Учители, да искаш не е всичко...
Няма да говоря за учителската стачка. Няма да подкрепям никого. Няма и да мразя...Поне ще се опитам. Каквото и да кажа, няма смисъл. Каквото и да правя, няма смисъл. Просто ще преглътна...за пореден път. Но сега ще Ви разкажа нещо ИСТИНСКО.
Аз не съм учител и не стачкувам. Аз съм просто Майка. Изтъкана съм от чувства. Често плача, понякога се смея...И това, което ще Ви кажа, изтъкано е от чувства. Може и да Ви се стори леко скучно и дребнаво. Но е истинско.
Преди месец-два подадох молба в близката детска ясла. Синът ми е вече на година и половина. Всичко си е както трябва. Поне от моя страна. Отговорът на директорката бе недвусмислен. Трябвало да чакам ред поне година. Правя прости изчисления. След такъв период идва време за градина. Въпросната директорка ми казва, че е трябвало да подам молбата още с раждането на детето(или даже по-рано...!). Така били правили всички майки. Казва ми:"Сама сте си виновна. Така е, като не сте добре осведомена. Ами питайте, бе госпожо." Ами нали точно това правя в момента. Питам един компетентен по въпроса човек. Ама то трябвало по-рано да питам. Отначало се почувствах виновна. То такава си беше и целта. После забелязох, че жената е свела глава. Говорихме, а тя нито ведн ъж не погледна в очите ми. Защо ли? Тонът и бе неприветлив, груб. Почувствах се като натрапник на това място, а само допреди час мислех, че ще посетя едно светло, топло местенце, чисто и невинно, като децата, които щъкаха наоколо...Сякаш някъде бърках, сякаш бях виновна, че въобще съм дошла. "По-добре подайте молбата си в някоя градина. Сега му е времето. Когато след година дойде редът ви, вече ще е станало време за градина"- каза директорката със същия груб и неучтив тон. И отново не погледна в очите ми. Тръгнах си от там разочарована, сама, отхвърлена, просълзена...
Чувала съм за доста случаи, в които само месец-два от подаване на молбата, децата биват настанени. Но защо с мен не се получи така? Някои казват, че било нужно съдействие или един вид спонсорство на съответната детска градина или ясла. Но аз нямам нито едната, нито другата възможност.
Днес опитах късмета си в детската градина. Почуках на директорската врата усмихната и ведра. Но чух отвътре глас - ревящ и груб. Не можех да определя дали този глас бе произнесен от мъж или жена.
Оказа се жена, която през цялото време на нашата среща крещеше и ръкомахаше. Изглежда това да бе обичайният й начин на общуване. Продължих да се усмихвам, да съм вежлива и възпитана. Надявах се с това да предизвикам и нейния добър тон. Но не се получаваше. И най-лошото, отново ударих на камък. Не ми приеха молбата. Било рано. Чак догодина(-до амина...) А после чакане поне още една-две. Пак прости изчисления. Горе-долу ще дойде ред за предучилищна. Изплаши се. Мина ми през ум, че в скоро време и за училище ще се чака ред. Веднъж някой ми бе казал:" Скъпа, не си ли разбрала още? Зрдавето и обучението са привилегия само на богатите." Ами, да! Точно така. Вече схванах. Кой друг, ако не самият живот да ми го покаже.
Стоях в кабинета на една директорка. Чувах около себе си невинен детски смях, чувах игрите им...Мислех си дали и моят син ще може да си поиграе някога с тези деца. Дали....?! Гледах тази жена, цялата отрупана в злата, добре облечена, пушеща цигара насреща ми, едра, пръщяща от здраве, охранена и румена, ревяща от бюрото си, важна, като че да притежваше цялата сграда, заедно с децата и техните родители, и всичко тяхно, целия свят. Гледах и се чудех. Един педагог, учител и възпитател на нашите деца. Гледах и се чудех...Опитах се да обясня какво ми бе казала предната директорка, за реда на постъпване...Но тя не умееше и да изслушва. Тя просто искаше да ме пропъди, час по-скоро, поредната натрапница. Накрая рече: "Не ви ли казах вече всичко, ясно и изчерпателно!" Тогава изгубих търпение: "Не, казахте ми го с просташки тон, невъзпитано и неразбираемо."
Сега тази жена напълно ми заприлича на някое животно - ревящо, грухтящо. Захвърляше тетрадки и химикали из кабинета си, блъскаше по бюрото. Изглежда бе свикнала с различно поведение. Предполагам обичаше да й се молят, да бъде ласкана и ухажвана, да усеща, че животът ти е в нейните ръце, окичени с пръстени, държащи цигарата, махащи във въздуха, заповядващи...Но не и този път, не и този! Не искам да завися от подобни хора, не искам те да възпитават детето ми. Ако трябва няма да работя, ще го отгледам сама, дори да трябва да мизерстваме. Все някак ще оцелеем. Но няма да се моля и никой няма да крещи на сина ми.
