снежни усещания

Снегът вали бавно. Проправя си път през въздуха безшумно и леко. Омагьосва ме със снежинки. Нежно се спуска наоколо. Докосва ме почти без да го усетя. Не ме поглежда, но знае, че съм там. Приятно му е, но няма да си признае. Обръща се и тръгва след вятъра. Натъжавам се. Протягам ръце да го задържа. Стопява се на върха на пръстите ми и се смее. Питам го защо е такъв. Свива рамене. Крещя му “Ужасен си!”, а той отговаря, че ме обича. Разсмива ме. Разплаква ме. Затрупва ме… Подминават ни кожусени хора, но ние не ги виждаме.

Снегът и аз танцуваме в студения ден. Отдадох му се, а той ми изневери с керемидите. Всяка вечер ги завива и си лягат заедно. На сутринта пише любовни писма по прозореца ми и му прощавам. Мразя го, но не се сърдя. Моля го за още един танц.

Снегът вали бавно и флиртува с мен. Пеперудено се носи наоколо и ме очарова. Изпраща ме до вкъщи, но не смее да влезе. Казва ми, че го е страх да се влюби. Аз мисля, че вече е влюбен, но още не знае. Когато утре изляза навън и построя нашия снежен човек, всичко ще стане ясно.