Ябълка, кълбо и червей

В сърцето на душевния покой проблесна нещо, което отново заблестя и побърза да се блъсне в коренищата на мъртвия дъб, който отдавна отсечен украсяваше стените на съседната къща.

Стомахът ми се свива, като се сетя как по-рано, в детството си, се люлеех на сухите дъбови клони. Мечтаех да падна. Представях си, че ще се пренеса в някой нов и необитаван до сега свят… Светът на моето въображаемо Аз…

Моят собствен егоистичен свят населен с много истински чувства, които като торнадо са преминавали през мен, помитали са толкова много неща и са потъвали именно в този другия свят. Светът на моето въображаемо Аз.

Така и не намерих този свят, където нищо и никой не се губи, където снимките в реалния живот не са изчезнали, където хора минали и заминали са се събрали и ме чакат, за да ми кажат: „ Здравей, как си? От кога не сме те виждали! Къде се загуби?”Кой всъщност е загубеният сега?! Те или аз! И кой всъщност е истинският свят? Този техния в моя, или този моя незнайно къде запилян и запратен в безсмислени приказки наситени с много неразбрани от никого думи, задръстени с гатанки и ребуси, неразгадани дори от мен самата, но извиращи от вътре и бълващи изпод пръстите ми…

Пустинята наоколо става все по-жълтооранжева, а пясъкът - по-плътен и лепкав от току що разлят асвалт. Странно, но пясъкът е замръзнал, и вместо да пари, той вледенява стъпалата, с които усещам неговия допир…

Затварям очите си и подобно на нестинарка стъпваща сред късчета остър лед поемам напред без следа от мисъл, чувство, осезание, слух… Усещам как духът се слива с леда и лекото боцкане в основата на стъпалата се превръща в гореща лава. Болката е забравена, а аз продължавам да вървя със затворени очи… Зрението не ми е необходимо, усещам как клепачите са залепнали и не искат да се отворят, явно наистина прекалено дълго са били отворени, без да видят нищо от това, което е трябвало да видят, от това заради което са били създадени…(както ми каза онзи ден старицата, в която случайно се спънах и поиска да ми гледа на ръка…)

Защо ли толкова много същества желаят да докоснат мисълта, която един ден ще ги погуби…?

Всичко се стреми към края напът за началото си.

Каквото и да кажа, предпочитам да замълча, защото ръзговорът, там някъде вътре продължава, а да го прекъсна…- това вече не е във властта ми.

Изгубената нишка на кълбенцето, което се размотава бавно и безкрайно като онази осмица, сякаш се увива около близкото дърво и го стиска в мамещата си прегръдка. Ябълката пада на земята, а червеите доволно навлизат внейния сладък свят…светът на летящите ангели…

Никой не разбира, колкото и да се опитва какво накара ябълката да падне, кълбото да се оплете и червеите да се втурнат напред…

Това не променя нещата. Поне не видимите, които ни заобикалят и които всички ние си мислим, че виждаме, именно онези неща, които всъщност ги няма…

Светът отново посяга да се сгромоляса и да се пресъздаде в новото си амплоа.

Там, встрани от ледените късчета, седи Той, усмихва се блажено и победоносно.Отново стана свидетел на представление, в което неговите велики актьори ненаети от никого, но пристигнали да изиграят единственатаи истинска роля в своя уж-реален живот, пак се проявиха на фарсовата сцена, която населяваха.