втори и последен опит за приказка
Тялото тръгна по пътя си и срещна друго тяло. Помежду им избухна страст и те си легнаха заедно без да се съобразяват с нищо. Хубаво било да правиш секс на голямото легло, когато вън вали. Хубаво било да слушаш тиха музика и да гледаш големите дъждовни капки. Хубаво било след такава любов да запалиш уморен последната ганджа. Миризмата на изпушен joint ти вкарва толкова много мисли...
Но тялото не можеше да мисли. На следващия ден даже не помнеше с кого е било. Не, че го интересуваше особено. И така ден след ден, след ден... Минутно удоволствие и после нищо. Даже без спомени. Само натрапчивото чувство, че си парцал...
И като заговорихме за чувства, се сетих за Душата. тя беше щастлива, че е волна и сама. Летеше.. До слънцето стигна чак и за малко да изгори в него. Но срещна друга душа. Двете се припокриваха напълно, допълваха се една друга. Всяка провокираше най-доброто у другата. Чувства, толкова много чувства и мисли, такава дълбока и красива любов, такова силно желание да бъдат заедно, но уви те дори не можеха да се докоснат. Душата няма нищо общо с материята, нали...? Как да се прегърнат?!?
Те тръгнаха да търсят телата си.И ги намериха. В парка. Близко до най-красивото дърво и разбира се, в безсъзнание. След поредната доза...
Сляха се отново в едно цяло и ето ти хора. Но различни.Хората никога не са едни и същи. Понякога в тях преобладава Душата, понякога Тялото. Тялото на единия искаше да целуне тялото на другия. Но във вторияпроговори Душата и... о, не той се отдръпна. Не искаше да го наранят. Не беше сигурен, че го обичат. А само секс, без обич... Не, никога. И те не бяха заедно. Душите страдаха, а телата се гърчеха... Всеки прави това, което може.Все е едно, все е болка.
ден след ден без досадни спомени, празни черупки... отломки от жалък живот...
"... Лий живееше перманентно друсан, разбира се с известни... ъъъ... необходими паузи, в които подклаждаше огньовете, горящи в жълто-розово-кафявата му желатинова субстанция и пазещи зареяната му плът. В началото плътта му бе просто мека, толкова мека, че прашинките, въздушните течения и съприкосновението с шлифера на минувач му причиняваха рани, дълбоки до кокал, докато удар във врата или стол, изглежда не му се отразяваше на здравето. Раните в меката му, деликатна плът никога не заздравяваха... Дълги бели филизи плесен се увиваха около голите му кости. Мухлясали ухания на атрофирали тестиси обгръщаха тялото му в мътна сива мъгла...
По време на първата остра инфекция кипналият термометър изстреля живачен куршум в мозъка на сестрата и тя падна мъртва с раздиращ вик. Докторът хвърли един поглед и затръшна стоманените капаци на оцеляването. Той заповяда горящото легло и неговият обитател незабавно да бъдат изгонени от района на болницата."
Уилям Бъроуз