историята на момо
Всичко си беше, както винаги. Тъжно. Самотно. Празно. Искаше ми се да имах повече приятели, но всъщност нямах нито един. Като цяло не се оплаквах от живота си, само понякога вечер слушах повечко музика и редях пъзели, за да не размишлявам. Първо пишех дневници, но това се оказа малко безсмислено занимание. Нищо ново не научих за себе си. Всъщност не. По-скоро научих прекалено много. Дори неща, които не ми се искаше да знам. Затова започнах да рисувам и да пия портокалов сок на терасата, когато времето го позволяваше.
Спомнях си за онзи мой добър приятел, който отиде да живее в манастир и не го бях виждала от години. Спомнях си за уютната му стая, където имаше само един дюшек-легло, печка и разбира се, картините и боите, защото той беше художник. Отивах при него всеки път като ми е тъжно, сядах да пода върху някоя възглавничка и само на светлината от огъня му разказвах за мен. А той правеше кафе в счупени чашки. Нямаше две еднакви чашки! И всичките бяха като ветерани от войната – без дръжка или другаде наранени. Много обичах такова кафе. Гледахме си на карти и слушахме музика.
Такива неща си спомнях и ми беше добре в самотата ми. Понякога си палех ароматни свещички и плачех. Но не ми беше тъжно.
После се появи той, приятелят ми. Аз в началото не му обърнах голямо внимание. Просто го оставих да съществува наоколо. Присъстваше в ежедневието ми, докато един ден не осъзнах, че го обичам. Обичам го, защото пее тихичко сутрин. Защото има тонове хубава музика и всеки ден ‘тегли’ още. Заради пианото в хола го обичам.
Обаче с него аз не съм аз. Всъщност аз съм, но една дресирана мен. Такава, каквато лесно може да се смели и преглътне. Поносима мен. Поне през повечето време. Ето, това ме натъжава, ето, затова съм самотна.
Аз в живота си трима човека съм обичала. Двама преди него и него. С другите бях истинска. Съвсем себе си. Държах плюшени мечета в гардероба. Ядях тортите с ръце и винаги късах тайно от цветята в градинките, за да ги подарявам после на хората. Спирах минувачите да им погаля кучето. Питах такситата могат ли да ме закарат до луната. Джобовете ми бяха пълни с дъвчащи бонбони и умирах да играя федербал. Те ми се смееха и ме обожаваха такава. Всичко беше вълшебно. Заспивахме вечер на пуснато радио. После един ден седнаха до мене и ми обясниха, че ние не можем да бъдем заедно, защото аз съм дете. Трябвало да порастна. Тъпо съвпадение, но се получи така и с двамата. Съвсем същите думи ми казаха – “много си малка”, без никога да са се познавали… И болеше еднакво силно.
Затова сега съм голяма. Възрастно гледам жълтия си мечо, но без вече да му говоря. Детския смях ражда в мъртвото ми сърце само болка. Още малко и напълно ще свикна с положението. Никога няма да позволя на приятеля ми да ме познава, именно защото го обичам. И престанете да ми предлагате да правя разни неща с него. Правя с него само това, което знам, че ще бъде възприето. За другото ще си спомням вечер, докато пия портокалов сок на терасата, ако времето позволява да стоя там…
momo, много се извинявам за това, което ще напиша, но ти сигурна ли си, че обичаш приятеля си?!
Арлина, взе ми въпроса от устата. Всъщност, вече знам отговора.
Имал съм гаджета които ми напомнят донякъде на Момо, аз самия съм се чувствал така и съм се държал по този начин преди години. Докато не разбрах, че тези момичета, с които съм бил са обичали само и единствено себе си и чувството, което изпитват, когато са обичани. Същото съм чувствал и аз веднъж, но и аз разбрах, че всъщност съм обичал само себе си и чувството, да съм обичан.
Момо, знаеш ли какво бреме е да натовариш такъв товар от очаквания на някого? Любовта и взаимността изключват това бреме. Гледайте в една посока, а не в очите си. Това е любовта. В една посока!
Летете заедно, живейте заедно, развивайте се заедно. Помагайте си, ако някой падне по пътя, по който вървите заедно. Но не се натоварвайте взаимно с такива очаквания. Трябва и двамата да сте свободни.
