avatar

Различни вселени

Съзнанието `и се рееше из случайни вселени – някой пусти и чисти, други пренаселени и подлудяващи...Един много познат глас звучеше някъде в пространството :
-    Искаш ли да те взема?
„Да, всъщност да...” – искаше `и се да извика, но кой- знае защо не успяваше...Беше толкова уморена и почти отчаяна...
На една отдавна забравена планета имаше странни, полупрозрачни и адски чувствителни същества. Беше забравила за тях – тогава, преди много време, ги съжаляваше. Смяташе, че са толкова крехки, толкова уязвими, толкова зависими от чувствата си... Сега топлите им, тъмни очи се надвесваха над нея и сякаш поглъщаха страданието и. Една полупрозрачна ръка подаде шепа светло-зелени и напълно прозрачни кристали. „Благодаря, много са красиви” – искаше да каже тя, но от устата и не се отронваше нито звук. Кристалите убодаха шепата и, което я накара да подскочи изненадано.
-    Дубрютро! – рече мъжът, наричан Лорда, който седеше на неудобен стол до нея и държеше в ръката си нейното ножче с красива, рогова дръжка – Реших да видя дали няма да се събудиш по- бързо, ако те убода мъничко...
Случайното момиче погледна ръката си – пълна с прозрачни зелени кристали в съня и, а в действителност с ярка капчица кръв точно в средата на дланта.
„Да помълчим, да подредим думи и събития, да вземем най- накрая някакво решение... Защото ако ще се води битка, трябва да се знае за какво се борим. Аз знам за какво се боря – за простото, елементарно и закономерно равновесие” – въртяха се мисли в главата и, а около тях се стелеше лепкава и тежка мъгла. Тя седна и тръсна капчицата кръв от ръката си. После погледна Лорда и почти нежно измъкна от ръката му ножчето си. Ръцете му изглеждаха огромни и красотата на обкованата със сребро рогова дръжка изобщо се губеше. Разгледа внимателно тънкото острие и накрая с усилие формулира нещо смислено :
-    Искам да знам какво ще се прави нататък. Кой каква идея има и кой за какво се бори.
Думите увиснаха във въздуха. Борис изсумтя и нищо не каза. Ейс Коук разглеждаше ръцете си съсредоточено. Лорда зяпаше в прашния прозорец.
-    Аз пък вече се чудя дали изобщо трябваше да си правя труда да те събуждам – заяви той, стана от неудобния си стол и напусна с две големи крачки.

Всъщност дълбоко в себе си всеки от тях си задаваше непрекъснато този въпрос. И най- трудно бе за Ейс Коук. Дълбоко в него един тъмен остатък искаше да покаже скритата си сила. „Какво ще се прави? – мислеше той – И аз бих искал да знам кой съм, каква ми е идеята и за какво се боря. Остана ми толкова малко, че не знам дали въобще имам нещо... И може би е време да си призная, че повече от всичко искам Отмъщение. Първо отмъщение, а после – покой. Безметежен, безвременен, безцветен и безчувствен покой... ”
„ От къде, по ангелите, да знам какво ще се прави? Каквото трябва – това ще се прави. Трябва да се спаси глупавия свят - `щото може да е глупав, дребнав, снобски и побъркан от пресищане, ама си е моят свят!- мислеше Борис – На нея всъщност и е лесно – може да запраши към която си иска вселена. Аз обаче не искам друга вселена, искам си тази. Затова ще си я спасявам, въпреки, че никак не е лесно ...”
Навън Лорда беше седнал на прашния тротоар и съсредоточено чертаеше с върха на обувката си някаква сложна плетеница в прахта. Мислите препускаха в главата му бясно: „ Има да се спасява човек, а тя пита какво ще прави! Човекът е най- важното нещо, той е началото и края. Той е причината и следствието. По- точно, Тя. Тя трябва да се спаси и това е всичко, което трябва да се направи – без повече обяснения, разсъждения и протакане...”
Той рязко стана и влезе в стаята с намерението да разясни ситуацията на висок тон, но още от вратата видя, че Случайното момиче пак е загубило съзнание. Лежеше на леглото и съзнанието `и блуждаеше нанякъде. В шепата си все още стискаше светлозелените кристали и се опитваше да разбере защо са толкова важни.