заглавие ?!?

как избираш заглави е на мислите си? как избираш тема? ключови думи? категория?

как е възможно някой до толкова да рутинизира мисленето си, че да каже "тая мисъл е в тая и тая категория.." освен когато става дума за секс или работа.. в частност пари.. както и някои други..

аз немога..

дори "невчесани мисли" е няква слаба форма на това, което ми е в главата..

мисли.. мисли и чувства.. две неща, които лежат в основата на лудостта..

но аз не съм луд.. не и още.. не и повече от една 6 милиардна маса дето ми прави компания в съществуването..

от де да го почна.. то поне да имаше начало или край..

заминаването.. то много прилича на смъртта.. ти напускаш място, в което до момента си живял и предполагаемо отиваш на друго.. по всемирния закон на боил-мариот (май) за запазване на енргията със сигурност на друго..

в купето ми влезе женица една, далеч по-приятна от предната ми компания..

а ме събудиха в девет..

пътуването.. отлагам го вече толкова време.. мислех да е сряда.. но исках да се видя със зори.. после четвъртък.. не заминах и в петък.. както ти казах.. неусетно стана събота..

пътувам днес, казах..

баща ми.. майка ми.. сестрите ми.. котката ми.. моето пряко семейство..

колко? попита баща ми и ми остави повече от колкото исках.. той може и пари за хляб да няма, но за децата си и за две пържоли ще намери.. не беше такъв случая слава богу..

боже колко съм слаб.. минути прозрение с клишета които не разбирам и не осъзнавам напълно поради липсата на религиозна вяра.. боже -- за мен това е клише..

всъщност .. липсва ми всякаква вяра и увереност.. ей такъв съществувам.. водата няма вкус.. цигарите нямат вкус.. влака друса но не го усещам.. сякаш не точно съм там.. сякаш не точно живея..
сякаш съм мъртъв..

на изпит ли? попита тя..

не.. да живея и работя.. и ми е така -- показах свита десница.. не съм в състояние да говоря..

а толкова много ми се говори.. толкова много искам да и разкажа.. толкова много неща.. искям някой да ме чуе.. не че е нямало някой до сега.. но просто аз съм мълчал.. истинските неща просто съм ги премълчал..

обичам те!*

23 години близо.. как се разказва всичко това?!?

после със сестра ми се смяхме.. говорихме си.. едно такова.. абе не ни беше смешно..

не съм сигурен, че искам обратна връзка за това.. за бога не съм сигурен за нищо, освен че в понеделник съм на работа..

да.. точно като да си мъртъв..

семеен обяд.. а времето тече.. но кога друг път ще ги видя тези роднини на едно място?

не искам да заминаваш.. искам да те задържа във варна -- ми каза баща ми преди няколко дни.. а до предния ден се карахме..

до нас.. после душ..

среща..

през последните дни много мисля върху приликата заминаване -- смърт..

какво казва смъртника на одъра? дали някви екзестинциални истини или просто мълчи и се радва, че вижда всички тези хора на едно място още веднъж..

аз това правех на моето изпращане..

а какво правят те? някои се смеят.. други не могат.. знаят, че това не е последната среща, но следващата знаят те, че ще е след време..

дойдоха тони и яна -- зарадвах се.. благодаря..

всъщност малко хора не дойдоха.. но и аз не бях в състояни за повече..

първо казах "чао" на алекс, но това беше преди срещата.. в смисъл с нея почти не си говорим.. за виждане какво остава.. обаче.. в смисъл -- какво да ти кажа.. нещо умно? нещо въобще.. ей такъв изръсвам ти една сурия думи и избягвам директния ти поглед, щото може да съм копеле ама от известно време насам мога да рева, а сълзите си ги сдържам вече няколко дни.. да.. почти не се познаваме и все пак има нещо между нас защото и на двамата ни е тъжно..

после казах "чао" на веси.. доста трудна за мен раздяла.. знаех, че ако можеше щеше и тя да плаче.. добре че него направи -- щяхме да сме дует.. и пак нищо не ти казах.. е да.. казах ти че ще се чуваме.. ама то "чуваме" е абстракция.. кога? колко често? тия дни по-коледа? или за по-лесно по великден.. след 10-15 години..

но сбогуванията не почнаха тогава.. те почнаха дни преди това.. странно как в моменти като заминаваш всички.. абсолютно всички правят нещо, за да могат да се видят с теб.. пих биричка с коолегите обсъждайки футболен мач (това колегите от маркет ще рече) .. с разни кю френдчета си казах чао, че незнам кога пак ще мога да чатя свободно.. казах чао на бившата.. да.. не че нещо си казахме и с теб зори..

с който, можах да се сетя си казах "чао"..

но не ми се мислеше как да кажа "чао" на останалите затова заминах скоростно..

някои ми казаха "чао".. други просто заминаха, за да не правим реакции и сцени.. все пак бяхме на "look" а там не е най доброто място за сърцераздирателни раздяли..

а багажа ми беше далеч от готов..

да дойдем ако има нещо.. казва баща ми..
да ти помогна с багажа? пита майка ми..
ако има нещо само се обади.. добавя баща ми..

не.. това им отговорих..

исках сам..

