Човекът в бяло

Седя си до прозореца в едно от любимите ми заведения в града ни. Сърбам си виенското кафе, с насладата на османлия, мечтаещ да превземе града на който е кръстено кафето ми.
 Изведнъж усещам, че несъзнателно от време на време поглеждам през прозореца, с надеждата да мярна едно бяло каскетче  и бял блейзър, разбира се и самият им собственик.
Забързан я за библиотеката,  я към старият римски път или запътен да помогне на всеки, който има нужда от помощ.
 Знам, че повече няма да го видя никога, защото в края на миналата година тръгна на последното  си най – дълго пътуване. Предполагам, че му се е видяло такова, въпреки краткото  време за което го измина.
Казват, че в такива моменти живота ти преминава пред очите ти като кинолента. Питаш се дали  в определени моменти си взел най- правилното решение, а  след години установяваш,че каквото и да си решил тогава  на по късен етап от живота си ще съжаляваш за направения избор.
Замина си тихо човекът в бяло. Тихо,така както живя, така както помагаше на приятели без да очаква някакви благодарности.
  Благодаря ти Влади  и за последният урок който ми даде – Как човек трябва да си иде, с достойнство, без да се оплаква от съдбата си и от решенията на  Ония отгоре.
Прости ми, че не можах да те изпратя в последното ти пътешествие. Надявам се, че вече садиш цветя в Рая и им се радваш как цъфтят.
Понеже не се смятам за писател ще завърша с част от едно стихотворение на Андрей  Германов:
„Небето звездно се открива, светлее
А къде е краят?
И докъде лъчът отива? Къде е, питам
 где е краят?
Все нейде свършва се безкраят. Да, но 
какво оттам  започва?
Мълча и свят ми се завива. Немея.
 Всъщност, где е краят?