С баща ми нанякъде

На входната врата се звъни и бързам да отворя. Ей го бащата по черните дочени панталони, неизменното овехтяло синьо яке с разръфана яка и бастуна под мишница. Той слиза веднъж годишно отгоре, от вилата на Балкана. И не знам как уцелва винаги дните с най-големи виелици и студ.
Сега е момента да му се нарадвам. Да прегърна това отслабнало тяло, така че кокалите да изпукат и да го потупам по главата или по-точно по дебелата червена шапка, с която се мъкне всеки път до нас.
 - Като кукличка си в тая шапа, направо готин! - отправям  неподправен комплимент, докато закачам "червенушката" на близката закачалка.
А той се вглежда в мен внимателно и някак сепнато промърморва:
  - Това ти ли си, бе сине? Много остарял ми се гледаш нещо?
 - Годинките си вървят, тате - отговарям с подобаващо хладнокръвие - Само ти не си мръднал.
Дотук с коментарите за възрастта от старото и още по-старото поколение. Време е да влезем в хола, в който нарочно не сменям мебелите от едно време. Бащата да се разполага свойски на старото канапе с подменена червена тапицерия. Мой ред е да се разшетам, да спретна трапезата с винце за двама и да поговорим както винаги.
Най-напред за близките. Кой  какво прави, как бута живота и така нанататъка. Да изслушам пак бащинските съвети за семейството и децата.
След тях и първата чаша червено питие, бащата преминава на другата вълна и с усмивка заразказва истории от планината. Те са си все същите. Но като послушаш малко за кръчмата на Шумаро, изпуснатите кози на Вдовичката, за бай Иван Тиквето и всякакви пенсионерски образи няма начин да не се разсмееш пак от сърце.
По традиция не забравяме да пуснем телевизора, да коментираме обедните новини и да охулим поредните парвенюта-политици, пъчещи се в тях.
 - Пропуснал съм тая мутра кога ни е станала шеф! - вълнува се баща ми. - Тоя говори като селски пъдар и му личи, че е по-тъп и от мене, дето едвам изкласих вечерния техникум.
 - Ех, тате, всички го изпуснахме от торбата с чудовища и сега ще му сърбаме попарата - отвръщам съпричастно.

След обяда баща ми, от пътя или винцето, някак изведнъж усеща колко е уморен и ляга да спи в крайната стая. Аз се свивам на канапето в хола да дремя. Незнайно как той успява да се измъкне всеки път незабелязано. Сигурно не иска да ме буди. Винаги ставам сънен от канапето и се оглеждам замаян. Всичко си е на място - позацапаните сини тапети по стените, празната, стара махагонова закачалка, мокрия балатум от снежните обувки в коридора. Само дето баща ми го няма. И за мен остава малко тъжното задължение да прибера масата и да оправя смачканите завивки на леглото след него.

Този път, както съм задремал сладко, се чува дразнещ трясък в коридора. Последван от яростен вик:
 - Кой сложи тоя бастун до шкафчето за обувки да се спъна? И откъде дойде това старо яке на баща ти на закачалката?
Явно сценарият се променя. И е време за съд. И признания.

 -2-

Минаха доста години, пък все още не мога да осъзная докрай. Как това дяволито, плахо и безкрайно очарователно момиче до мен се превърна в безпощаден прокурор. Такъв, че като "захапе" някой крадлив мангал - свършено е с него. Всъщност, години преди да облече червената тога, приех, че начинът да получиш помилване от собствената си съпруга е един - пълното, абсолютно и искрено самопризнание.
 - Страхотен студ! - нахълтва тя. - В съда спряха тока, нищо не работи, отложиха делата, а и по преписките не можеш да работиш без компютър. Затова пристигам по-рано, а ти заграждения си ми приготвил. Признавай сега защо!
И аз признавам всичко. С облекчение, може би много пъти съм искал да се изповядам. Как баща ми гостува всяка зима по веднъж, как разговарям с него. И как си тръгва винаги без да го усетя и никой да не разбере.
Жената забравя още незакаченото палто в ръцете си. Надниква предпазливо в крайната стая. После ме гледа някак тъжно и загрижено:
  -Чакай сега!  Нали не смяташ, че трябва да повярвам?
 - Не, ваша милост! - отвръщам примирено. - Даже се чудя,  след като ти кажа истината, кога ще ме обявиш за невменяем. Нали "здравета" им викате на тия дела.
 - Съдът прилага писаните закони, съобразно установените факти, за да защити интересите на обществото - някак механично и объркано повтаря тя. - Но всичко не е толкова просто, знаеш.
А фактите са .... малко противоречиви. От фактическа гледна точка, да ти гостува баща ти, дето почина преди двайсет години си е чиста лудост. А ти обичаш да си измисляш фантасмагории.
  От друга страна никога не си ме лъгал в очите. И не е в твой стил да играеш театър, да поставяш сценки и да запречваш коридора със стария бастун, зарязан на вилата.
Пък и като гледам масата, трапезата е за двама. а ти е много късно да завърташ любовници посред бял ден. Така че.....
Водена от някакво неясно предчувствие, тя отново поглежда в коридора. После, побеляла като платно, ме фиксира с други очи:
 - Палтото, шапката, обувките са изчезнали, няма ги! А ти не си мърдал от стола, нали те гледам!
 - Нищо сложно, просто баща ми си е отишъл - обяснявам с равен тон.
Но въпреки успокоителните интонации станалото и идва в повече. С трепереща ръка тя надига бащината чаша и отпива до дъно. Така трепереха и моите ръце първия път, когато осем години след погребението си, бащата ми звънна на прага.
Съпругата е при мен и ме гушва. Тя пак е онова момиче, отпреди цял куп години, с което се заклехме да остареем заедно.
 - А защо не го видяхме да излиза? - все пак уточнява тя между две целувки.
 - Ех, жена, нали в една стара книга се казваше, че най-хубавото е невидимо за очите.
- Да не развалих магията? Ще се върне ли?
 - Не знам, не знам - шепна успокоително.

-3-

Този път не признавам всичко докрай. Наистина не зная дали баща ми пак ще дойде следващата зима или по-следващата. Но съм сигурен, че ще се върне поне още веднъж. И докато пием от червеното вино на масата и бистрим политиката някак небрежно ще подхвърли:

  - Има малко работа на вилата, сине. Ще дойдеш ли да помогнеш?
И аз ще бъда готов. Отдавна съм готов. Ще си тръгнем заедно. Към вилата, към Балкана, към миналото или сегашното.... Към рая или ада? Щом си с баща си, няма значение.....