стремеж за щастие
Колкото повече щастие получава човек,толкова по-алчен става за него. В следващия момент едно малко нещастие идва като гръм от ясно небе и си напълно неподготвен. До такава степен чувстваш тежестта му, че може направо да те съсипе. В такива моменти дори моментното затишие на щастието, просто спокойните моменти могат да ти се струват плашещи.
А проблемът е, че може и въобще да не забелязваш, че си щастлив. Да речем, че някой те обича и ежедневно дава всичко от себе си, за да се усмихваш. Първоначално си много доволен, радваш се , усмихваш се, щастлив си и усещаш, че си щастлив. В един момент обаче свикваш... абсолютно нормално е, нормална човешка реакция да свикнеш с това, което имаш безусловно. Най-прост пример - как се чувствате първите няколко дни, когато ви стане нещо с компютъра, или само с нета или само със сайта! Ами, ако ви спрат телефона... Навикът е естествена човешка реакция - ние сме устроени да се приспособяваме и в момента, в който ни отнемат нещо, което всъщност ни се дава даром, ние се сърдим, нещастни сме, ама обикновено осъзнаваме колко много имаме нужда от него чак тогава или пък колко щастливи ни прави...
Следващия момент, когато има поредица от неприятни събития и в един момент дори и да не се случва нещо хубаво, просто, защото не се случва нищо лошо, ви е леко. Пак един прост пример - изпит и двойка на изпита - нормално е да се чувстваме гадно, но пък ни е леко, че е минало. Един от най-готините купони ми е бил след една двойка по висша математика... 
И средното положение също не е за завиждане - еднообразието може да убива, не само физически, но и психически, няма развитие, няма проблеми, но няма и радости.
Какво следва тогава?
Сещам се за часовете по история в гимназията, когато учихме конституциите. Ако не се лъжа в американската беше изречението, че народът притежава изконното право на стремеж за щастие... Всички реално се борим за това...то иначе е много дълга тема - темата за добрия егоизъм и за това, че правиш всичко подтикван от единственото желание на теб да ти е добре, но в случая важна е връзката с темата - желанието за щастие е постоянно. Ние привикваме към това, което получаваме и продължаваме да искаме още и още... Единственият вариант е да не губим способността си да се наслаждаваме на всеки момент, на всяко малко попадение...на ежедневните и все пак не толкова обикновени случки... Не може без проблеми, ако ги няма, няма да имаме база за сравнение и няма да можем да се зарадваме на радостите. Сега пък ми изникна в съзнанието филма "Часовете", където съпругът на Вирджиния Улф я пита "Защо задължително някой трябва да умре в книгата ти?" и тя му отговаря:"За да могат другите да оценят живота..." Трябва ли да се стига дотам...вярно че сме много "забързани,задъхани", бързаме, нямаме време, ама трябва нерекъснато да си повтаряме, че трябва да забелязваме малките неща...точно пък в този сайт може да се намерят стотици статии за чувствата, предизвикани от малките неща ...дали ще бъде дъждът, дали някоя песен, дали някой филм, дали мокър Пловдив, дали есенна София, дали някое детенце на улицата - неща, които трябва да забелязваме...в крайна сметка за наше собствено добро...за нашия собствен стремеж към щастие, да виждаме всяко нещо като един малък, но специален подарък за нас, всеки момент, изживян с близки хора, всеки възможен момент, за да не съжаляваме после за неизживяни мигове, за да можем да обичаме по-добре и себе си и другите, за да бъдем по-усмихнати и по-силни за проблемите, за да живеем на момента и да чувстваме, че живеем...
хмм, колко съм се чудил и аз над същите въпроси...
баси, реших да пратя един коментар, ама вече незнам какво да пиша. Всичко си казала като че ли. Описала се това, което се върти и в моята глава... просто няма какво повече да добавя освен да изкажа съпричастност.
Впрочем, какво ли говоря и аз - мразим да мислим ;) Колкото повече мислим, толкова повече пропускаме. Живота не е да се мисли а да се живее!
Савина нека догодина щастието само да дойде при тебе и при това в големи количества.
Пълно щастие си мисля, че няма. Щастието е нещо моментно. Например има моменти, когато си с любим човек и нищо друго не ти трябва. Аз спирам в такъв момент за да го оценя.!
Мдам.Това са то часовете.Това са кратките мигове в живота на всеки,когато тои е истински щастлив,независимо от това дали го осъзнава или не,дали ще го разбере по-късно или дали изобщо ще се замисли над това свое състояние...В краина сметка маи нищо друго няма значение...освен тези часове.
Много съгласна,Савинчо!Някои беше казал:една усмивка не коства нищо,а обоготява много.
Не ви ли се е случвало следното:в наи-неочакван момент,когато сте примерно някаде навън с 'любовта',или пък лежите нощем до същата тази любов ви поразява като гръмотевица мисълта:та аз съм щастлив/а!И ви идва просто да се усмихнете,еи така веднага,едва ли не
първично,защото си давате сметка че по-хубаво чувство от това не сте познали...(не по-силно,по-хубаво).Дадох само пример;това не означава че щастието не може да бъде разпознато
също толкова мълниеносно в друга ситуация...
