Част втора

След няколкоминутния разговор с американската ни посрещачка, в който неколкократно и напомних какво е обещала предварително и какво всъщност се случва, най-после успях да я убедя да дойде да ни вземе. Каза че еи сега идвала.... Настанихме се ние двамата с македонския ми приятел и зачакахме. Мина...час ... минаха два но никой не се появява да ни вземе. Точно се запътих към телефонната будка отново, готов да излея гнева си и гледам от метрото излиза едно момиче с големи куфари и някакси така български външен вид. Без да се замислям я попитах на чист български дали е от България и тя ми отговори положително. Разговаряхме няколко минути и и от дума на дума разбрахме че ще работиме за една и съща компания и сме били изиграни по един и същи начин за взимането ни от летището. Колкото и ядосани да бяхме поне вече бяхме трима души заедно говорещи един и същ език(почти един и същ тъй като македонеца живее в Шумен и говори българо-македонски). Та почакахме си ние едно хубаво още 2 часа и най-после се появи описаният ни Додж и ни взеха. Първото място на което отидохме беше офиса на компанията където трябваше да попълним договори, да платим за тренировка за спасители и да дадем обща информация. Нищо неразбиращи от сложните и объркани термини чисто и просто преавехме каквото ни кажеха. След като се справихме с всичко вече бяхме готови да отидем в новият ни дом, който уж щеше да ни приюти за следващите 4 месеца. Качихме се в колата и отпътувахме за квартала Брукланд във щата Вашингтон. Когато пристигнахме там вече се смрачаваше и гледката наоколо не беше много окуражаваща - имаше само цветнокожи!!!! Аз не съм расист по принцип и винаги съм смятал че човек е такъв какъвто се ражда и затова цвят на кожата,религия и расова принадлежност са без значение, но все пак ние тримата бели в този квартал бяхме като голямо червено петно в върху бяла рокля. Въпреки първоначалния шок все пак с всеки изминал час започнахме да свикваме с обстановката. Разположихме се и чакахме с нетърпение утрешния ден когато започваше тренировката за спасители. Но ни очакваха още изненади преди да успеем да разопаковаме багажа си и да си легнем....

Край на част втора...