов за битка, силен и могъщ, но глуповат и наивно млад.

И аз в този лик, на войн на тъмнината открих себе си. Егоизма ми, за собственост роди тъгата ми, а светлината идваща от очите ти, ми върна удоволствието. Удоволствието от дългото чакане и въпросите, които си задавах, градейки всичкия този мрак. Тишината ми създава спокойствие, а сърцето ми нашепва за истина. Кажи ми това, което не знам и ме изненадай с твоята истина за мен. Нека е по-различна от останалите измиващи очите ми.

Мразя светлината, обичам тъмнината и тишината на допиращите се мечове…