Ще изяде ли мишката книжката?

“Вкъщи има мишенце, то си гризка сиренце…” Спомняте ли си, че като деца пеехме тази песен и обикаляхме в кръг, хванати за ръце? Опитвахме се да предпазим малкото “мишле” в средата от “котката”, която търсеше пролука, за да се докопа до своята “плячка”. Неволно правя аналогия с темата на есето и си мисля, че днес е много по-вероятно вкъщи да има компютърна мишка, отколкото истинска. А дали изобщо някой градски малчуган е виждал в действителност малкото сиво животинче с тъничка опашчица и очички като главички на топлийки? Съмнявам се.
Компютърното устройство обаче е задължителна част от всяка настолна система. Нашето домашно мишле е добре опитомено и не върши нищо лошо. Лежи си мирно и кротко върху килимче на бюрото. Търпеливо чака да натиснем бутончетата му (по-често потърпевшо е лявото) или да завъртим колелцето му…
…и въртим колелцето, и препускаме бясно по страниците (щях да напиша сайтовете!) в интернет, за да намерим час по-скоро нужната ни информация, да се регистрираме тук и там, да вземем участие в поредния форум, да изтеглим поредните файлове, за да не изоставаме от шеметния темп, с който светът се е устремил нанякъде, там, в бъдещето, неясно къде, но безкрайно бързо… (Какво ли би казал Алеко, Щастливеца, за днешния ни живот? На него преди стотина години (!) американският ритъм му изглеждаше безсмислено, нечовешки луд – вж. “До Чикаго и назад”.) Там, в световната мрежа, казват, има всичко, по всички теми, за всякакви нужди, вкусове, стандарти и изисквания. Имало и художествена литература. Какъв пропуск – още не съм се сетила да потърся подобни страници! Най-малкото, ще сравня удоволствието от четенето на един разказ от книга и от екран. Ще опитам. Няма лошо, както казва един мой познат.
Не мислете, че иронизирам световната мрежа. Опазил ме Господ! Стига да имаш необходимата потребителска култура, можеш да улесниш съществено живота си. Можеш например да учиш дистанционно, да работиш дистанционно, да извършваш финансови операции, включително и да плащаш ежемесечните си сметки, да се възползваш от безплатни услуги (безплатни обеди обаче няма, не забравяйте – все някой трябва да отвори портмонето си) и от хиляди други благинки. И всичко това – без да мръднеш от къщи, какво говоря, без да мръднеш от стола пред компютъра.
Като се замисля, за четенето на книги също не са нужни херкулесовски физически усилия. Защо тогава написаното на хартия слово все повече губи притегателната си сила, особено за младежите? Може би защото е в известна степен монотонно, безцветно (не отричайте, така си е), изисква съсредоточаване, вглъбяване, ако щете, и повече интелектуална енергия, за да бъде проумяно, усвоено от съзнанието. Написаното в книгите като цяло е с класа над лесносмилаемата информация в често посещаваните страници в интернет. (Тук изобщо не говоря за сериозните сайтове (ето че все пак го написах ;), да речем научните, които представляват някакво нещастно малцинство.)
Не смея да прогнозирам бъдещето на книгите. Умберто Еко – признат ерудит, не се нае да го направи, доколкото си спомням, та аз ли? Някак много ми се иска домашната ми библиотека да продължава да се попълва с нови заглавия и след няколко десетилетия четиригодишната ми дъщеря да си има своя. Същевременно се опасявам, че няма да успея да изградя у детето си умението да чете пълноценно, наслаждавайки се на художественото слово.
Моето поколение, израснало в безметежното социалистическо време, беше възпитавано в обич и безкрайно уважение към книгите. За днешните тийнейджъри те надали са авторитетни. Авторитетността изобщо е доста размито понятие в ерата на компютрите и интернет. Няма кой да каже истината от последна инстанция и всички да повярват в нея. Няма ясен, спасителен ориентир в бездната от информация.
Всъщност защо съм толкова сигурна? Ще се разровя в дебелите томове и може би ще намеря нещо по въпроса. Не, не, ще изгубя време, има и по-бърз начин: Windows –> Mozilla –> Google –> ключови думи: ориентир бездна информация…