Беше на колебливата възраст около 20 години, когато внезапно се озова на онази улица. Посред нощ, веднага след подлеза, той бързаше, зиморничаво пъхнал ръце в джобовете, с щръкнали от студа рамене. Никога не беше минавал оттук. Странно, защото след три пресечки си е почти у дома. Би трябвало да познава всяка педя от квартала. Хм. Тъничка като косъм уличка, с обичаайните неравности, с тъмни двуетажни къщи от двете ѝ страни. Едва доловимо миришеше на дим от комини, на зимен въздух. Някак приглушено се чуваше громолящият иначе градски транспорт, отдалечаваше се сирена на неспиращите линейки или полицейски буркан и после далечна влакова свирка.

Той дишаше тежко, на пресекулки, сякаш улицата стръмно се изкачваше, но не беше възможно - кварталът е равен, откакто го помни. Явно алкохолът на купона му е дошъл в повече. Да-а-а-а. Все така става, когато жените, с които можеш да говориш, не достигат, а домакинът се е презаредил с водка. Освен това е тъмно още от пет и половина, а най-късно до осем, всички са пияни. После улицата била стръмна.

А това пред него е бабичка. Гледай ти, пъргава при това. Припка напред посред нощ. Като нищо живее с опиянчен старец, който я е пратил за патронче ракия, та да си допие. И жената ситни в студа, бърза да му угоди, не се страхува, че зад нея някой пъхти, някой, дето не си познава квартала и на пияна глава открива нови улици в географията на среднощните прибирания.

Той присви очи. Не може да бъде, пред дребната бабичка изникна още една. Също забрадена с шал. И тя препуска в неговата посока. Едричка е, ханшът ѝ се тресе, в ръце носи издута чанта. Платнена торба, ръчно шита, за пазаруване.

Мамка му, какво имаше в тая водка? Каква е тази улица, по която след полунощ се развяват забързани старици? По това време би трябвало да спят. Или е толкова рано, че са плъпнали, за да купят насъщен и мляко?

Машинално измъкна мобилния си телефон от джоба, взря се в електронните цифрички на часовника. Дисплеят диаболично присветна в синьо-зелено и оповести един и трийсет. В този момент край него профуча трета бабка. Задмина го безшумно, сякаш идваше от друг свят, в който гравитацията не важи. Е, сигурно не е пила като него, краката я слушат. Но все пак... някак не на място беше всичко. И тая мъкнеше торба и имаше шал на главата. Момент! Всички са облечени почти еднакво, да, ей ги и онези на шест – седем метра пред него. Като извадени от калъп са, препускат по тази внезапно появила се улица в уж неговия квартал.

Така. Какво направи веднага, след като излезе от парка? Мина през подлеза и трябваше да излезе на булеварда. Ама не. Тогава реши, че просто се движи по съседна, успоредна улица. В един и половина през нощта обаче през града не ситнят бабички, при това еднакво облечени. Мисли! Нещо става, нещо... става, нещостава, зацикли той, докато гърлото му се стягаше в атавистично очакване. Забеляза, че стариците са вече четири, не! пет, с онази, дето крачи зад него. Безшумни са като привидения и сякаш не го забелязват. Той ускори ход. Улицата беше дълга като булевард и тъмна като детската стая в апартамента на родителите му.

Защо я уча тая физика, мамка му, като само формули и задачи решавам, а пространството пред очите ми се преподрежда. Сега, ако някак отведнъж всичко си дойде на мястото, спирам да пия по купоните. А ако това е друго време, паралелна вселена, пълна с неми, но бързи бабички? Той спря, стариците продължиха. Движеха се целенасочено по улицата, всички в неговата посока.

- Ей – тихо се пробва той, но сякаш не го чуваха.

Може би халюцинираше? Психически срив в следствие на дълга пост-любовна самота? Не му беше до шеги. Щеше му се да се помоли. На Бог, на оная енергия, дето е навсякъде, на квантите в и около нас... “Помогни ми, Боже”, за пръв път в живота си пробва той, без дори да си представи има ли го Тоя, дето ще му помогне, какъв е и къде е.

И тогава зад себе си чу стъпки и усети светлина, която изведнъж проектира свитата му сянка върху неравния асфалт. Е, поне сме в нашия век, нелепо помисли, докато се извръщаше назад.

- Скрита камера! – звънко проехтя женско гласче и една червенокоса дребосъчка го прегърна, игриво сочейки с пръстче камерата.

Той автоматично закри лице, мигайки под ярката светлина на анонимен прожектор.” Ше ви съдя!”, мина му клиширана реплика през ума, но реши да не издава ужаса си отпреди малко. И тогава възпитано се ухили със смесица от облекчение и неверие. Все пак беше спасен. Асистент-режисьора услужливо открехна края на декора, отвъд който се простираше полуосветения познат булевард.

Мигновено разпозна банката в ляво. Аха, от бързане дори беше подминал собствената си пресечка.