Тези моменти са част от нашия живот,единственото,което се изисква от нас е да ги оценяваме...а,и "always look on the bright side of life...";-)поздравче!
пп:абе чудя се дали в "Часовете"(Тhe Hours),самите часове,за които става дума са тези същите,за които живeeм или пък са онези часове,които ни остават до смъртта...
твойта кожа!
Невъзможно е да живеем във състояние на перманентно щастие. Жалкото е обаче, че щастието, доброто, прекрасното ги оценяваме само като ги сравним с нещастието, лошото, грозотата.
Съгласна съм, че сме склонни бързо да свикваме с хубавото, лесно започваме да го приемаме като даденост и преставаме да го ценим. А не бива да е така... Не трябва да губим чувството за реалност, защото рано или късно нещо или някой ще ни приземи, а както знаем - колкото по-високо си излетял, толкова е по-болезнен удара от падането.
Ами и аз това си мисля, всъщност наистина пълното, великото щастие е моментно, тогава, когато ще ти се пръсне сърцето вече от щастие - това е само за един кратък миг и обикновено тези моменти са по пътя за щастието, в смисъл че самият стремеж за щастие ти носи щастие...уф и аз не знам как да се изразя...Докато вървиш по пътя и уж търсиш голямото щастие или можем да го перифразираме като големите цели в живота, смисъл, работа, любов и други такива работи "на живота", всъщност изживяваш най-хубавите си моменти - защото вървиш, не си спрял, а продължаваш да търсиш нещо, независимо дали ще го намериш, това също е доста огромна тема на разговор - дали трябва д аго намериш и дали изобщо ще е щастие, ако го намериш. Въпросът е, че не може човек да върви като кон с капаци целеустремено в някаква посока и помитайки всичко след себе си и пропускайки всичко около себе си (дявол да го вземе, случвало ми се е и като си махнах "бананите от ушите" дето се вика, ми идеше да се гръмна и няколко месеца все едно не бях от тази планета...), защото в крайна сметка Пътят е важен - и не само това, което ни прави щастливи по него, ами и това, което ни помага да осъзнаем кога сме щастливи, хората, които срещаме по пътя - всякакви хора - общуването с мнго хора се равнява направо на няколко висши!
По някаква голяма случайност
, Катянчо, човекът, за когото говориш, че е казал, че усмивката не коства нищо, а дава много, че никой не е толкова беден, че да не може да я даде и никой не е толкова богат, че да няма нужда от нея и т.н. се казва св. Хосе Мария Ескрива де Балагуер (основателят на противоречивото католическо движение Опус Деи - Господни Дела), а книгата, в която е написал тази прословута сентенция за усмивката, се казва "Път" 
(хихи spoooky 
)
Да,много ми харесва това,което е казал за усмивката!Ся ще го проверявам в Wiki да видя
що за книжки е написал...
пп:естествено че се зарадвах,ентусиаст!
Да, Щепси, щастието се съдържа и във вълнуващите преживявания, които изпитваме, докато го търсим. То има най-голяма сила, когато е свързано с общуването между хората - любов, обич, уважение. Даже бих казала, че всичко останало - пари, кариера, обществено положение, по-скоро ти пречат да си истински щастлив.
Преди известно време гледах един филм - мисля, че по Дискавъри беше. В него показваха как е протекъл живота на хора, които внезапно са забогатели от лотария или наследство - без значение. Оказва се, че многото пари, с които са се сдобили и ги освобождават от всякакви ангажименти, свързани с работа, са им подействали доста нездравословно.
Една част от хората се отдават на разгулен живот и се погубват, а друга част изпадат в тежки депресивни състояния, защото вече нямат цели за достигане пред себе си и по този начин изчезва стимула им за живот.
Хареса ми определението, че щастието е пътя. Всъщност аз си мисля, че щастието е просто едно състояние на духа, в което моментът е осъзнат. Дотук не казах нищо ново - нали за това ставаше дума - да оценяваш малките нещица. Да ... но моментът не е само хубав. Да си представим, че чакаш на една опашка и чакаш, чакаш ... чакаш... и се сещаш за блога и за разни мъдри мисли като "Днес е първия ден от остатъка на живота ти" и си казваш неща като "Аре бе кви проблеми имам аз, екстра съм си, тук че чакам - нищо, аре са нека да не се депресирам за глупости ами да оценя тука красотата на ледените висулки, я кви са готини ква готина зима колко обичам да е зима, а дребните ми проблеми нямат значение сега ..."
Ами мисълта ми е, че не можеш да оцениш положителното в моментите без да оцениш отрицателното. Ей така поне от време на време да си правиш труда да забелязваш всичко, даже и да е по-лесно да не го правиш. Защото не знам за вас, ама мойто нещастие идва именно тогава, когато се опитвам да го избегна. И да се концентрирам върху "хубавите" моменти.
