Ямбол и след това
Бил съм в Ямбол точно два пъти през живота си. И двата пъти по работа и двата пъти в последните няколко месеца.
Винаги, когато се върна от някакво ново място разни хора ме разпитват за това какъв бил града, как били кръчмите, как са хората (жените) и куп други не особенно интересни за отговаряне въпроси.
Та първият път Ямбол ми се стори доста хубаво, китно и малко градче (всъшност града си е голям, но това трудно се усеща). Да, първият път беше приятна лятна командировка, в която по цял ден вършиш работа, след това душче, хапване и пийване в приятно кръчме и после здрав сън, че утре пак от рано по работа. Да беше приятно.
Този път беше... различно. Може би защото го отпрасках на нощен живот. Дам, там беше проблема. И най-вече в нещата, които видях.
Ямбол е странен град. Сякаш там все още е 1987 г. Вървиш по улиците му към 16:30 - 17:00 и гледаш добре облечени хора как бавно напускат офисите си (всъшност най-вероятно все още им казват канцеларии) и се отпавят по домовете си, минавайки обикновенно по главната улица и поздравявайки се с разни приятели и познати. Тук работното време не е от 9 до 17 (опс, до колкото всъшност трябва за да се свърши работата), а е от 8 до 16. Абе все едно Тангра са си писали "Малкият град" за Ямбол. Да не говорим, че града си е малко настрани от основни пътни артерии. Абе дълбока провинция в добрият смисъл на думата.
Та град като този има и друго лице. Местната супер актуална и супер "яка и култува" дискотека например. Място пълно с красиви жени. Жени ли казах, едва ли съм грешал толкова в живота ми. Имаше една. Каза, че името и е Яна. Беше красива, даже много. Всъшност не знам дали беше толкова перфектна или петте бири и рома вече си казваха думата. Танцувахме... Всъшност правихме разни неща, за които в доста страни щяха да ни убият с камъни на централния площад. Допуснах грешка. Попитах я на колко е години.
Господи.
Била на 14, но през август ставала на 15. Обля ме студена пот. Почувствах се ужастно. Най-вече заради нещата, които си мислех само до преди няколко секунди. Давах и 18, може би и повечко. Брат ми е на 16 и въпреки, че вече е по-висок от мен все още за мен е дете. Погледнах я в красивите и ДЕТСКИ очи и и казах, че ми е призляло. Скатах се на един от баровете и ударих две водки почти на екс. Разплаках се. Заради нея и заради всички деца в нейното полужение. Беше около 3 през нощта. Дискотеката беше пълна с такива като нея. Десетки.
Нямаше как да не се замисля за няколко неща. Как подяволите родителите на тези девойки са си легнали спокойно тази вечер, след като невръстните им 14 годишни дъщери са някъде си навън. Какво му става на света?! Няма как да не се сетя за пазарджишкия случай и за това кой всъшност е виновен там. Не си пазим децата.
Вървим с моя ямболски приятел, който общо взето ме потопи в ямболските потайности и нощен живот. Той работи в една много специално съоръжение до града, заради което всъшност и аз бях там.
"Човече, местните получават средно 200 - 250 лева, а ние 800 - 1000 и нагоре. Може да имаме която си искаме местна девойка. Тук всички между 13 и 19 са нещо като проститутки. По-зле е отколкото в Плевен (знаете лафа "Малка съм, но съм от Плевен"...). Защо си мислиш, че толкова девойки ти се лепиха тази вечер. Защото си личи, че не си от тук. А щом не си от тук бачкаш еди къде си, значи имаш много пари."
Повръщаше ми се, но не от тоновете алкохол в корема ми...
Нямах търпение да си взема сутрешния автобус за София.
Прибирам се в офиса. Докладвам за това, което съм свършил на Шефа и Началството. Разказвам им как много хора си мислят, че черното всъшност е бяло. Изслушват ме. Обясняват ми, че всъшност черното е зелено. ОК, де вярвам им. но дълбоко в себе си знам, че черното е черно. Въпреки всичко за поколенията трябва да остане истината, че черното е бяло. Манипулиране на общественото мнение.
Не.
Няма въобще нужда да заблуждаваш хората по какъвто и да е било начин. Те сами се хвърлят в такива невероятни заблуди, че няма на къде повече. Всяка голяма лъжа вирее много по-добре от всяка голяма истина, тъй като е по-лесно да вярваш отколкото да знаеш. Хората обичат да се самозаблуждават, да потъват в глупостите които този или онзи говорят и разпространяват. Лажите, слуховете, глуспотите повторени стотина пъти са вече неоспорима истина. Разбира се може да се опитваш да просветих този или онзи. Защо?! Какъв е смисъла? Колко въобще са дозряли за ИСТИНАТА. Коя истина ли? Хубав въпрос. Да кажем за истината, че всъшност черното е черно. Народа обича да бъде лъган и най-вече обича да лъже и заблуждава себе си.
Какво може да се направи по въпроса ли? Нищо, все едно да се бориш срещу самата същност на човешкото общество.
Да не говорим, че половината българи обичат да ивеят в миналото и да се тюхкат за минало, което няма да се върна. Това заедно с перманентното мрънкане, колко свестен и кадърен човек бил еди кой си и как все го прецаквали. Все си мисля, че ако България се занимаваше с по-малко мрънкане и повече работа всичко щеше да е по-розово. Да всички мрънка. Писна ми.Ех, този Ямбол. Какви мисли и чувства насади в мен. Май няма да ходя скоро там, но ще трябва.
Винаги, когато се върна от някакво ново място разни хора ме разпитват за това какъв бил града, как били кръчмите, как са хората (жените) и куп други не особенно интересни за отговаряне въпроси.
