лежерно..

Денят започва странно.

Събъждам се, въпреки че часовникът още не е звъннал. Поглеждам - 20 минути преди нормалното време. Прецакан съм!  Нищо, горещият душ ще ми дойде добре.

Докато се надигам бавно, забелязвам в долният край на прозореца, под щорите да се подава слънчев лъч. Учудващо - явно днес е един от малкото дни в които няма да вали. Денят предполага да е чудесен.

Душ, обличам се, приготвям си раницата и съм готово. Имам достатъчно време дори да стигна пеш до работа. Глупости! Толкова ме мързи! Явно пак ще си доспивам в трамвая. Въпреки това пристигам отново със закъснение ама на кой ли му пука?

Работа, работа, работа. По едно време звъни GSM-a - алармата ме подсеща да се обадя. Звъня на момичето от чата, глупости - жената, с която се запознах предната вечер в чата.

Те я интригуваща, интересна, знае какво иска, което е малко плашещо. Изненадва ме, като набързо изрецитирва един куп неща за себе си. Говорим си - и аз незнам какво, но вече десет минути. По едно време си казахме чао и решихме някой ден пак да се чуем. /Не и се обадих - незнам защо./

Работата свършва. Очаквам този миг с нетърпение и хуквам към танците. Както винаги съм голяма блейка - днес трябваше да ходя 1 час по-късно. В студиото на Витошка е някаква гъста жега. Едвам си пробивам път до креслото в единият край. Няма никой освем мен, Алфредо и едно момиче.

Върви някаква бавна, ретро салса, която те пренася в отминали времена. Представям си - малко мексиканско градче, дядо, седнал на столче, запретнал ръкави и пее. В дяснтата му ръка стои пура и дими леко - нававайки носталгия. А около дядото се е събрал един куп народ и слуша в унес. Някои млади двойки опитват трепетно устни, унесени в танц-а, бавен и чуствен. Струните на класическата китара, потрепват мързеливо, както всичко наоколо, напечени от жаркото слънце в късният следобед на тази малка, прашна уличка.

Сякаш времето е спряло тук. Жегата, бавните ритми, само някъде там, скрито в теб се събира някакво напрежение в очакване да започне часът.

Хорат идват сами или по-двама. Жегата навън е още по-ужасна. Времето тече бавно, лежерно. Приятели се виждат, махат колкото да кажат здрасти. Времето напредва. Последните минути минават в треска. Треска, която те изгаря отвътре, която те кара да поглеждаш често често към часовника. Треска, която усилва ритъмът на сърцето ти и чак го чуваш как тупти в ушите ти... унасящо, в ритъм .. който изведнъж избухва в салсата, която вече не се носи бавно а бързо и енергично...

Тази енергия се влива в мен и ме събужда от унесът. Часът започва ... а ритъмът отново унася .. но този път във вихрен танц.