Граница

Замислена, с писалка в ръка,
чертая граница между Любовта и Похотта.
На Любовта, отварям ѝ врата,
в сърцето ми да влезе тя.
С червена рокля, несравнима,
пристъпвайки така,
с изящна нежност...,
влиза в стаята ... сама!
Блестящи накити,
греят по невинното лице,
спускат се,
по шията и нежното вратле !
Усмивката ѝ,
в мен се отрази,
радостта в сърцето ми искри !
Погледът ѝ,
пълен е с живот,
красота преливаща...,
сърцето ми тупти ... !
След нея,
нахално, бърза,
като стрела се втурна Похотта.
За миг ми беше зад гърба!
В червено също беше тя,
гримирана, като Любовта.

учудено си казах:
– Ха?! Как непоканена се вмъкна тя ?!

Погледнах я ... и спрях ...
Уплаших се лицето щом видях !
В погледа ѝ, гордост аз съзрях .
Стоеше суха, слаба, с мускулесто тяло,
сякаш живот в тичане само е видяло.
Краката – тънки, в недрата на земята водят.
Ръцете – слаби, остри,
докосне ли ...,
пронизва тя до кости.
Лицето – старо, потъмняло,
бръчките ѝ, като бразди...
В различни пътища, пътечки,
живота тя , на хората чертала е със светлини.
За всеки тя намира думи.
Света превръща го в приуми.
Отстъпих на страна...

Попитах :
–Къде е Любовта ?!

Похотта :
– Там, някъде е тя...,
но ти, с мен ела...,
да ти покажа и страстта !

Обърнах се :
– Почакай,
не искам с тебе да вървя,
искам да говоря с Любовта !

Прекъсва ме :
– Въобще не си мисли,
че света е пълен само с мечти.
По пътя ще те отведа,
заедно да видим любовта.
Прекрасно е...
да видиш, как реалните неща,
ти носят топлота,
във вечерна светлина,
ще ти покажа сладостта !
...
Косите, в тъмното се разпиляват...
Звезди, в очите ми изгряват...
Усмивката ми, трепети долавя,
любов, прочуствена се появява,
като вихрушка от мечти ме разлюлява...
...

Объркана,
потърсих с поглед Любовта .
В очите, ме погледна тя...
миражите ми, не подгря.

Похотта, побърза да ме хване под ръка.
Картини истински, като мираж довя.
Слова прекрасни, нареди тогава
и пътят хлъзгав взе да става !
Любовта с грях, опитва се да украси.
Истина с лъжа да претвори.

Отскубнах бързо своята ръка,
показвайки врата,
казах ѝ :
– Извини, но имам разговор с Любовта !

Настойчиво, нахално, почти засрамено,
опираща се в мене, пита :
– Аз ?! Да вървя ?!

Отвърнах :
– Да ..., моля те, СЕГА !!!

След нея, аз затворих моята врата
и поговорих с Любовта.

Попитах я :
– Не те видях, когато беше тука Похотта ?!

Любовта :
– Тя няма нищо общо с обичта,
а изборът ти е в неприкосновенността !

Развълнувано ѝ казах :
– Така се радвам, че не паднах в мига,
когато в мечти ме завъртя
и забравих, че до мен е Похотта !
….

Усмихната, с писалката в ръка,
аз виждах границата между Похотта и Любовта –
това за мене е една затворена врата.
Отвън остана Похотта…
Избрах да бъда с Любовта !