Човек, и добре да живее, се влюбва

Днес ме среща съседа Даниел (французин) в банята на общежитието и ми честити. Банята ни е обща за целия етаж, което я превръща в своеобразен възлов пункт, който събира сутрешно-бръснещите се със сушащите костата си пред голямото огледало. По тази причина не един и два Вселенски въпроса са намерили своя отговори именно тук – или в общата ни кухня, където често пием чай вечер тримцата – аз, брат ми и Даниел.

...”Честит ден на пиенето!” - ми казва Даниел. Запомнил е. Прихваме да се хилим, честитя му и аз. После млъкваме, защото на момента няма какво повече да добавим и прихваме пак.

Както казах, често пием чай тримата. Ние много обичаме чай. Седим си в кухнята вечер, сърбаме си от култовата напитка и си говорим такива глупости, че трябва да ни забранят със закон. И после сами си се хилим като говеда. Умножете тази ситуация по някоя голяма (безкрайна) константа и ето ти ежедневие. Друг път бистрим екзистенциални дилеми от рода на за и против генното инженерство. Основали сме G3 и си мислим, че от изхода на споровете ни зависи световното равновесие.

“Къде ще ходиш тази вечер?” - го питам след малко, като не спирам да си суша косата. Той изслушва въпроса, но явно неговото бръснене му отнема малко повече когнитивни ресурси, все едно, че чете книга и иска да стигне до точка преди да произведе отговора.

“На фитнес” - отговаря ми. Тук вече и двамата прекъсваме дейностите си, свързани с грижа за външния вид, защото не може човек да се хили и бръсне/суши едновременно. Не върви някак.

Не е то ден на любимото същество/съсед/куче/домашен плъх, както се твърди във Вместо-Валентинката на joneff. Баш си е ден на влюбените, така го виждам аз. Любов в първото си значение в тълковен речник, а не някакъв си всичко-е-любов дериват на това понятие. Това е то – който празнува, да празнува, а останалите – те празнуват толкова, колкото всички хора на първи юни (във всеки от нас е будно по едно малко дете) или ако имаше ден на беемвето – хората с трабанти, защото трабантът е вид немска кола.

А пък баща ми има трабант. И всъщност – знаете ли? Аз днес имам презимен ден! (Бащинското ми име е Валентинова) Само дето дори и той не си го празнува, защото бил католически празник. Е ... ми хубаво. И трабантът си не би го заменил за по-хубава кола – не само защото не може, ами и защото не иска. Ей така, на принципа “Хубаво си е то мойто палто, нищо не му е...”. Чудат човек е баща ми, същий Серафим, право ви казвам!

Но не, вие си празнувайте, де. Аз пък мисля да се засека с Даниелчо в залата. Интересно колко ли хора ще отидат да тренират днес. А днес по-късно ще ходя на среща с психолозите. Събират се професори, докторанти, хивита и студенти-натегачи, ядат и пият в заведение. Защо днес, бе? За нищо ли не го ебавате Св. Валентин? А аз не знам дали към хивитата да се причисля, или към натегачите. И между другото, познайте в кое заведение е събирането! В мойто! (нямам нищо общо с това, случайност е). Това, в което утре вечер ще разнасям таблата...

Сега ще ви разкажа една случка с поука. Имаме един професор, който е голямо светило в клиничната психология. Веднъж един мой приятел го питал :
“Хер Кеслер, не ви ли натоварват депресивните пациенти?”
Този въпрос е твърде екзистенциален за (почти) всеки студент по психология, който по време на цялото си следване все се чуди – ще бъда или не терапевт? мога ли? годен ли съм? ше ме прави ли нещастен? Защото студентите по психология, братя и сестри, не са извънземни като започват да следват, нито стават такива по време и след следването. Те са си хора като теб и мен, със страхове, мечти и комплекси. Така този въпрос (да или не терапия) е един от парещите фрикуънтли аскт куешчънс – от онези, които са едновременно и дълбоки, и банални и които нямат отговор.

Та задава Франк на професора, пред който и той, и аз, благоговеем, въпроса на въпросите. Натоварват ли го депресарите.

“Разбира се, хер О. - отговаря проферорът – че натоварват. Те всички ни натоварват.”

Едва ли точно това е бил отговорът, който Франк е искал да чуе. Та Кеслер е толкова опитен, толкова печен и именно той трябваше да го окуражи, да го успокои, че не е страшно, да му каже “Напротив, ти помагаш на хората и това те прави щастлив!” или поне едно “Хер О, свиква се!” А между другото, професор Кеслер не е само някакъв си психотерапевт с титла, ами шеф на една психосоматична клиника и съпредседател на една психологическа асоциация. Голяма работа е. Той е от хората, след чиито лекции не оставаш същия (в много, много добрия смисъл). Обаче говори толкова бавно и най-вече прави толкова паузи в речта си, че може да те побърка. Направо се чудя как може някой да постигне толкова много и при това да отделя толкова ненужно време по мислените си препинателни знаци. Иначе изглежда малко странно, защото косата му е дълга и рошава (и от време на време си я боядисва тъмнокафява и тя после от самосебе си избледнява постепенно). Това беше главата, а в тялото е супер. Ква ти надпенсионна възраст, тоз чичо е прав като струна и има невероятна физика, просто го виждам как никога не пропуска лицевите рано сутрин!

Моят приятел Франк продължил с подрязани крилца:
“Ама как се справяте тогава, хер Кеслер? Депресията е най-честата клинична картина, те са толкова много, всеки ден едно и също, все тия оплаквания, все тая апатия, еднакви проблеми и в крайна сметка все става дума за любов?” (Последното го разбирайте като “всички истории са еднакво сладникави”).

Професор Кеслер го погледнал и се усмихнал бащински:
“Хер О, - пауза. Хер Кеслер обича паузите. (Едно време си мислех, че така говори на лекции, за да могат студентите да записват. Но не...) - Винаги става дума за любов.

Но да се върнем в общежитието. Преди два дни, беше неделя, брат ми и Даниел свързаха компютрите ни в мрежа с цел по-лесен обмен на песни и филми. По едно време се чука на вратата. С брат ми обитаваме две стаи, Даниел е през една врата. Отваряме – французинът Даниел захилен до уши, а от широко отворената врата на стаята му гърми “Гъци гъци” на Амет. Даниел танцува и припява, на нас с брат ми ни трябваха няколко секунди да се поокопитим, за да се включим подобаващо в оживлението. Това му е любимата песен на Даниел, а ако чуете само как приглася

Тррл-так, тррл-так, баки баки баааа!

Въпрос на Даниел: Какво означава това “Тррл-так, тррл-так, баки баки баааа!”?

Въпрос на Даниел: "А какво се пее в текста на тази песен?"

И това си правим, бачкаме си, спортуваме си и си пием чай. Тази вечер може да вдигнем порцеланови чаши в чест на баща ми Валентин, който харесва своята картонена кола. “Хубаво си е то мойто палто...”. Ще пием чай и ще си говорим пълни простотии или кой кого е срещнал днес или за бивши или бъдещи любови (т.нар. любов – проект).
Защото винаги, винаги става дума за любов.