просто се надявах никой да няма на гарата.. затова и на никой не казах да идва.. трябваше ми ей тонинко.. и се връщах..
един поглед.. една дума.. един жест.. едно лице в тълпата..

вярвай ми.. ебал съм ти и клишето.. ама си е истина.. нямаше и следа от озни joneff, който трепе дяволи с поглед и разрешава световните проблеми с една едничка усмивка..

беше иван.. шортинка, както все още ме наричат някои съседи.. едно малко и уплашено 23 годишно момче, тръгнало към пловдив..
само наско беше с мен на гарата, но и пред него мълчах.. просто неможех да взема решение какво да кажа..

цял ден не мога да го взема това решение и нищо не казах.. говорих.. но бяха общи неща.. такива да разсеят статичното електричество..

после няква мизерия във влака.. сбиване.. както казах и на полицаите и на контролата -- имам си собствени проблеми, за които да мисля и това -- това не е един от тях.. даже не го усетих..

ГСП -- варна знае какво..

и влака тръгна.. изклчих си телефона за да не получа нито едно обаждне или смс.. окуражителните слова, не винаги са окуражаващи..
обаче аз не съм там.. дори да друса (а то друса) аз не го усещам..

гледам, но не виждам.. слушам но не чувам..

само мисли и чувства.. определно не съм луд..

дори дишането е трудно, но това не е защото пуша.. просто една топка думи е заседнала в гърлото ми и напира да излезе.. то това са 23 години мълчание и не излизат ей така..

човек свиква..

толкова пъти съм го минавал този маршрут.. никога не ми е било така..
останал в тишината на празното купе аз запалих цигара на прозореца.. сълзите не са ми силната страна.. но тези нямаха възможността да стигнат и до бузите, защото вятъра ги исушаваше преждевремено..

бъркоч от мисли..

после дойде жената..

варна и всичко е назад.. някак си далечно..

пътя е един и напред..

оттърсил се от първоначалния шок аз почнах да намирам по нещо във всичко..

в друсането на влака.. в клатенето на бутилката вода.. в дима.. в тишината.. всичко е точно и е на мястото си..

то винаги е било там.. да кажем, че не съм имал време да го забележа..

и пак мисли и чувства пътуващи със скоростта на тъмнината, защото е по-бърза от светлината..

гледам напред..

едно такова ефирно.. леко..

спомени нахлуват в главата ми и всичко става хотично..

какво не съм казал.. много е..

но не сега е момента да почвам да го казвам.. няма наваксване.. просто за в бъдеще ще внимавам повече..

дори загубих нишката на писане и стойностното отлетя напред.. някой ден ще го догоня..

за момента е важно да съм жив здрав трудоспособен и май това..
останалото е проклета абстракция и дори вече намразвам думите преди тази..

но нека -- в това е целта на перфекционизма -- никога нестихващо  желание и стремеж към по-добро..

аз ти бутилка вино.. да запазим днес.. но защо като има утре? винаги ще има утре.. дали?

в този момент реших че съм изчерпал мислите си за деня.. в смисъл.. абе груба депресия и носталгия ме гонеше.. което не е ненормално.. даже е обичайно.. после обаче мислих известно време върху това.. един вид говорех сам със себе си и доста полезни неща излязоха..

не ме е яд че понякога не мога да напиша това което ми е в главата.. не ме е яд че това е далеч от мислите ми във влака..
истинските неща не попадат в плен на перото..
те даже рядко намират израз с думи..
те се носят свободно и така трябва да бъде..

понякога все пак успявам да уловя този момент.. а после решавам че е крайно егоистично да го пазя за себе си и го пускам на свобода.. затова и трия.. до известна степен..

а нещата по-добри не могат да станат .. те са такива каквито са и колкото и да се опитвам да правя вторта трета и н-та редакция -- не мога да го направя по-добро..

мога обаче да почна нещо ново и това е правилното решение..
днес е първия ден от остатъка от твоя живот.. и докато това не стане грешно, няма за какво да се тревожим.. а дори и тогава -- тревогата не е заслужена.. както казах смъртника иска да види хората и не му се гледат тъжни физиономии..

същото важи и за пътника..

защото между смъртта и пътуването няма чак такава прилика, овсен може би раздялата.. но виждане винаги ще има -- може да отнеме няколкостотин години и две три прераждания, но в крайна сметка всички се събират..

оптимистичен към някои предстоящи събирания аз си взем умишлено двупосочен билет -- дата е 22 юли..

4 седмици по мое виждане .. почти..

така че -- варна -- почивай си.. може и да намеря начин да се върна..

шапка свалям, на тези които казват, че не сърцето им никога не трепва при раздяла, за безочието с което изричат тази лъжа..

да си тъжен е нормално.. да си носталгичен също.. пътуването не е край на нещо -- то е ново начало, без задължително да прекъсва досегашното.. страха от неизвестното е нормален.. макар и неоснователен..
аз знам това.. знам и че днес е време за почивка, защото утре е ден за работа

пловдив -- време е да ти покажа какво точно знаят мъжете..
посветено на.. има ли значение**..

---

* представи си колко е далеч това от истината щом мога да го напиша..
** използвам многолицева ти форма, понеже се обръщам към доста хора..