Четвъртък, 00:06

Да говоря.. така да ми се искало да говоря не ми се беше случвало отдавна. Седях си сам и се опитвах да намеря думи, за да кажа каквото и да е. Не беше от значение какво точно, просто исках да говоря, чувствах се сякаш наистина, за пръв път от много време най-после имам какво да кажа. Но това май не беше точно така, защото думи просто не намирах. Търсих ги, издирвах ги, оглеждах се и се ослушвах за тях, ровех във всички шкафове и чекмеджета, които бяха там някъде - вътре в мен, но нищо не намирах. Сякаш речника ми не беше достатъчно богат за да успея да изразя това, което исках да кажа, каквото и да беше то. Сякаш ми се говореше за всичко и въпреки това, че „всичко” е едно доста обширно понятие, не намирах и една единствена думичка, която да можеше да изрази мнението ми за всичко, освен „всичко”. Звучи абсурдно, знам го, усещам го, но безмълвието ми е по-силно от мен. Безмълвен, както е безмълвен столът, както е безмълвна масата. А дори те изглежда да имат повече какво да кажат от мен, въпреки привидното им мълчание. А за сметка на това моето титанично желание да се изразя ме оставяше толкова бездумен, колкото не бяха дори и те. Да мисля без думи? Да говоря без словестно да казвам каквото и да е? Възможно ли е? И някой може ли да ме чуе, когато отворя уста, а от нея не излезе ни звук?
  Надигнах се на задните крачета на стола и той изкърца. Проговори. Той - немият стол, проговори преди мен, а от мен не се чуваше нищо. Отворих уста с идеята да извикам, но не чух собственият си глас. Усещах, че викам, но вик така и не чух. Помислих, че може да съм онемял, но само до преди час говорех; говорех с майка ми, с брат ми, а сега когато се опитвам да проговоря на себе си не чувам нищо. Дали съм загубил дарбата си да чувам собственият си глас?! Възжмоно ли е въобще това? Ако точно тук и сега някой влезе в стаята и ми зададе въпрос сигурно щях да се чуя как му отговарям, но явно проблемът съвсем не е в това, очевидно не искам да комуникирам само със себе си. Но защо?! Не мисля, че ме е страх от това, което бих си споделил. Не ме е страх, нали? Страх ли ме е? От какво толкова да ме е страх? Не бих си казал кой знае какво.
  Аз, който винаги имах какво да кажа седях беззвучен, бездумен, безмълвен, ако щете бездетен дори, докато те, онези празноглави твари, с техните безсмислени и малодушни интереси и желания не можеха да контролират непрестанният поток от излишни брътвежи; вечно искащи нещо, сякаш нямащи намерение никога да млъкнат, и доста успешно, като че ли, успяваха да подържат илюзията, че постоянна мисъл тече, горе в тези покварени главици. Какъв обратен свят.