За кожата на един Коук - 21
Коук шляпаше по локвите, сгушен в якето си и с ръце дълбоко в джобовете. Покрай шляпането успяваше и да се придвижва по малко напред. Беше почти мъртво пиян, но нямаше как да е другояче. В един момент половината му познати хора се оказаха замесени в някакви си шпионски игри, буквално след секунди група убийствени жени го накараха да изпита всичко, което може да изпита жив човек, без при това да е пушил каквото и да било незаконно... почти беше сигурен, че момичетата са няколко... на кого му пука всъщност?
И после всички изчезнаха. Ей така изведнъж. И когато най-накрая реши да се поразтъпче, да си купи цигари и да провери коя година е всъщност, стана страшно. Беше останал без пари и забърса няколко банкноти от небрежно хвърлената на пода дамска чантичка. Едва в магазинчето се усети, че това не са левчета. Когато се запъти към близкия чейндж да смени поне едната банкнота за нещо по-използваемо по тия земи, някакъв мургав тип подскочи към него и започна да му говори нещо за обменни курсове, но не успя да довърши. В мига, в който дистанцията между тях се съкрати на метър, в челото на мургавия се появи малка, идеално кръгла дупка и оня се строполи по гръб.
Тогава Коук беше все още леко замаян от преживелиците си и не обърна нужното внимание, но когато няколко минути по-късно 150 килограмовата контрольорка в автобуса се строполи в краката му с половин череп, започна да се притеснява. Излезе забързано от автобуса и не посмя да се качи на друг. С треперещи ръце извади мобилния, позяпа известно време номерата и вече се канеше да звънне на един стар приятел, когато чу специфичния глух звук, последван от тежко тупване. Подскочи - зад гърба му в цял ръст се беше проснало десет-дванадесет годишно цигане с дупка в челото, а в ръката му потрепваше от мокрия вятър същата банкнота от 50000 рубли, която така и не можа да обмени.
Много внимателно Коук размени другата банкнота от 50000 рубли за литрова бутилка водка и кутия цигари и без да чака ресто от опуления продавач, тръгна бавно по средата на булеварда. Свиреха клаксони, пищяха гуми, но той вървеше съвсем спокойно и само отпиваше от време на време...
Сега искаше да изхвърли от главата си спомена за полицая, който се беше опитал да му направи забележка, както и оня едричкия тип, който слезе от колата си псувайки и посегна към него и за противния глух звук, застигнал и двамата и да си спомни къде, по дяволите се намираше домът му.
Сигурно е нещо заразно. Аха, това ще да е! Сигурно е някаква нова венерическа болест, дето я е лепнал от ония мадами - като те доближи някой и му експлоадира главата. Коук се зарадва на тая мисъл и продължи малко по-уверено да залита в съвсем погрешна посока.
***
Сестра Тасева гледаше уморено Насо. Естествено, че знаеше чии са двата трупа на масата, не беше ясно само какъв театър разиграваше и защо.
- Виж бе, душичко, не съм ги затрил аз, честно! - кълнеше се той - и ей тия тримцата тука и те не са мое дело. Де да знам какво става, да няма лунни изригвания, да го е...
- Слънчеви, не са лунни - поправи го по инерция сестра Тасева - Не знам какво има, ама ела да ти покажа нещо друго.
Отвори няколко шкафа и вътре гледката не се отличаваше с особено разнообразие - някой непознат с дупка точно в средата на челото.
- Брей, ама т'ва е епидемия бе, душичко - впечатли се Насо.
***
- Окей, ще ти отговоря, само ми кажи откъде ти хрумна идиотската идея да ме запишеш като граф?
- Моя идея? Нали ти се занимаваш с резервациите? - учуди се Стефания Щаер
Ди Баси се замисли. За около четвърт секунда.
- Чупка!
Стефания нямаше нужда от подканяне. Приведе се ниско и се изстреля след партньора си. Спря се задъхана едва зад плота на рецепцията . От вътрешна страна. До нея Ди Баси провеждаше много тих разговор с дежурния рецепционист.
- Кой?
Дежурния рецепционист определено не беше глупак и бързо схвана, че когато някой, който почти те е удушил ти задава въпрос е добра идея да му отговориш много бързо.
- Една дама с ...гхххх...
Пред лицето му изникна екран. То ли PDA, то ли смартфон със снимка на красива жена. Рецепциониста едва успя да измучи едно "не" и снимката моментално се смени с друга. На шестата снимка закима енергично, доколкото му позволявяше стегнатата хватка.
- Айде партнър, изчезваме. Тука стана проветриво - измърмори Ди Баси - Няма да ни стрелят днес май...
