Чудото отвътре

Има един период от живота ни, в който се надяваме и вярваме на чудесата отвън.

Вярваме в приказки и очакваме да ни се случат, вярваме в принцове и принцеси и очакваме да ни открият, вярваме в щастието и очакваме да дойде при нас, вярваме в красивите приключения и очакваме да се появят, вярваме в голямата любов и очакваме да ни се разкрие – ненадейно и зашеметяващо, вярваме, че сме родени за нещо велико и голямо и очакваме то да ни сполети.

Но един ден ни оставят в гората(или сами навлизаме в нея) като Хензел и Гретел. Изгубваме се, но все още вярваме и… чакаме да ни намерят.

Времето минава, тъмнината нараства, страховете се надигат, надеждата бавно се стопява  и изведнъж осъзнаваме, че никой няма да дойде.

Сами сме – с болката и уплахата. Идеалът за вълшебния свят и безоблачното бъдеще се срива, почвата под краката ни, сякаш, изчезва. Озъртаме се за пътни знаци, но наоколо е мрачно и мъгливо. Няма я добрата фея, нито мъдрият магьосник. Чувстваме се излъгани, разочаровани, предадени.

Криза. Първо я отричаме – „Не, това не може да се случва!”, после идва гневът – „Защо на мен, не е честно!”, опит за сделка – „Всичко ще направя, обещавам, само да изляза от това”, идва ред на депресията – „Край! Явно всичко свърши. Нищо няма смисъл. Животът е гаден.” За съжаление някои от нас спират тук и „блатото на тъгата” ги поглъща и завлича все по-навътре в бездната.

Други, обаче, си спомнят приказките и пътят на вълшебните герои. Как се излиза от беда? Ами, като начало, май трябва да приемем, че се е случила. Ситуацията е такава каквато е. Изгубили сме нещо, навярно, а може би никога не го е имало, може би е било илюзия.

Имаме нужда от време, всяка загуба изисква период на траур.

И тогава постепенно откриваме, или по-скоро си припомняме, че всеки край е едновременно и начало. Оглеждаме се, ослушваме се, опипваме обстановката и започваме да осъзнаваме новородената реалност. Нямаме вълшебна пръчица, но имаме сетива, които ни служат за радари и могат да ни ориентират, нямаме вълшебно килимче, но имаме собствените си крака, които могат да ни отведат в посоката, която изберем, няма горски духчета, да ни упътят, но имаме интуиция, на която можем да се доверим, няма кой да ни носи на ръце, но можем да протегнем нашите ръце към някого за помощ или ласка, …

Правим малки крачки – плахи и неуверени в началото, но все пак се движим. Прохождаме отново, този път сами – без проходилки и родителска опора.

Детската наивност си е отишла, за да се роди нещо много по-силно и трайно - вярата в себе си. Чудото е в нас, не е отвън, а щом е в нас вече няма как да го изгубим.

Чудото отвътре може да създаде приказката, за която мечтаем, може да ни заведе при принцовете и принцесите, с които искаме да се свържем, може да извае светоглед, чрез който да бъдем щастливи, може да предприеме приключенията, за които сме бленували, може да открие, поддържа и развива голямата любов, може да превърне съществуването ни във велика и осъзната мисия.

Всеки от нас носи в себе си зародишът на чудото отвътре, но той е откриваем единствено с „вътрешните очи”. Ако гледаме само навън – няма да го забележим. И все пак той е там и ще чака, колкото е необходимо, докато се откажем от външните чудеса, оплачем загубата си и погледнем навътре – тогава ще се роди – чудото отвътре.