Човек не посещава Русия, тя го посещава!

Както вероятно сте забелязали, напоследък ме нямаше наоколо. Причината уви не е лятото. Бях на лятно училище в Русия. И нещата се пообъркаха доста. Затова, ще ви разкажа на бързо, защото всъщност звучи почти забавно. И все пак, ако сте със слаби нерви, може би е по-добре да не четете.

Първо бях на училище в Дубна. Висях на лекции, къпах се във Волга, правихме си партита с другите участници-пълна идилия. Имаше симпатични хора и общо взето много се забавлявах. Глътнах малко вода от Волга и прекарах една сутрин в напъни за повръщане и треска, но малко активен въглен ме оправи и след обяда вече бях свежарка.
Трябваше да изнеса и един семинар, за който откачих да се готвя, особено когато ръководителя ми ми каза, че ще го изнасям в зала, където се бил запознал с разни нобелови лауреати и светила от световна значимост (повечето не-руснаци). Просто напрежението беше брутално и накрая, за ужас на мама, изнесох семинара по дънки и потник, нещо което беше порицано, но явно не беше чак такава трагедия. И това при положение, че си бях взела официална пола и блуза, просто успях да забравя че съм си взела блузата, не я намерих из куфара и след известен размисъл какво да облека с полата, реших че дънките са по-добрата оферта. Пък и предишната вечер ми изтече една голяма водка кръв от носа, така че не бях точно в блестяща форма. Както и да е, семинарът мина, даже беше добре, похвалиха ме и аз се наточих за купонясване и разпускане. Както казах "несексуален разврат". Да ама не.

На същия ден си направихме парти на плажа на Волга, но си легнах рано. На следващия след лекциите пак отидохме на Волга. И решихме да се повозим на някаква гумена лодка за двама дърпана от катер или друга форма на моторна лодка, която така или иначе не познавам. Изглеждаше забавно и всички ме убеждаваха да се кача. Изживяването беше абсолютно супер, просто няма такъв кеф. И така, докато в един момент лодката не се обърна. Това мисля, че е част от забавлението, но не и за мен. Моя милост както си се кефеше на лодката и се радваше, че се е качила в един момент усети нечовешка болка в главата. Болка над всички класификации, сигурно прилича на усещането, когато те прострелват в главата. И горе-долу това беше и ефектът. След това се озовах във водата и първата ми мисъл беше ще мога ли изобщо да си движа ръцете и краката, защото нямах идея на какво съм се ударила и колко и защо и т.н. Оказа се, че мога да се движа и имах и жилетка, така че изплувах. Момчето, което се возеше с мен дойде веднага да ми помага, чак после разбрах, че съм се ударила в неговата глава(ама на него му нямаше абсолютно нищо, германец, какво да го правиш). От носа ми течеше кръв като от спукана тръба, от ухото също, ама спря сравнително бързо. Качиха ме на катера и ме закараха на някакво място, където ми връчиха марля и чакахме да спре кръвта от носа ми. Като не спря, човекът с катера ме закара на плажа и ме остави там. И каза "извинявай". Аз се наложи да успокоявам и двамата, въпреки че бях в абсолютен шок. Това мъжете са много залупени създания. В случай, че го обвинявате, че не викна бърза помощ-аз донякъде го разбирам, защото разбрах, че в Русия ако се случи нещо с чужденец, проблемите с полицията са чудовищни. Както и да е, ръководителят ми беше на плажа с нас, та тръгнахме да търсим бърза помощ. В болницата ми спряха кръвта, огледаха ме, направиха ми 4 рентгена, за да проверят здрав ли ми е черепът и ме пуснаха. Твърдението беше, че нищо ми няма, тъпанчето сигурно е спукано и в понеделник да отида в поликлиниката. Прибрах се в хотела, свалих си банския, изкъпах се и изкарах зашеметяващи 2 часа. Такава болка в ухото просто няма. Опитах се да говоря с мама, но накрая и затворих, за да не слуша как викам от болка. Преди няколко дена ми казаха, че може би болката не е била от ухото изобщо. След това болката спря, и заспах.

