тъжните мисли пак са ме налазили...
Вече отдавна мина полунощ, а имам толкова много работа за вършене. От часове чакам да ми дойде настроението за сметки по бетон, че да ги почвам, но то не идва.. Само ми се спи, тъжно ми е и слушам такива едни песни, от които изобщо не ми става по-леко. Размишлявам за разни неща и предимно за моите емоционални потребности и моята самота. Имате ли приятели? Ама такива, на които можете ей-сега да се обадите и да им кажете, че ви е тъжно? И те да пристигнат с ванилов сладолед и нещо на Боб Марли... Или поне да ви пратят някой утешителен sms... Навремето получавах такива съобщения от един мой електронен познат, който все не намираше смисъл да живее, но намираше смисъл да ме утешава, когато се почувствам болезнено отегчена от самотата, от себе си, от света. После спряхме да си пишем, защото в neta можеш да си активен или да не си и никой няма да ти държи сметка, понеже просто ще си смениш nick'a, ще минеш offline и ще забравиш.. Навярно проблемът ми е, че само с хора от neta общувам. Дори имам наглостта да се влюбвам в тях и да ги обичам. Болно ми е да мисля, че всичко ценно в живота ми (като не броя семейството) е почнало от един монитор и пръсти бягащи по клавиатурата. Много е неистинско... А всъщност не е.
Но не исках да говоря за това сега. Исках да говоря за самотата и нуждата от приятел, от някой, с когото да поговориш. Трябва да направят един сайт, където да пишеш за всичко, което те тормози, а някой електронен мозък да ти отговаря. Непременно добронамерено и с чувство за хумор. Ще им олеква на хората.
Та имате ли приятели? Къде ги намирате? Останали ли са още? По каталог ли се поръчват или ги срещате на улицата в някой не особено студен зимен ден като днешния? Аз дали съм необщителна, безинтересна или просто късметът ми е такъв? Има ли курсове от рода на 'как да си намеря приятел/ка'..?
Вечерите са отвратително дълги понякога. Съвсем се разсейват и забравят да си идат. Обичам напрегнатите сутрини, когато докато тичам за автобуса и правя сметки дали ще заверя скоро и изобщо този семестър, нямам време да си спомня, че ми е тъжно. Обичам да бързам за работа. Докато вървя се мярка по някоя досадна мисъл за онова нещо самотата, но малко като усилиш крачката и нещата се оправят. Оставяш тъжните хрумвания зад някоя стряха с ледени висулки и гледаш да не се подхлъзнеш, докато пресичаш поредната улица. После пристигаш в офиса и това е.. Само вечерите са ужасно нещо. Никак не е лесно да ги преглътнеш. Даже боли. А и тази неподходяща музика, дето слушам.. Трябва да забранят на хората да живеят сами.
Еврика, това е: защо не се заселиш да живееш с някоя приятелка в обща квартира? Явно самотата изобщо не ти понася...
Isolation is not good for me...
Това е една от стоте ми любими песни.
Momo, кога намираш време да ти идват такива негативни мисли :) До себе си имаш човек, който държи на теб, това би трябвало да те кара да се усмихваш често. Много сте сладки заедно :))
Think about it :)
Не обичам да давам съвети, но ако ти идват тъжни мисли, старай се да си намираш работа и да не ти остава време за такива неща :)) Аз съм така. Не че е перфектната комбинация, но дава резултати :)
Ей, не бъди тъжна! Толкова много неща правиш за хората, ето и сега тази чудесна идея, на която много се радвам и чакам с нетърпение да се осъществи и да разказвате после, макар че няма да изпитам истинската радост от "живото" присъствие. За срещата с децата говоря - какво по-хубаво от това? Колкото до приятелите - аз срещнах моите най-добри, когато бях на твоето място, т.е. когато бях студентка. Добре си живеехме и бяхме непрекъснато заедно. После всеки го завъртя животът, сега се срещаме от дъжд на вятър, но знам, че ме обичат. За мен приятелите ми винаги са ми били по-близки от роднините, колкото и странно да звучи, именно с приятелите си съм "от една кръвна група" и мога да им кажа всичко. Не че не съм изпитвала моментни разочарования от тях, не че не съм им причинявала болка, не че не сме се обиждали много пъти, но всичко това се изпарява винаги, когато сме отново заедно и сякаш всичко започва отначало.
А това дали си заобиколен от много хора, или си сам, не винаги определя дали си самотен, или не. Самотността е състояние на духа, така че не се влияе особено много от околните, но наистина е хубаво, когато имаш човек до себе си, който те разбира. И да живеете наистина ЗАЕДНО, т.е. един за друг, един с друг, а не просто някакво съжителство заради навика. Сигурна съм, че си интересен и добър човек и много хора биха искали да си им приятел. Ще се намерите, вярвай, само се опитай да ги потърсиш извън нета, в истинско живо общуване, лице в лице. Просто се опитай да забелязваш всеки човек, с когото общуваш в ежедневието, да го наблюдаваш малко повече и току-виж в някой колега, съсед или бегъл познат си открила истински приятел... Да, нещата стават точно така, просто не бива да се страхуваме прекалено много от това, да допуснем другите до себе си. Вярно, че могат да ни наранят, но могат и да ни направят невероятно щастливи и просто трябва сами да си дадем шанса да го изживеем.
Momo, аз не съм някакъв капацитет по хората, дори не те и познавам. Но от това, което си писала тук и от добрите ти дела, мисля, че си прекрасен човек. Приятелите сами те намират. Запознаваш се с някой и имаш чувството, че се познавате от 100 години. Погледни тук например, сигурна съм, че голяма част от хората в блога ще се радват да си им приятел. Не е необходимо да си интересен или много комуникативен, нито е необходимо да се харесаш на всички.
Колкото до самотата, всички са самотни понякога.
Идеята ти за сайт, в който хората да могат да си излеят мъката, да си кажат проблемите и да намерят отсреща човек, който поне да ги изслуша /прочете/ е интересна. Защо не пробваш да направиш такъв сайт?:)
А като те налазят пак такива мисли , налази ги и ти ;)
събеседник, който винаги ще се порадва да си попишете за всяка една житейска тема и да обмените опит ICQ 229 765 474 и Skype Snow_Queen 6623. Само, ако решиш да си пишем ме предопреди предварително чрез ЛС, за да знам да те очаквам, защото не приемам външни съобщения.