Жената продължаваше да си крещи. Гласът й пресипваше. Оказа се, че тази жена-педагог е с твърде избухлив характер. Стори ми се, че е психически нестабилна и дори опасна за децата. Просто й казах истината.Казах й, че съм разочарована, а и не бих могла да поверя детето си на нейните грижи. Изгони ме. Затръшна вратата след мен. После отново я отвори и докато слизах по стълбите , викаше подире ми.
Синът ми не разбираше какво се случва, но в очите му прочетох тревога. Взех го на ръце, прегърнах го и заплаках. Плаках дълго и се молех да не мразя.
Знаете ли, аз не умея да мразя. Не и задълго. Избухвам и после ми минава. Не мразя родината си, но вече не я и харесвам. Твърде много разочарования. И честно да ви кажа, парите не достигат. Мъжът ми се блъска по цял ден. Работата му е тежка.Обкръжен е от хора, говорещи на разни диалекти, псуващи,...и те като него отрудени. Не му е там мястото. Знае го отлично. Но тук парите са малко над средната заплата. Но пак не стигат. След няколко месеца спират и майчинските ми. И трябва да ги компенсирам, да работя. Но и този шанс не ми се дава. Вече получих два отказа. Притежавам цял куп дипломи - от езикова гимназия, университетска, две специалности, магистърска...Но ми се иска да ги захвърля всичките и да избягам, да бягам надалече...
Днес ме посрещнаха неучтиво, отказаха молбата ми, наругаха ме и то пред детето ми и накрая ме изгониха. И за какво? Защото нямам да си платя ли? Или понеже не достигат места? Добре ,ако е така,аз какво съм виновна. На мен ми се полага това право-да се възползвам от услугите на детските градини, които между другото са държавни, а не лично притежание, както някои се вживяват в ролите си.Т.е. градините са за всички. Има си месечна такса, която да си плащаме и не се изизква спонсорство. Не и по закон. И навместо да ми се извинят за неудобството, че местата са изчерпани, за отказа, който получавам, то какво стана. Само дето публично не ме линчуваха за това, че въобще съм дръзнала да попитам.
Знам, че 300лв. не достигат. Та това е само тока за през зимата. Сега учителското мото е нещо от рода:"Защо съм още учител". Да, правилно поставен въпрос. Първо се попитай защо си учител и дали въобще си достоен за това призвание. И после искай. Тези от Вас, които умеят да бъдат педагози, нека получат заслуженото. Нека всеки го получи. Всеки човек, който полага труда си, нека получи адекватно заплащане.
Сега стачкувате. Не знам дали заплатите ви ще бъдат завишени. Но вече знам със сигурност, че аз лично няма да получавам и стотинка, защото няма начин да започна каквато и да била работа. Кажете ми, кой сега е в по-неудачна позиция, Вие Учители или такива като мен. Борите се за вашето си. Но и не забравяйте, че не сте сами на този свят. Има и други като Вас, на ръба на мизерията. Какво да правя аз сега? И аз ли да стачкувам. Та мен няма дори кой да ме подкрепи, да не говорим, че и детето няма кой да гледа, докато развявам стачните знамена по улуците. САМА съм. И много други хора като мен също са сами.
Скъпи Учители, пожелавам Ви от сърце и най-искрено да постигнете своето желание, да спечелите започнатата битка. Поздравявам Ви за смелостта, за инициативата, за взаимната подкрепа, за Вашата борбеност. Но моля Ви, много Ви моля, не се самозабравяйте. Заплатите не са всичко. Те не биха Ви направили повече хора. Моля Ви, помислете над това!
Аз не съм учител и не стачкувам. Аз съм просто Майка. Изтъкана съм от чувства. Често плача, понякога се смея...И това, което ще Ви кажа, изтъкано е от чувства. Може и да Ви се стори леко скучно и дребнаво. Но е истинско.
Преди месец-два подадох молба в близката детска ясла. Синът ми е вече на година и половина. Всичко си е както трябва. Поне от моя страна. Отговорът на директорката бе недвусмислен. Трябвало да чакам ред поне година. Правя прости изчисления. След такъв период идва време за градина. Въпросната директорка ми казва, че е трябвало да подам молбата още с раждането на детето(или даже по-рано...!). Така били правили всички майки. Казва ми:"Сама сте си виновна. Така е, като не сте добре осведомена. Ами питайте, бе госпожо." Ами нали точно това правя в момента. Питам един компетентен по въпроса човек. Ама то трябвало по-рано да питам. Отначало се почувствах виновна. То такава си беше и целта. После забелязох, че жената е свела глава. Говорихме, а тя нито ведн ъж не погледна в очите ми. Защо ли? Тонът и бе неприветлив, груб. Почувствах се като натрапник на това място, а само допреди час мислех, че ще посетя едно светло, топло местенце, чисто и невинно, като децата, които щъкаха наоколо...Сякаш някъде бърках, сякаш бях виновна, че въобще съм дошла. "По-добре подайте молбата си в някоя градина. Сега му е времето. Когато след година дойде редът ви, вече ще е станало време за градина"- каза директорката със същия груб и неучтив тон. И отново не погледна в очите ми. Тръгнах си от там разочарована, сама, отхвърлена, просълзена...