Бях мернала преди време една дълга дълга статия в едно немско списание и така и не успях да я прочета, няма значение де, в статията се говореше за die Trauergesellschaft, което ще рече тъжното общество. По-едрите букви на статията настояваха, че има нова вълна в нашето общество, вълната да се тъгува. Издигали го в култ тъгуването. Видя ми се странно това нещо и си казах що за глупости са това? Даже не я дочетох статията, толкова безсмислена ми се видя. После, обаче, ми се наложи да си попълня гледището и с този аспект. А статията така и не успях да намеря след това...
На пръв поглед изглежда, като че ли моето твърдение и вашите са диаметрално противоположни. А именно, изказването "Забелязвай малките лоши работи". Но не "Бъди песимист", ами просто "Осъзнавай лошото и реагирай на него подобаващо. Тъгувай. Ядосвай се." Но всъщност аз не твърдя обратното на вашето, ами си мисля, че това е предпоставка за да видиш хубавото. Ама наистина да го видиш.
И в този ход на мисли щастието може да не е ти да си вкъщи с любимия човек, ваште да ги няма, вие сте се гушнали и ти гледаш налепените бледозелени звездички на тавана. Да, разбира се, моментът си го бива - пък и то за теб тогава това не е момент, ами една малка вечност. Но не, за друго щастие говоря, пак подобно де, то всичко си прилича, нали така. Говоря ти за това на опашката на студа дето чакаш и нищо не става и ти висиш и колкото и да са живописни висулките, пак ти е студено мамка му, шййййй да му е...и държавата, и градския транспорт, и шибаната организация, и кмета - и новия, и стария, че и следващия бах му нема ли да стане нещо тука умрех от студ днес цял ден съм висел и нищо не свърших малеееее. Защото да чакаш на студа е просто гадно. Колкото и да се лъжем с по-малкото зло и с потенциалните по-големи проблеми, пак е гадно. Та, идеята ми е ... оцени го че е гадно, преди да се опитваш да мислиш попожително. Ядосай му се или си потъгувай, с други думи - осъзнай се - и ще ти олекне и ще ти стане весело и както си назлобен на онези всичките неща, на които им споменаваш женските родители, така ще ти е и леко и ще се сетиш и за висулките, и за предстоящата ти среща с гаджето и ще ти стане драго и ... да .... ами това е щастие. Да чакаш на опашка и да пристъпваш от крак на крак, за да не замръзнеш. И да си в час.
Не знам дали успях да си изразя мисълта като хората. Може би трябва да седна и да блогна нещо по-осмислено и ясно по темата.
Прекрасно е да прочета всички тези разсъждения за щастието и да знам, че хората, които са ги писали, АЗ ГИ ПОЗНАВАМ ТЕЗИ ХОРА и съм била с тях и ми е било хубаво! И сега ми е хубаво :) Ей, обичам ви....
Странно, преди малко точно ми се падна късметче от една баница и то беше "щастие" . А точно това исках. Това, както и любов. Но не знам дали да му се радвам, защото няма вечно щастие и какво тогава ще рече това късметче? Може би кратки незабравими моменти? Е, ще видим..
Ясно е, че вечно щастие няма, но на кой му трябва? Би било ужасно скучно да сме винаги щастливи и удоволетворени. За какво ще живеем тогава? Какви цели ще имаме? И колко досадно ще бъде всички да са усмихнати и щастливи. Може би затова една усмивка в труден момент значи много. И е много по-стойностна....
По темата няма какво повече да кажа. Вие всичко сте казали. Както казва Ентусиаста, на еднаква вълна сме, а това е просто страхотно :)
Куини, това че хич не е хубаво да спечелиш огромна сума от тотото или да получиш наследство - вярно е. Не че ми се е случвало, но напълно разбирам какви неприятности носят парите, как променят човека, как той разбира, че вече приятели няма, но и той се е променил и т.н. Не е ли странно все пак, че на всички нас ни се иска да спечелим от тотото. Както се какзва "Внимавай какво си пожелаваш, че може да се сбъдне :))"
Тези дни размишлявах колко е добре да можеш да дишаш без усилие. Елементарна и огромна наслада: вдишване-издишване. Бях го забравила, обаче (за кратко) ми се възобнови една дихателна алергия.
Та за малките неща: много си права, за съжаление - често имаме нужда от грозното и мъчителното, за да ги оценим.
Гаргич, написах си коментара, преди да съм прочела твоя.
Веднъж се притеснявах преди изпит и казах пред един мъдър човек: "Еййй, как не може сега да е утре вечер, да е минало това, което ме чака - да съм изпила горчивата чаша и да съм продължила, независимо от резултата."
А той ми отговори: "Ако днес искаш да пропуснеш един ден, утре - седемица, после - месец, може да си пропуснеш живота...."