Литература 04.10.2009 BasiDi 569 прочитания

Среща със спомен

Спирам като закован и няколко секунди в главата ми остава само звънящо празно пространство. Да де, обажда се рационалното гласче някъде отвътре, какво пък толкова. Тя все пак живее в този град, денят е хубав, какво толкова?
  Какво пък толкова наистина? 
Пустотата в главата ми се изпълва със спомени и докато и се усмихвам за поздрав, се отнасям далеч назад...
 Познаваме се още от времето, когато аз бях луд тинейджър, а тя от симпатично, макар и доста кльощаво дете започваще да се первръща в  красива млада жена. Беше едно лудо време, а може би времето си беше както винаги, а ние бяхме луди. Повечето от възрастните бяха готови да ни обявят за наркомани, хилигани и какво ли още не, най вече заради дългите коси и заради факта, че не се съобразявахме с ничие мнение. Затва пък, малкото, които забелязваха, че освен това някак успяваме да не пречим много на околните ни се радваха и ни приемаха с отворени обятия. Виж, младите ни обичаха и бяхме добре дошли навсякъде. Така се запознах и с нея - на някакъв купон, дори не помня къде и за какво. На другия ден си уговорихме среща на кафе и продължихме да се виждаме при всяка възможност.
Скитахме из града, срещахме се с кого ли не, обикаляхме по кина, изложби, театри, концерти, градини, понякога просто се мотаехме по улиците, само за да сме заедно. А когато времето беше наистина хубаво, отивахме на някой от малките язовири, където няма много хора и лудеехме на воля.
 При един такъв, да го наречем излет, млада дама от друга компания, може би не много по-възрсатна от нас самите, дойде при нас, поинтересува се дали наситна е българка, и заяви, че в такъв случай, вероятно Нефертити също трябва да е била българка, защото токлова много си приличали, а и няма как да има толкова красива египтянка. После ни пожела приятно изкарване и си тръгна, а Нефертити остана, като в последствие се превърна в Неф.
 Вечер понякога обикаляхме дискотеките, танцувахме притиснати един до друг, потънали в погледите си, оградени от света от безумно нежните балади, а след минута превръщахме дансинга в лудница, заливайки се от смях. Или отивахме на някое по-отдалечено място по Марица и се къпехме.  После просвахме мокрите си дрехи да поизсъхнат и с часове стояхме прегърнати, загледани в звездите и си говрехме за какво ли не. А когато допирът на мократа кожа станеше непоносим,  се гонехме, търкаляхме се из тревата и се смеехме. На мига, на себе си и на света като цяло. Или се замеряхме със снежни топки и лудеехме в снега...
 И никога не прекрачвахме границата. Не защото имаше някаква причина. По някакъв начин бяхме разбрали, че така успяваме да задържим оня най-вълшебен миг на първата среща, и без уговорки и обяснения успявахме да го преживеем всеки път отново и отново. Беше някаква си лично наша изневяра към всички останали, понякога и спасение от поредното разочарование някъде другаде, с някой друг...
 
 Насила се измъквам от спомена. Тя ме гледа особено, с абсолютно сериозна физиономия, само дълбоко в черните очи играе пламъче.  Подчинявайки се на неочаквания подтик се оплезвам и правя идиотска физиономия.  Сериозното и изражение се пропуква и прихваме да се смеем.
 Убеждавам я, че не бърза и сядаме в близкото кафе.  От известно време разботи на ново място, не, не е омъжена все още, о, отдавна вече живее на друг адрес, на квартира с приятелка, ами да, малко проблеми с домашните и така нататък, като че ли нищо неочаквано.
 Разказвам какво почувствах, когато я видях, но този път тя остава сериозна. Гледа ме продължително, сякаш проверява дали наистина съм аз. Въздиша тъжно и поклаща глава, сякаш на себе си. Вглеждам се внимателно и едва сега осъзнавам, че пред мен не е онази Неф, която помня. О, да, тя е, несъмнено, но някак по-различна. Онова непринудено детско излъчване е изчезнало някъде. Пред мен стои красива млада жена, която... Хм... Пред мен стои  изморена  млада  жена.  Много красива, наистина, но ...

Реклама
  Изглежда усеща какво си мисля.  Знаеш ли, казва ми, радвам се, че те срещнах. Поне за малко се почувствах както едно време...
  Чувствам я толкова близка, искам да я прегърна и да и кажа нещо утешително и в същото време сякаш е на светлинни години от тук, а това пред мен е съвършенно непознат човек.

  Така и не посмях да попитам, дали все още някой я нарича Нефертити...

Коментари

lorddesword
lorddesword преди 16 години и 6 месеца
Има едни таквиа въпроси, които колкото и да ти глождат съзнанието, ако чуеш отговора, съжаляваш, че си ги задал...
ValentinPetrov
ValentinPetrov преди 16 години и 6 месеца
Пази спомена и не питай. Може би ще те заболи, ако получиш отговор.
DianaIlieva
DianaIlieva преди 16 години и 6 месеца
Някой неща изчезват, други се появяват... А за въпроса - не ти трябва да питаш, наистина. Не, че мисля, че ще получиш отговора, който ти трябва... Поздрави :)
Tanichka
Tanichka преди 16 години и 6 месеца
Не знаеш дали Нефертити не живее още в нея - е, без детското излъчване, но и тя не е вече дете. Може би е  просто дълбоко заровена, защото никой не се е поинтересувал от нея междувременно.

Ти помниш онова от нея, което е било скъпо и важно за теб. Другите не са се интересували от тази нейна страна и бавно тя се е покрила с праха на времето. Появяването на добър археолог може да направи чудеса.
BasiDi
BasiDi преди 16 години и 6 месеца
 Таничка, така е. Само че отдаааавна сме на едни други години, в които "разкопките" могат да имат сериозни странични ефекти. А аз съм семеен човек вече ... всъщност познаваш половинката ми, в Пловдив (ах, Пловдив...) се видяхте последния път. Нещо съм загубил желание за странични експерименти :)

И Лорда и Валията и Случайна са прави - не питам, защото знам, че какъвто и отговор да получа, все ще ми е криво.