Чаено стихотворение

/По Робърт Бърнс/

 

 

 

Във тоя късен час

съзирам процеп нежен,

светлинка - да ближе прага крив

на вашата врата...

 

Кой пие чай у вас?

Да питам ако може...?!

 

Нима във този късен час

е време чаено у вас?-дивя се аз,

и бърча нос...

Настинали сте? Или ей така..

ще давите във врялата вода

и скуката, и прашната, домашна тишина!

 

Надничам вече иззад вашите завеси-

на ум, признавам...има дълги паузи,

дълги гледки, които мислите предат

на плетки...две на лице една на опаки

и пак в началото...Кой пие чай?

 

Кой!...Кой?..Дочувам ви! Не ми се спори.

Ще пия чай и даже няма да говоря...!

 

Нима? Нима!...

О,Боже, мъчи ви ужасна самота!

едва-едва...проронвате ми тихо...Самота?!

Сега?...И днес!Едва ли...Не сте разбрали.

Вий късогледо взирате се в мене!

Не, че ми дреме, но току виж,

погребете без време

не само тежкото ми бреме,

а и мене...!

 

Уви, въздъхвам аз...Не съм добър

в догатките вечерни и прохладни.

Ще пиете ли чай?...

Или да нося бренди?

 

Нахален сте...Но дързостта Ви

за силните напитки ме подсети.

Ще бъде стилно- да спиртосам

чая си индийски, не с горчилки

или шантави въпроси...

А с две-три капки,

сгряващо вълшебство.

Досаден сте.

Неканен в чая ми надничате...

Тук чакам Някой!Не пречете!

 

Нима?-изохках аз...Така ли?

 

Ми да!-отвърнахте ми троснато.

Очаквам милото ми - Вдъхновение...!

Ще звънне всеки миг с кутия, с курабийки.

Меда щастлив е на сърцето ми-

готов във чая му да се разтвори...

И цяла вечер, даже цяла нощ

ще бъбрим нежно, кротко ще бърборим

ще мрънкаме и ще мърморим...

Мрън-мрън, дрън-дрън...

Такива ми ти работи.

Като пчели мъхнати,

пухени,оваляни

в прашец от „вдъхновение”,

отрудени от строфи, рими и енергия...

Нима си мислите,

че лесно пише се поезия!

 

А Вие... Кой сте? Как на прага ми?

Що дирите?

 

О!Аз съм Финли...

Реших,че ще ме пуснете за чая!

 

Как не!..ядосано затръшна тя вратата.

И чайника завря и взе да съска...

„Тоз Финли, явно смята я за бяла гъска!”