На другия ден ме завряха в местната болница за наблюдение и инжекции. На влизане-4.  В задника. На 2рата или 3тата май се разплаках. И още 4 дена по 3-4 инжекции-явно кръвоспиращи и болкоуспокояващи. Ама тая работа не е за мен. Задните ми части не стават за такива удоволствия. Размерът просто не е подходящ. Както и да е, там не ми обръщаха много внимание, само ми видяха ухото и ме облъчиха с още 4 снимки. Но поне хората от училището ми идваха на свиждане и ме разнообразяваха. На последния ден от престоя ми там (аз се ударих на 5я ден от училището, постоях 4 дена в болница и трябваше на следващия да летя за София) ме пратиха на скенер. Уж рутинно. За съжаление-не. Хематом около мозъка и фрактура на черепа. Към 10 вече бях в Москва.

Мислех, че ще ми сложат някакви системи и всичко ще е наред. И в това не познах-най-фундаментално сладкияТ хирург на света и очевидно единственият говорещ английски в цялата болница ми обясни, че трябвало да се направи веднага операция, защото артерията ми била повредена и не се знаело колко време ще издържи. Аз бях в пълен шок и ужас. Опитах се да се обадя на шефа ми-неуспешно. Звъннах на мама да и кажа новината и можете да си представите как се чуствах аз и тя и леля и братовчед ми и приятеля ми. Всички ме убедиха, че трябва да си направя операцията и да не ме е страх. Хирургът ми каза, че на другия ден съм щяла да ходя. Ама не сподели процентът успеваемост въпреки упоритите ми въпроси, само ми връчи да подпиша някакви неща. И ми обръснаха главата :( Всъщност като се видях в огледалото ми хареса новата прическа, но това е друга тема. След това ме съблякоха гола и ме качиха на количка. Беше изключително незабавно да гледаш как ти включват упойката и да знаеш, че всеки момент ще заспиш, но не и дали ще се събудиш. Общо взето това май ми беше най-травмиращият момент. След това се събудих с мокро около главата в някаква ужасна зала и някакви още по-ужасни, но красиви сестри ме бодяха през час да ми взимат кръв. Голяма гадост. Накрая вените ми започнаха да протестират, което естествено доведе до дори по-неприятни изживявания. От време на време минаваха хирурзи, които ме караха да им стискам ръцете или да вдигам крака и ме хвалеха за успешните опити. Дойде и моят лекар и ми каза, че е говорил по телефона с ръководителя ми и вече всички знаят, че съм добре. Особено мама. И аз му благодарих. Ама не помня дали ме е карал да му стискам ръцете. Както и да е, не бях особено адекватна повечето време, нямаше да оценя изживяването. След ден и половина(! а не половин !) ме закараха в стаята и хирурга ми каза да си лежа и да си почивам, че вече мога да ходя, връчи ми дрехите (защото аз разбира се бях гола, нещо което на него не му беше хрумнало кой знае защо)  и ми помогна да направя едно кръгче. За съжаление не се сетих да симулирам припадане, твърде много се радвах да се изправя. А да, когато ме заведоха в стаята, сестрата ми каза-ето и телефона ти и аз се разплаках :) Можете ли да си представите, да ревете като видите телефон. Е, аз успях. Мдам. И така, в следващите 7 дни, моя милост кръжеше около стаята и тоалетната, опитваше се да състави напълно неуспешно изречения на руски и говореше по телефона. И гледах руска телевизия-доста приятно занимание всъщност. И единственото създание, с което можех да общувам на живо, ако изключим едното от момичетата от другата стая, което говореше също английски, но пък имаше проблеми с мъжа си и нямаше време да си говори с мен, беше моят хирург. Който просто трябваше да е толкова симпатичен. Но, какво да се прави.

След това мама и леля най-накрая се докопаха до визи и когато ме изписваха, те точно бяха дошли в Москва и си ме взеха. Постояхме 5 дена в Москва (което всъщност беше супер, защото основният ми проблем на това лятно училище преди случката, беше как да отида до Москва и да я разгледам), първите 2 дена лежах , тъпчех се и се разхождахме из местното паркче, следващите 3 дена разглеждахме-първо за 3 часа, после за 5, накрая за 8. Беше мнооооооооого яко.