Та първият път Ямбол ми се стори доста хубаво, китно и малко градче (всъшност града си е голям, но това трудно се усеща). Да, първият път беше приятна лятна командировка, в която по цял ден вършиш работа, след това душче, хапване и пийване в приятно кръчме и после здрав сън, че утре пак от рано по работа. Да беше приятно.
Този път беше... различно. Може би защото го отпрасках на нощен живот. Дам, там беше проблема. И най-вече в нещата, които видях.
Ямбол е странен град. Сякаш там все още е 1987 г. Вървиш по улиците му към 16:30 - 17:00 и гледаш добре облечени хора как бавно напускат офисите си (всъшност най-вероятно все още им казват канцеларии) и се отпавят по домовете си, минавайки обикновенно по главната улица и поздравявайки се с разни приятели и познати. Тук работното време не е от 9 до 17 (опс, до колкото всъшност трябва за да се свърши работата), а е от 8 до 16. Абе все едно Тангра са си писали "Малкият град" за Ямбол. Да не говорим, че града си е малко настрани от основни пътни артерии. Абе дълбока провинция в добрият смисъл на думата.
Та град като този има и друго лице. Местната супер актуална и супер "яка и култува" дискотека например. Място пълно с красиви жени. Жени ли казах, едва ли съм грешал толкова в живота ми. Имаше една. Каза, че името и е Яна. Беше красива, даже много. Всъшност не знам дали беше толкова перфектна или петте бири и рома вече си казваха думата. Танцувахме... Всъшност правихме разни неща, за които в доста страни щяха да ни убият с камъни на централния площад. Допуснах грешка. Попитах я на колко е години.
Господи.
Била на 14, но през август ставала на 15. Обля ме студена пот. Почувствах се ужастно. Най-вече заради нещата, които си мислех само до преди няколко секунди. Давах и 18, може би и повечко. Брат ми е на 16 и въпреки, че вече е по-висок от мен все още за мен е дете. Погледнах я в красивите и ДЕТСКИ очи и и казах, че ми е призляло. Скатах се на един от баровете и ударих две водки почти на екс. Разплаках се. Заради нея и заради всички деца в нейното полужение. Беше около 3 през нощта. Дискотеката беше пълна с такива като нея. Десетки.
Нямаше как да не се замисля за няколко неща. Как подяволите родителите на тези девойки са си легнали спокойно тази вечер, след като невръстните им 14 годишни дъщери са някъде си навън. Какво му става на света?! Няма как да не се сетя за пазарджишкия случай и за това кой всъшност е виновен там. Не си пазим децата.
Вървим с моя ямболски приятел, който общо взето ме потопи в ямболските потайности и нощен живот. Той работи в една много специално съоръжение до града, заради което всъшност и аз бях там.
"Човече, местните получават средно 200 - 250 лева, а ние 800 - 1000 и нагоре. Може да имаме която си искаме местна девойка. Тук всички между 13 и 19 са нещо като проститутки. По-зле е отколкото в Плевен (знаете лафа "Малка съм, но съм от Плевен"...). Защо си мислиш, че толкова девойки ти се лепиха тази вечер. Защото си личи, че не си от тук. А щом не си от тук бачкаш еди къде си, значи имаш много пари."
Повръщаше ми се, но не от тоновете алкохол в корема ми...
Нямах търпение да си взема сутрешния автобус за София.
Прибирам се в офиса. Докладвам за това, което съм свършил на Шефа и Началството. Разказвам им как много хора си мислят, че черното всъшност е бяло. Изслушват ме. Обясняват ми, че всъшност черното е зелено. ОК, де вярвам им. но дълбоко в себе си знам, че черното е черно. Въпреки всичко за поколенията трябва да остане истината, че черното е бяло. Манипулиране на общественото мнение.
Не.
Няма въобще нужда да заблуждаваш хората по какъвто и да е било начин. Те сами се хвърлят в такива невероятни заблуди, че няма на къде повече. Всяка голяма лъжа вирее много по-добре от всяка голяма истина, тъй като е по-лесно да вярваш отколкото да знаеш. Хората обичат да се самозаблуждават, да потъват в глупостите които този или онзи говорят и разпространяват. Лажите, слуховете, глуспотите повторени стотина пъти са вече неоспорима истина. Разбира се може да се опитваш да просветих този или онзи. Защо?! Какъв е смисъла? Колко въобще са дозряли за ИСТИНАТА. Коя истина ли? Хубав въпрос. Да кажем за истината, че всъшност черното е черно. Народа обича да бъде лъган и най-вече обича да лъже и заблуждава себе си.
Какво може да се направи по въпроса ли? Нищо, все едно да се бориш срещу самата същност на човешкото общество.
Да не говорим, че половината българи обичат да ивеят в миналото и да се тюхкат за минало, което няма да се върна. Това заедно с перманентното мрънкане, колко свестен и кадърен човек бил еди кой си и как все го прецаквали. Все си мисля, че ако България се занимаваше с по-малко мрънкане и повече работа всичко щеше да е по-розово. Да всички мрънка. Писна ми.Ех, този Ямбол. Какви мисли и чувства насади в мен. Май няма да ходя скоро там, но ще трябва.
Колко жалко за малките градове из България и за младите хора там... А дали и в по-големите дори има повече смисъл? Нямам лични впечатления от Ямбол дори и в разцвета на комунизма, но познавам хора оттам, които са вложили душа и сърце в оставането си на територията на София и Пловдив (в горепосочения период, наличността на жителство явно е довела к**валъка до пълни висоти като задължително понятие за оцеляване...)
Тъжно. И тогава, и сега.