малко на изток и след това на юг

На изток, на изток. С всеки метър влизаме в неосветената част на земята и само фаровете се плъзгат по забравения от хората и боговете път. Вятърът издухва и останалите подробности от пейзажа, а по шахматно разположените дупки по пътя плъзва рядка мъгла. На това място винаги, ама винаги сърцето ми се качва в гърлото. Не знам защо имам усещането, че като качим баира и от другата страна селото няма да го има. Толкова съм свързана с тия места, че имам усещане за живо същество, което диша, движи се даже ходи насам, натам. Много пъти съм улавяла с крайчеца на очите как нещо от околноста бързо се променя докато си мисли че не го гледам. Е този път селото е там или би трябвало, защото, макар че луната е виснала като резен лимон, от него се виждат само 2-3 светлинки. Нашата къща свети и съм сигурна, че и майка ми е видяла фаровете на колата отдалече. Бялата махала, Долната махала, площада и сме пред вратата. Точно както си мислех майка ми и баща ми вече ни чакат. Прегръщаме се, а някаква муха ми е влезла в окото и а да се разрева. Ходи обяснявай после че мухите са станали нахални. Не, не е от това че ми дожалява за тях, като ги видях така различни. Влизаме, сядаме и виждам че в джоба на майка ми нещо шава. На въпросителния ми поглед, тя отговаря с култовото: - Кучета и котки, може, а...пилета не може и вади едно пиле от джоба си. - Другите си гледат котки, кучета /имаме 2 кучета и 2 котки/, а аз си гледам пиле. - със извинителен тон казва тя. - Ето сега ще го сложа да спи. Жилището му се оказва един бял глобус. Като се събуждам на другата сутрин пилето вече бодро крачи из стаите, а като види майка ми даже подхвръква по петите и. Обикаля около масата на която закусва баща ми и чака да падне троха за да я клъвне. - И прахосмукачка не не трябва вече. - казва баща ми като вижда че съм се загледала - а след месец и ще кукурига. - Е тогава и часовник няма да ви трябва, а ако го научите и да пере, направо сте си спестили и за пералня парите.- това моя констатация, докато смотаното животно стреснато от не знам какъв мой жест се скрива в краката на баща ми с писък. Следващите дни 2 пъти се опитах да го заселя при другите кокошки, ама не стана, майка ми си го прибираше обратно под един или друг предлог. Ту му беше студено, ту го кълвяли, а третия път аз го прибрах, защото заваля, а загубеното същество не се сещаше да се прибере на сухо. Малко объркан разказ се получи, ама то е защото и начина по който гледам на онези места е объркан и никога еднозначен.