за един уличен музикант...
Мине ли 18.00h всички в офиса се ориентират към приключване на работата. Споделят се идеи за вечерта. Един бърза за рожден ден на племенника, друг ще купува нови обувки на дъщеричката, на някои от ранния следобед им звънят с привлекателни оферти за механа и още нещо. Прочела съм или поне бегло съм разгледала, ако много работа е имало, какво пише в блога и нямам търпение да се прибера вкъщи да му се отдам. Полетата чакащи за армиране вече изобщо не ме съблазняват, мишката се влачи унило по екрана, довършвам този чертеж, докато в главата си трескаво прехвърлям разни идеи за уикенда.
Все по някое време най-жадният за поредната софийска петъчна вечер, ще се провикне от някой край на офиса и ще мине да повтори на всеки по отделно, че работата и без друго няма да я свършим никога, ами да гасим компютрите и да си ходим. Кой каквото има да save'ва, че вече и асансьора е извикан. Тръгваме...
Смях и студ на път за трамвайната спирка. Зима е. Настръхнали хора чакат край нас, за да се приберат и те вкъщи. Мисълта, че някой там им е наготвил,топличко е и ги чака, буди известна доза завист у мен. Не в лошия смисъл на думата, естествено.
После идва въпросният горд представител на Столична компания за градски транспорт, натоварваме се и започваме един по един да се изнизваме на съответните спирки.
Аз слизам на НДК и продължавам през подлеза към квартирата. Вървя и тихо размишлявам за поредното застудяване, за това дали ще завали сняг скоро, за онези надрусани деца, дето ги срещам всяка вечер, за мадамата, която едва не ме прегази, а после само токчетата й дълго отекваха в иначе немного шумната вечер. Типичната късно вечерна атмосфера на площада пред Двореца на културата. Нищо необичайно и изведнъж ТОЙ.
Но даже и на него точно там си му е мястото, защото иначе просто нямаше да бъде същото. Уличният музикант, който въпреки студа и оскъдното (грубо ще е да кажа никакво) внимание от страна на минувачите е там. Всяка вечер. Хубаво е да слушаш джаз на път за вкъщи. Обожавам звука на саксофон. А и много си отива с тъмнината и цялата атмосфера на нелепост и отчуждение. Скъпи коли, магазини и апартаменти, тъмен вход, в който се скрива поредния премръзнал пенсионер, деца със замъглени погледи.. А едно време играехме на стражари и апаши, докато не чуя татко да ме вика от терасата... Клошар ликуващ пред поредната доза кашони. Аз вървя изморена и празна с тъжни мисли за най-различни неща. И слушам джаз. Ще го слушам и вкъщи цяла вечер, но е съвсем друго, когато уличният музикат го изпълнява на живо сякаш специално за мен. Чувам го, докато отключвам входа, макар че понякога се губи сред звука на автомобилните аларми. Оцветява различно вечерта. Бих искала някой път да му кажа, колко топло ми става като го чуя, че е там, като минавам покрай него изпълнена с усещане за красота... да му кажа за сладникавия вкус, който придава на настроението ми, да си поговоря с него за света. Не знам дали ще ме разбере, дали ще иска да ме изслуша или повече би се зарадвал на някое желязно левче пуснато в шапката... Тъжно е, че нямам толкова много монети, колко добри чувства..
Някой път непременно минете да го чуете и да му оставите нещо. Ще си тръгнете от там с усещането за пълнота.
Много хубави неща си написала. Стана ми малко тъжно, и една сълза пророних. Като става дума за музика и хора, които я правят, съм много чувствителна.
Винаги съм уважавала уличните музиканти. Като минавам край тях ми става едно такова ..... не мога точно да го опиша. Тъжно ми е за тях, че както казваш, и в студа, и в жегата стоят там някъде и свирят. Как не се уморяват, как не им е студено, как им се свири?...когато може би не им е до това. И аз бих искала да имам повече монети, за да мога да ги радвам. На просяк не бих дала, защото не знам до колко е искрен, но музикантите - все си мисля, че музиката не лъже...Може и да съм наивна, но съм такава :) Любовта към музиката ми е предаде баща ми...
Къде се намира точно този саксофонист? Сетих се за един китарист в подлеза на НДК, но ти говориш за друг музикант.
Обикновено там в подлеза на НДК са двама улични музиканти. Единия, този, който свири на китара го познавам. Дори много добре. Той е глух и е бащата на мое бившо гадже.... Когато мина и винаги го поздравявам. И му оставям някой лев. Той е добър човек. Живееше и още живее с музиката в сърцето си. Но бившото ми гадже само му се ядосваше... Ядосваше се и на мен, че го разбирах.
Обикновено ходи с една каубойска шапка. Ако го видите, усмихнете му се, а ако ви се случи да ви заговори, говорето по-високо и му пратете поздрави от мен. Той бе изоставен сам самин, заради това, че мечтаеше и правеше това, което мечтае... нямам думи. Жена му? Жена му се спомина, почина от рак, а бе човек, който ме разбираше повече и от бившото ми гадже.
Няма да казвам повече, само ще кажа, че съм имал възможност да надникна в душевността на такива хора и съм почерпил красота. И вярвам в нея. Всичко друго е болка, но не от тях.
Teri
По-рано гледах на уличните музиканти като на разновидност на просяците.
Докато не чух едно интервю на такъв музикант: Според него, това е изкуство точно в първоначалния му вариант. Представете си средновековен град, идват едни артисти и започват да изнасят представление на площада. Минават хора, ако им хареса - спират, ако им омръзне - продължават пътя си и хвърлят някоя монета, ако са доволни. Просветна ми: точно така е, те са си хора на изкуството не по-малко от тези в концертните зали... даже може би повече, в определен смисъл.
Определено са повече от онези, които изнасят концерти по големите сцени и взимат купища пари....
Затова се възхищавам на тези хора, които до късно и на студено свирят или пеят.