Да се върнем, на самочуствието.Вчера тръгнахме да обикаляме родните магистрали, аз той и още един негов приятел (професионален шофьор ) видял какво ли не на пътя, луд за трима зад волана. (I'm angel of road :D )Та прибираме се ние от Петрохан към София и имаше възможност за изпреварване, казваме му как и кога да изпревари, кога да прави нарушения и кога не(баси приятелите :))) . По едно време водихме колоната :) В един момент както си карахме (леле как говоря "карахме" )нормално, с около 100 - 120 км в час придобил самочуствие, шофЕрът ни реши да изпреварва, а от среща се задаваше кола, аз и другия "навигатор" веднага му казахме да преустанови и в почти последния момент той се отказа, като ни изпсува (това май е първият път когато го чух да псува! А го познавам от мнооого години (после се извини де ) стрес!!! ) та пичове и пички днес можеше да не си говорим пишем и пр. с вас заради едно самочуствие на пътя и заради неправилна преценка, породена от липсата на опит, който се придобива само с каране.
Та пичове и пички-пчелички, карайте бързо карайте много бързо, ама първо се научете да карате, овладейте колата, повъртете се с нея за удоволствие на някоя писта. Изгорете сто резервоара гориво там на пистата. Усетете я ! Станете едно цяло с колата! Обичайте я! И тогава карайте с 300 с 400 с колкото си щете, но преценявайте риска, нека ТЯ колата да бъде продължение на вашите мисъл, дух, тяло, не вашия гроб.
Добре, по-ясно ли е, ако кажа, че съм удовлетворена от шофирането си ? Доволна съм от себе си и оценявам правилно уменията си! Защо да не се радвам, че постигнах една своя мечта да имам собствена кола и да правя нещо, което обичам - да я управлявам ? Ако преценя, че нещо не мога да направя (например паркиране в изключително тясно пространство, така че да пъхна колата на сантиметри между странични две други), не го правя! Ще помоля по-опитен от мен да паркира вместо мен, ако няма такъв - няма да рискувам.
От друга страна няма как да не се стремя да шофирам правилно, тъй като постоянно с мен в колата е двегодишният ми син. Ако някой си мисли, че да возиш дете е лесно, нека да опита. Да, зависи от детето, но моето не е от най-послушните. Постоянно тръпна в притеснение да не открие как да откопчае коланите на столчето си, защото ще стане наистина невъзможно да го возя. От друга страна ми коства неимоверна концентрация, и то към няколко неща едновременно - към пътя, към колата, към детето. Затова, да вярвам в себе си и възможностите си е самочувствието, което ми е необходимо, за да знам, че мога да се справя!
Регистрирай се сега за да коментираш и за да не изпускаш най-новото в общността. Ще се радваме да видим твои публикации тук!
Още архиви