следпразнични размишления...
Сигурно съм много скучна една такава, а толкова го обичам... Ето с такива мисли заспах снощи. Че беше осми, беше и че не бях се гласила да празнувам, така си е.. Но все пак той мина през вкъщи и ме взе. Искаше му се да идем някъде, а на мен ми беше почти все едно. Единственото важно беше, че съм с него, че онзи, чиято снимка ме гледа от тоалетното шкафче, портмонето, че и от desktop'а.. именно този е на една ръка разстояние (и малко по-близо, и по-близо). Просто времето прекарано с него, без значение как - дори едно мълчаливо присъствие, тишина или само звук на парно отопление и сериала, който гледат съседите, някое бездомно куче, пиратки и неговото дишане... Такива неща мен ме задоволяват. Даже ме правят щастлива. Не разбирам защо, само усещам, че ми е много хубаво и ми е достатъчно да вървя на следващия ден към автобусната спирката тананикайки нещо на Бари Уайт....
Предполагам вече започна да ви се върти из главата въпроса защо е цялата тази плеяда, ако няма от какво да се оплаквам. Истината е... не знам, не съм сигурна, но.. страх ме е. Ужасно ме е страх, че то не е същото за него. Разказа ми как е бил с приятели предната вечер и колко весело е прекарал и т.н.... Едно време даже и аз бях забавна, спомням си.. Но сега.. Кое ме направи така различна? Любовта ли, времето, обстоятелствата..?!
Червейчето на съмнението се е загнездило вътре и боли. Знам, че е глупаво да си фантазираме несъществуващи проблеми, но аз какво съм виновна, че го имам цялото това въображение, всичкото свободно време и толкова нощи на разположение...
Трябва да започна да бродирам цветя.
"О, миг, поспри, ти тъй си хубав!", беше казал Фауст. Ето, че сега и при теб е така. Винаги се радвам като чуя някоя такава история. Всеки се радва да чуе доказателства за вярата си. А сега по същество... ти го обичаш и си щастлива, а не знаеш дали е взаимно. Някак познато. Знаеш ли, мисля си ... кога ли ще сме сигурни какво изпитва другия? Е, да, някои пъти се усеща някак - или поне човек си мисли, че усеща. Но единственото нещо, за което можеш да си сигурна, е как се чувстваш ти.
Ти си щастлива ... а щастливците пръскат щастие. Пръскай го, защото е заразително. Защото имаш в момента толкова много, почти даже в излишък - не го пази за себе си - не вярвам, че го правиш - и все пак: подарявай! Просто ти имаш една единствена задача и тя е да се чувстваш добре. Да вземеш това, което ти предлага той - и животът - да го смелиш в машинката и да го умножиш. Да му го върнеш. И да се обзаложиш, че той ще го приеме - ако е достатъчно готов за това. А той е готов, ще видиш, кой ли не е готов за дъжд от маргаритки?
:)
Ти не си сигурна, какво изпитва той. Искаш да го предизвикаш(може би) да ти каже, че и той вижда нещата като теб, че и той те обича. Той него казва (достатъчно често). Не го ли обаче показва? Защо си мислиш, че той нее в състояние да те оцени?
Дали не си му скучна... ти не си палячо, да горазвличаш и веселиш, а една вселена, в която на него му е добре.
Не се съмнявай в себе си.
Щом сам ти е казал тези думи, значи е искрен. А и защо инак да е с теб, ако не защото те обича. Всеки показва по различен начин чувствата си. Това е неговият. А и с времето сигурно ще усетиш любовта ми по-ясно. Хората постепенно се отпускат :)
И не гледай на себе си по този начин. Любовта не е купон, че да се чудиш дали му е забавно с теб.
За мълчанието: то може да бъде по-красноречиво от празното бъбрене...
Не че имам нещо против бъберенето - точно пък аз, дето само плямпам.
но не сега, че трябва да тръгвам на репетиция. Много интересна тема. Благодаря, че я повдигна!