... искрица надежда

Беше ранно утро. Реших да излезна на балкона и да посрещна с усмивка новия ден. ..., но чуйте какво ми се случи! На телеграфната жица отсреща видях стоеше неподвижно мъничка птица. Слънцето току-що се протягаше лениво зад хоризонта и някак си странно блестеше. Показваше се само малака колкото песъчинка частица от него. Живинката стоеше така втренчено в тази слънчева точица - явно я бе помислила за зрънце. Стоя така минута, две, а те прераснаха в часове - тя все още беше скована. Какво ли я измъчваше? Гледаше така сякаш бе за последно... и не помръдва. Само полъхът на вятъра отвреме-навреме разперваше бялото и оперение. А то като нежен, прозрачен воал пречупваше лъчите на изгрялото вече светило и ги разпращаше на всички посоки. Каква красота, какво чудо на природата! За миг видях във всеки пречупен лъч искрица надежда. Да, надежда... Тя ме накара да се почувствам доволна, че живея на този свят.