Москва е страхотен град. Направо е супер. От големите столици съм била само в Мадрид и Рим (е, и София :Р), но Москва кърти мивки и лепи плочки. Всичко е огромно, супер-чисто, където бяхме, и много красиво (въпреки че разните оградки задължително миришат на опикано). Очевидно е че не сме обикаляли по предградията и от ходенето до Дубна видях, че не всичко е толкова лъскаво по пътя, но Москва много ми хареса. Особено метрото. Аз по принцип си обичам метра и това в Мадрид много ми хареса също, но Московското си е друга история. Няма да ви описвам, може да прочетете в нета, че спирките са произведения на изкуството, като ги гледаш не са чак толкова блестящи и чисти-все пак има бързащи хора, осветлението е кофти и метрото е изключително шумно, да не говорим за това колко безумно дълбоко е, но все пак много много ми хареса. Всичко ми хареса-дори около Кремъл въпреки навалицата (щото по принцип не харесвам туристически навалици). В Кремъл не влязохме, защото закъсняхме-работи до 5, в музея на Гагарин също, защото не работи понеделник и вторник, общо взето никъде не влязохме освен в някакъв супер-тъп археологически музей, в който нямаше почти нищо и в историческия музей, където спринтирахме, защото отидохме доста късно (след като видяхме, че в Кремъл няма да стане). Там обаче имаше витрина с Волжска България, което ме зарадва максимално, пипнах и нещо каменно пак от там и имаше и разни български книги (които според мен не трябва да са там, но тук сигурно щяха да ги продадат на първия срещнат), така че си излязох доволна. И разни злата, които естествено не могат да се мерят с тракийските, освен 1-2. И така.
След това се качихме на самолетчето, което си е успех, предвид факта, че имах огромен пресен белег на главата, и трябваше да мина митничарите с кърпа на главата и една патка дори реши да ми я опипа, но за щастие леко. Проблемът беше, че нямах разрешение за полет, въпреки че хирургът каза, че не виждал причина да не летя до където си искам, но не го написа никъде. Никой не ми обърна никакво внимание, което си беше супер. Като изключим унижението да се събуваш бос и да се разкрачваш с вдигнати ръце на някакъв скапан скенер и чичко с ръкавички да ти рови из чантата, но това е дълга тема.

И така се върнах в България с мнооого интересна история за всички родни лекари, които след почти седмица разправии най-накрая ми назначиха скенер, за да проверим дали летенето наистина е било толкова безвредно. Засега всичко е наред. Сега не ми дават да чета, да гледам телевизия и да вися на компютъра, което значи че за днес приключвам с това писание. Сами се сещате каква трагедия е за мен невъзможността да пиша, но по малко можело. Всъщност ключовото е да не се напрягам, пък то това трудно може да мине за напрежение.

Както и да е. Искам само да кажа колко съм възхитена от реакцията на всички в Русия към моето успешно съществуване в страната им. Просто няма такава подкрепа. Да не говорим колко бяха мили всички с мен. Дори от Института ми изпратиха плодове в болницата. След като аз им причиних такива неудобства (защото возенето на лодки не е нещо, което да правиш на лятно училище). И в болниците всички бяха страхотни с мен. Е, не получих целувка, но да кажем, че ще им го простя някак си. Просто, всички се държаха супер и нямаше как да не сравня всичко това с отношението на Белеф към тях. Знам че това не е представителна извадка, но какво значение има статистиката. Важното е, че ми спасиха живота, а можеха да ме качат на първия самолет и да ми стискат палци да си стигна вкъщи и да ме закърпят. И дори злите сестри бяха мили. Е, все още ми се иска да им забия инжекциите в гърлото, но това е неизбежно :Р Само да знаете-ако ще ходите до Москва, гледайте да имате възможност да си готвите или да е включена храна в офертата, щото ние имахме огромен проблем с храната. И си направете медицинска застраховка за достатъчно много пари.

Това е от мен засега, отивам да спя, довечера може и пак да се поглезя с компютър, ама ще видим. Много се радвам, че отново съм си вкъщи и че мога да ви разкажа историята, защот оспоред мен е особено интересна. Особено частта, в която си чупя главата на чужда глава в лодка. Има нещо абсурдно в цялата история, но някои от нас абсурдите ги преследват. Важното е всичко да свършва добре, всичко друго са просто подправки.

Иначе толкова ми се пишат и казват разни неща...но хайде, ще почакат един месец.