***
Ета Тайлър беше бясна. Абсолютно бясна. Не стига, че някакви пикли, които дори не бяха професионалистки я изпревариха и стигнаха до Коук преди нея, последните останки от дрехи по нея си бяха заминали с взрива на таксито, някаква малка кучка я беше довлякла тук без дори да се изпоти, а сега никак не успяваше да се измъкне от въжето, с което беше завързана. Телефон! Само това искаше, да се докопа до работещ телефон!
- Take it easy, beach - чу зад гърба си мек глас със силен френски акцент - въжетата се свлякоха от китките и, а след това и от врата и краката и.
Една МНОГО позната и почти гола млага жена и се усмихваше с голям кухненски нож в ръка.
- Да изчезваме от тука, а? - усмихна се много познатата и наистина изчезна.
Някакво момиче се опитваше да се измие в банята. Ета огледа разкошното тяло и за малко не се подаде на импулса да я погали. Имаше работа за вършене! Удоволствията после...
***
Ситния дъждец полека изтрезвяваше Коук и той с изненада откри, че мястото, на което се намира е много далеч от дома му. Слава богу, никой не се опитваше да го доближи. Огледа се по-внимателно и в размътеното му съзнание се прокрадна една кофти мисъл - беше се озовал почти на същото място, от което беше тръгнал по обед. Мамка му!...
От сгъстяващия се сумрак изникна едра фигура.
- А, ето къде си бил! - възкликна радостно Насо Тарана и се свлече на земята.
Нямаше дупка на челото, но зад него стоеше полугола, зашеметяващо изглеждаща жена и разтриваше дясната си китка. После внезапно се усмихна и му заговори нещо на английски.
А, не. Стига толкова. Коук се обърна и побягна колкото му държаха краката.
Ета Тайлър изгледа с леко недоумение изчезващата в здрача фигура и тръгна след нея.
***
- И ти ли? - изненада се Дороти Клинхерхофен, виждайки пред себе си същата млада жена, която я беше освободила преди по-малко от час.
- ЕлЕй, Тел Авив, Москва, има ли значение? - усмихна и се Катрин Де Вил - Мисля, че е добре да изчезнем от тук възможно най-бързо.
Дороти кимна в знак на съгласие - беше изпълнила мисията си и сега наистина трябваше да се скрие някъде. Поне за девет месеца, а може би и за много по-дълго. Нямаше да е лесно.
Една мисъл я накара да се вгледа отново в красивото лице на французойката.
- Знаеш ли, май трябва да поговорим сериозно...
И после всички изчезнаха. Ей така изведнъж. И когато най-накрая реши да се поразтъпче, да си купи цигари и да провери коя година е всъщност, стана страшно. Беше останал без пари и забърса няколко банкноти от небрежно хвърлената на пода дамска чантичка. Едва в магазинчето се усети, че това не са левчета. Когато се запъти към близкия чейндж да смени поне едната банкнота за нещо по-използваемо по тия земи, някакъв мургав тип подскочи към него и започна да му говори нещо за обменни курсове, но не успя да довърши. В мига, в който дистанцията между тях се съкрати на метър, в челото на мургавия се появи малка, идеално кръгла дупка и оня се строполи по гръб.
Тогава Коук беше все още леко замаян от преживелиците си и не обърна нужното внимание, но когато няколко минути по-късно 150 килограмовата контрольорка в автобуса се строполи в краката му с половин череп, започна да се притеснява. Излезе забързано от автобуса и не посмя да се качи на друг. С треперещи ръце извади мобилния, позяпа известно време номерата и вече се канеше да звънне на един стар приятел, когато чу специфичния глух звук, последван от тежко тупване. Подскочи - зад гърба му в цял ръст се беше проснало десет-дванадесет годишно цигане с дупка в челото, а в ръката му потрепваше от мокрия вятър същата банкнота от 50000 рубли, която така и не можа да обмени.
Много внимателно Коук размени другата банкнота от 50000 рубли за литрова бутилка водка и кутия цигари и без да чака ресто от опуления продавач, тръгна бавно по средата на булеварда. Свиреха клаксони, пищяха гуми, но той вървеше съвсем спокойно и само отпиваше от време на време...
Сега искаше да изхвърли от главата си спомена за полицая, който се беше опитал да му направи забележка, както и оня едричкия тип, който слезе от колата си псувайки и посегна към него и за противния глух звук, застигнал и двамата и да си спомни къде, по дяволите се намираше домът му.
