Свети Крепки
Светът се държи на тънки, невидими, фини "свети крепки". Или по-точно не светът, а настоящата цивилизация на предполагаемо-очакваемо разумния биовид, който смята, че е доминантен в случая на ситуациите.
Разбира се, малцина забелязват какво се случва, или изобщо обръщат внимание, докато или препускат в заслепено-еуфоричната въртележка на "прогреса" или целеустремено просто препускат без дори да имат нужната адекватност на къде са се запътили или въобще накъде води цялото това препускане - по-скоро са запленено-опиянени в интоксикиращата прехласнатост на биохимичната буря от адреналини, ендорфини и допамини като ефект от скоростта. По-важното им е да препускат, да се състезават, надбягват, конкурират, доминират и игнорират, отколкото какво точно, конкретно и детайлно се случва наоколо. Не само визията е размазана от високата скорост, но и сетивата са притъпени от индуцираната биохимична временна екстатичност.
Защо да ти пука за екосистемите, след като "природата" е нещо "там някъде навън"; защо да ти пука, че няколкостотин милиона от собствените ти съпланетянски братя и сестри не просто често си лягат гладни, но и страдат през по-голямата част, ако ли не и целия си живот от недохранване и болести. Защо да ти пука, че някъде там вилнеят все по-свирепи урагани от все по-неконтролируемия климант, че някъде някой там го заливат внезапни наводнения и порои, срутвания, свлачища и суши. Защо да ти пука, че някъде там все по-често изригват вулкани, че опустошителни и безмилостни трусове в рамките на секунди преобръщат целият нечий свят или с главата наопаки, или просто приключвайки го жестоко...Защо да ти пука, че някъде тълпи, прокудени от военни конфликти напират на портите; защо да ти пука, че някъде малки деца могат да боравят с АК-47, но не и с четка, ни писалка; и защо да ти пука, че някъде пак там военни конфликти са част от нечие ежедневие, и е по-лесно да не им обръщаш особено внимание, защото инак дори няма да можеш да маркираш и отбележиш акуратно и точно всички активни горещи точки на картата.
Защо да ти пука, след като е по-важно кой какво е казал във фейсбук; защо да ти пука, след като всичко привидно ти е наред, докато също така препускаш, трансирано вглъбен да търкаш с пръсти в "умното" си устройство и да следиш изумително важния житейски път на някоя забележителна звезда, в чийто празен като космически вакуум душевен мир свисти и кънти една студена суета, засмукала и твоето внимание, приковала и твоя свят в своята собствена безсмислена празнота.
Защо да ти пука, след като не просто можеш да наситиш нуждите си, но и да живееш презадоволено, капризно и безгрижно, безгранично охолно и не просто да не знаеш, но и да не искаш да се информираш за нечие чуждо страдание.
То е някъде там. Навън. Навън като природата, навън като атмосферата, климата, световните процеси. Навън като всичко ей там. Просто навън. И не те касае.
Не те касае, да, заради това, че се крепи на едните свети крепки.
Какво ще правиш, когато те се скъсат ?!
Разбира се, малцина забелязват какво се случва, или изобщо обръщат внимание, докато или препускат в заслепено-еуфоричната въртележка на "прогреса" или целеустремено просто препускат без дори да имат нужната адекватност на къде са се запътили или въобще накъде води цялото това препускане - по-скоро са запленено-опиянени в интоксикиращата прехласнатост на биохимичната буря от адреналини, ендорфини и допамини като ефект от скоростта. По-важното им е да препускат, да се състезават, надбягват, конкурират, доминират и игнорират, отколкото какво точно, конкретно и детайлно се случва наоколо. Не само визията е размазана от високата скорост, но и сетивата са притъпени от индуцираната биохимична временна екстатичност.
Защо да ти пука за екосистемите, след като "природата" е нещо "там някъде навън"; защо да ти пука, че няколкостотин милиона от собствените ти съпланетянски братя и сестри не просто често си лягат гладни, но и страдат през по-голямата част, ако ли не и целия си живот от недохранване и болести. Защо да ти пука, че някъде там вилнеят все по-свирепи урагани от все по-неконтролируемия климант, че някъде някой там го заливат внезапни наводнения и порои, срутвания, свлачища и суши. Защо да ти пука, че някъде там все по-често изригват вулкани, че опустошителни и безмилостни трусове в рамките на секунди преобръщат целият нечий свят или с главата наопаки, или просто приключвайки го жестоко...Защо да ти пука, че някъде тълпи, прокудени от военни конфликти напират на портите; защо да ти пука, че някъде малки деца могат да боравят с АК-47, но не и с четка, ни писалка; и защо да ти пука, че някъде пак там военни конфликти са част от нечие ежедневие, и е по-лесно да не им обръщаш особено внимание, защото инак дори няма да можеш да маркираш и отбележиш акуратно и точно всички активни горещи точки на картата.
Защо да ти пука, след като е по-важно кой какво е казал във фейсбук; защо да ти пука, след като всичко привидно ти е наред, докато също така препускаш, трансирано вглъбен да търкаш с пръсти в "умното" си устройство и да следиш изумително важния житейски път на някоя забележителна звезда, в чийто празен като космически вакуум душевен мир свисти и кънти една студена суета, засмукала и твоето внимание, приковала и твоя свят в своята собствена безсмислена празнота.
Защо да ти пука, след като не просто можеш да наситиш нуждите си, но и да живееш презадоволено, капризно и безгрижно, безгранично охолно и не просто да не знаеш, но и да не искаш да се информираш за нечие чуждо страдание.
То е някъде там. Навън. Навън като природата, навън като атмосферата, климата, световните процеси. Навън като всичко ей там. Просто навън. И не те касае.
Не те касае, да, заради това, че се крепи на едните свети крепки.
Какво ще правиш, когато те се скъсат ?!
Коментари