Храстът на врабчетата

Днес седях на брега на морето. На една пейка. А отсреща имаше храст, на който бяха накацали много врабчета. Ама наистина много. В един момент те всички излетяха от храста като по команда и се стрелнаха напред. Грабнаха парче хляб и бързо се върнаха обратно на храста. Четири от врабчетата държаха хляба в човчиците си и се бореха за него. Накрая го раздробиха на парченца и накацаха отново в храста.
После мина едно малко момченце с баба си и дядо си. То им хвърли пуканки, а врабчетата боязливо излизаха и си вземаха по една и пак се връщаха на храста.
А аз... Аз плаках... Понякога ни се случват неща, които наистина, ама наистина, не зависят от нас. И от нас зависи как ще се отнесем с тях, как ще се справим, ще се откажем или ще се преборим. Защо се случва така, че искаме да имаме това, което не можем, а само миг преди това, когато то е било възможно, не сме искали дори и да си помислим за него. Или сме го приемали за даденост. Как определяме какво всъщност най-много искаме?