Сигурно е нещо заразно. Аха, това ще да е! Сигурно е някаква нова венерическа болест, дето я е лепнал от ония мадами - като те доближи някой и му експлоадира главата. Коук се зарадва на тая мисъл и продължи малко по-уверено да залита в съвсем погрешна посока.
***
Сестра Тасева гледаше уморено Насо. Естествено, че знаеше чии са двата трупа на масата, не беше ясно само какъв театър разиграваше и защо.
- Виж бе, душичко, не съм ги затрил аз, честно! - кълнеше се той - и ей тия тримцата тука и те не са мое дело. Де да знам какво става, да няма лунни изригвания, да го е...
- Слънчеви, не са лунни - поправи го по инерция сестра Тасева - Не знам какво има, ама ела да ти покажа нещо друго.
Отвори няколко шкафа и вътре гледката не се отличаваше с особено разнообразие - някой непознат с дупка точно в средата на челото.
- Брей, ама т'ва е епидемия бе, душичко - впечатли се Насо.
***
- Окей, ще ти отговоря, само ми кажи откъде ти хрумна идиотската идея да ме запишеш като граф?
- Моя идея? Нали ти се занимаваш с резервациите? - учуди се Стефания Щаер
Ди Баси се замисли. За около четвърт секунда.
- Чупка!
Стефания нямаше нужда от подканяне. Приведе се ниско и се изстреля след партньора си. Спря се задъхана едва зад плота на рецепцията . От вътрешна страна. До нея Ди Баси провеждаше много тих разговор с дежурния рецепционист.
- Кой?
Дежурния рецепционист определено не беше глупак и бързо схвана, че когато някой, който почти те е удушил ти задава въпрос е добра идея да му отговориш много бързо.
- Една дама с ...гхххх...
Пред лицето му изникна екран. То ли PDA, то ли смартфон със снимка на красива жена. Рецепциониста едва успя да измучи едно "не" и снимката моментално се смени с друга. На шестата снимка закима енергично, доколкото му позволявяше стегнатата хватка.
- Айде партнър, изчезваме. Тука стана проветриво - измърмори Ди Баси - Няма да ни стрелят днес май...
***
Ета Тайлър беше бясна. Абсолютно бясна. Не стига, че някакви пикли, които дори не бяха професионалистки я изпревариха и стигнаха до Коук преди нея, последните останки от дрехи по нея си бяха заминали с взрива на таксито, някаква малка кучка я беше довлякла тук без дори да се изпоти, а сега никак не успяваше да се измъкне от въжето, с което беше завързана. Телефон! Само това искаше, да се докопа до работещ телефон!
- Take it easy, beach - чу зад гърба си мек глас със силен френски акцент - въжетата се свлякоха от китките и, а след това и от врата и краката и.
Една МНОГО позната и почти гола млага жена и се усмихваше с голям кухненски нож в ръка.
- Да изчезваме от тука, а? - усмихна се много познатата и наистина изчезна.
Някакво момиче се опитваше да се измие в банята. Ета огледа разкошното тяло и за малко не се подаде на импулса да я погали. Имаше работа за вършене! Удоволствията после...
***
Ситния дъждец полека изтрезвяваше Коук и той с изненада откри, че мястото, на което се намира е много далеч от дома му. Слава богу, никой не се опитваше да го доближи. Огледа се по-внимателно и в размътеното му съзнание се прокрадна една кофти мисъл - беше се озовал почти на същото място, от което беше тръгнал по обед. Мамка му!...
От сгъстяващия се сумрак изникна едра фигура.
- А, ето къде си бил! - възкликна радостно Насо Тарана и се свлече на земята.
Нямаше дупка на челото, но зад него стоеше полугола, зашеметяващо изглеждаща жена и разтриваше дясната си китка. После внезапно се усмихна и му заговори нещо на английски.
А, не. Стига толкова. Коук се обърна и побягна колкото му държаха краката.
Ета Тайлър изгледа с леко недоумение изчезващата в здрача фигура и тръгна след нея.
***
- И ти ли? - изненада се Дороти Клинхерхофен, виждайки пред себе си същата млада жена, която я беше освободила преди по-малко от час.
- ЕлЕй, Тел Авив, Москва, има ли значение? - усмихна и се Катрин Де Вил - Мисля, че е добре да изчезнем от тук възможно най-бързо.
Дороти кимна в знак на съгласие - беше изпълнила мисията си и сега наистина трябваше да се скрие някъде. Поне за девет месеца, а може би и за много по-дълго. Нямаше да е лесно.
Една мисъл я накара да се вгледа отново в красивото лице на французойката.
- Знаеш ли, май трябва да поговорим сериозно...
Коментари