Ако твоя приятел прави всичко, което искаш от него, ти няма да го уважаваш. Да, ще ти харесва, но на третия месец ще имаш чувството, че виждаш едно предано кученце, което дори без да си си мръднала пръста вече ти носи пантофите.
Аз не мога да уважавам такъв човек. Имам нужда да виждам, че човекът до мен е достатъчно силен, достоен, горд и независим. И да ми дава свободата да се развивам, за да може да се гордее и тя с мен, както аз с нея.
Бъди откровена с човека, който обичаш и който харесваш. Иначе всичко е илюзия и ето до къде води тя.
Момо, миличка,
нямам представа как ще възприемеш всичко това, по принцип тия разговори е хубаво да се водят лично. Но ще трявба да се задоволим с каквото ни е дадено.
Чета ти нещата от отдавна. Всъщност откак се появи. Още тогава бях коментирала някакъв твой постинг - бях ти дала някакъв съвет, който според мен беше мъдър, подходящ и т.н. И нещо в реакцията ти ме натъжи. Не, натъжи не е най-точното. Просто дълго време след това не коментирах нищо, защото не виждах смисъл да го правя.
Ще илюстрирам какво имам предвид със следния пример:
Имам тука в стаята един Бенджамин (това е един як храст) от две години, който е прораснал нещо и е станал вече по-голям от мене. Обаче пръчката му си е от едно време, той се е килнал такъв и въобще, малко е зле. Та представи си, че пиша в блога си: Хора, храста ми се е килнал. Нямам си такава дълга пръчка. Много ми е тъпо като го гледам такъв как е зле. Хората от блога ще ми кажат: С теб сме, гаргичке! Купи му на тоя фикус една пръчка още утре! Някой ще ме посъветва да е бамбукова, защото са по-здрави, и ще ми препоръча някой хубав магазин. Друг може да ми каже някоя хитрост как по-лесно да я сменя. Трети пък (сигурно Арлина) ще ме вразуми с добронамерен коментар-забележка как съм го запуснала така. А пък Веско ще съчини набързо две-три стегнати четиристишия...
И представи си, че моят ответ е: Много сте милички, много добре ми стана като прочетох какво сте ми написали.
Чакай бе, а пръчката? А бамбука? А магазина? А мотивацията за промяна?
И се получава така, че на мен ми става гот като прочета съветите на блогерите, загрижени за моя як храст-Бенджамин, стопля ми се душичката и преставам да мисля за пръчката в този момент.
Гаргичка, примерът ти е много добър и подходящ за случая.
Момо, не обичам да давам съвети, и все пак: мисля си, че ако не рискуваш да кажеш на човека до теб как се чувстваш, нещата няма да са истински.
Успех
Бъди себе си, скритите емоции не са добре за здравето и за отношенията ти с хората!
Винаги съм искала да остана малка. Това е нещо, което харесвам в себе си. Мои приятели са ми споделяли, че ги радва точно тази искреност на дете. Не ме е срам от това и не смятам да се променям заради някой.
За теб:
Обичаш го. Не се измъчвай. Това е мазохизъм. Бъди щастлива. Не слагай маската "Аз съм голяма вече". Ти откъде знаеш, че приятелят ти не те харесва точно такава? Винаги ли си била друга пред него? Не искам да те нападам и натъжавам още повече, но да си друга, не означава ли, че лъжеш и себе си, и него?
Най-много ми харесваш с мечетата, цветята, бонбоните, радиото и всичко останало цветно и романтично в душата си. Това те отличава от останалите. Задръж го. Ако трябва да си отиде, ще е само. Не насила. Остави детето в теб да подскача от радост!
Моля те, говорете си с приятеля на тази тема. Не забравяй, че общуването е най-важно. Изпуснеш ли веднъж доверието, край. Ако не, от утре бъди себе си и да видим той как ще реагира, когато те открие :) Пожелавам ти приятни почивни дни, да си щастлива и нищо да не ти тежи!
Момо, ти очевидно не си готова за промяна. Тогава просто не я прави! Ти решаваш кога и дали. Намерила си своето съкровище и не искаш отново да го изгубиш - сигурно е тежко да те отхвърлят заради това, което си.... Не прави скокове, когато си в състояние да направиш само малки крачки.
Не е необходима революция, когато е възможна еволюция.
Слънцето отново ще изгрее, Момо. Нека заедно да му се радваме.