нещенце

Това е нещо старо, но много обично...Отдавна се каня да ви го покажа, но чак сега удари часът му. Искам да го посветя на вас приятели мои и най-вече на Моника, защото е тъжна тази вечер...

Стоя на пейката и чакам. Поглеждам лениво часовника. Закъсняватразбира се! Това винаги ме е вбесявало, но този път ми беше напълнобезразлично. Днес всичко ми е безразлично. Просто си стоя и си зяпамтъпо. Хората ме отминават. Обикновено забелязвам подробностите околовсеки един минувач. Мога да кажа толкова много за всекиго само поначина по който се държи сред тълпата. Днес обаче е различно. Всички миизглеждат еднакво безлични. Лицата са стоманено сиви, като маски. Товае сигурно заради плътните облаци, приличащи на метален захарен памук,скриващи жаркото следобедно слънце. “Е, Слънчо, и на теб ти намерихамайстора!” Слънчо ме чу (представете си колко големи уши има щом успяда чуе мислите ми) и за да ми покаже че греша, разкъса захарния памук ипозволи на няколко хилави лъча да обходят земята. Единият от тях сезатича и прегърна статуята на едно, пишкащо във фонтанчето наблизо,момченце. Каква любов! Усмихнах се развеселена. Слънчо, вместо да сескрие пак зад захарния памук, го издуха и сам лъсна целия ухилен. “Ха!Видя ли какво мога!” Не че ми пукаше особено. “Фукльо!”

Реших да се поразходя. Запътих се надолу по булеварда. Слънчопродължаваше да пече нахално. Сложих си слънчевите очила. Какво зеленосамо! Хе-хе! Приказка! Вече нямаше безлични маски, имаше зелени хора.Имах си всякакво зелено - масленозелено, млечнозелено, отровнозелено,прозрачнозелено, влюбенозелено, крещящозелено, нежнозелено... Сегавсичко си пасваше перфектно (поне по цвят).

След малко се върнах обратно при пейката. Беше станала ощепо-зелена и още по-мамеща. Сядайки сякаш потънах в зелен птичи пух итой се разлетя около мен. Слънчо (позеленял от яд) прати ветрец и моятпух се разлетя във всички посоки. Заваля като сняг. Представяте ли си,зелен сняг! Скоро натрупа. Полепваше върху всичко. И тучна зеленапролет измести жълтото болнаво лято...

Усетих, че някой ме гледа. Обърнах се на ляво и видях едносветлозелено момченце да ме зяпа втрещено. Държеше тъмнозелен шоколадовсладолед. Усмихнах му се мило. Хлапето се разрева и хукна при зеленатаси майка. Брррррр! Колко съм страшна! “Нали, Слънчо?” Той не отговори.Само се скри засрамено зад купчина захарен памук. Зелен разбира се!

Часовникът удари три часа. Сепнах се. Сепнаха се всички. Докаточасовете се отброяваха всичко спря, всичко замлъкна сякаш идвашевторото пришествие. Даже и времето сякаш замръзна за малко... Часовниказамлъкна... И всичко си тръгна по сатарому. Аз продължавах да чакам ида зяпам тъпо, продължаваше да ми бъде безразлично. Хората продължавахада ме отминават...

Чух името си. Някой ме извика. Обърнах се по посока на гласа. Етоги! Най-сетне идват! Дали да не им се развикам заради голямотозакъснение? Или пък да им се нацупя и да не им говоря? “Какво ще кажеш,Слънчо?” Той отново се ухили дяволито, заговорнически, с блажена заленаусмивка...