Чувала съм за доста случаи, в които само месец-два от подаване на молбата, децата биват настанени. Но защо с мен не се получи така? Някои казват, че било нужно съдействие или един вид спонсорство на съответната детска градина или ясла. Но аз нямам нито едната, нито другата възможност.
Днес опитах късмета си в детската градина. Почуках на директорската врата усмихната и ведра. Но чух отвътре глас - ревящ и груб. Не можех да определя дали този глас бе произнесен от мъж или жена.
Оказа се жена, която през цялото време на нашата среща крещеше и ръкомахаше. Изглежда това да бе обичайният й начин на общуване. Продължих да се усмихвам, да съм вежлива и възпитана. Надявах се с това да предизвикам и нейния добър тон. Но не се получаваше. И най-лошото, отново ударих на камък. Не ми приеха молбата. Било рано. Чак догодина(-до амина...) А после чакане поне още една-две. Пак прости изчисления. Горе-долу ще дойде ред за предучилищна. Изплаши се. Мина ми през ум, че в скоро време и за училище ще се чака ред. Веднъж някой ми бе казал:" Скъпа, не си ли разбрала още? Зрдавето и обучението са привилегия само на богатите." Ами, да! Точно така. Вече схванах. Кой друг, ако не самият живот да ми го покаже.
Стоях в кабинета на една директорка. Чувах около себе си невинен детски смях, чувах игрите им...Мислех си дали и моят син ще може да си поиграе някога с тези деца. Дали....?! Гледах тази жена, цялата отрупана в злата, добре облечена, пушеща цигара насреща ми, едра, пръщяща от здраве, охранена и румена, ревяща от бюрото си, важна, като че да притежваше цялата сграда, заедно с децата и техните родители, и всичко тяхно, целия свят. Гледах и се чудех. Един педагог, учител и възпитател на нашите деца. Гледах и се чудех...Опитах се да обясня какво ми бе казала предната директорка, за реда на постъпване...Но тя не умееше и да изслушва. Тя просто искаше да ме пропъди, час по-скоро, поредната натрапница. Накрая рече: "Не ви ли казах вече всичко, ясно и изчерпателно!" Тогава изгубих търпение: "Не, казахте ми го с просташки тон, невъзпитано и неразбираемо."
Сега тази жена напълно ми заприлича на някое животно - ревящо, грухтящо. Захвърляше тетрадки и химикали из кабинета си, блъскаше по бюрото. Изглежда бе свикнала с различно поведение. Предполагам обичаше да й се молят, да бъде ласкана и ухажвана, да усеща, че животът ти е в нейните ръце, окичени с пръстени, държащи цигарата, махащи във въздуха, заповядващи...Но не и този път, не и този! Не искам да завися от подобни хора, не искам те да възпитават детето ми. Ако трябва няма да работя, ще го отгледам сама, дори да трябва да мизерстваме. Все някак ще оцелеем. Но няма да се моля и никой няма да крещи на сина ми.
Жената продължаваше да си крещи. Гласът й пресипваше. Оказа се, че тази жена-педагог е с твърде избухлив характер. Стори ми се, че е психически нестабилна и дори опасна за децата. Просто й казах истината.Казах й, че съм разочарована, а и не бих могла да поверя детето си на нейните грижи. Изгони ме. Затръшна вратата след мен. После отново я отвори и докато слизах по стълбите , викаше подире ми.
Синът ми не разбираше какво се случва, но в очите му прочетох тревога. Взех го на ръце, прегърнах го и заплаках. Плаках дълго и се молех да не мразя.
Знаете ли, аз не умея да мразя. Не и задълго. Избухвам и после ми минава. Не мразя родината си, но вече не я и харесвам. Твърде много разочарования. И честно да ви кажа, парите не достигат. Мъжът ми се блъска по цял ден. Работата му е тежка.Обкръжен е от хора, говорещи на разни диалекти, псуващи,...и те като него отрудени. Не му е там мястото. Знае го отлично. Но тук парите са малко над средната заплата. Но пак не стигат. След няколко месеца спират и майчинските ми. И трябва да ги компенсирам, да работя. Но и този шанс не ми се дава. Вече получих два отказа. Притежавам цял куп дипломи - от езикова гимназия, университетска, две специалности, магистърска...Но ми се иска да ги захвърля всичките и да избягам, да бягам надалече...
Днес ме посрещнаха неучтиво, отказаха молбата ми, наругаха ме и то пред детето ми и накрая ме изгониха. И за какво? Защото нямам да си платя ли? Или понеже не достигат места? Добре ,ако е така,аз какво съм виновна. На мен ми се полага това право-да се възползвам от услугите на детските градини, които между другото са държавни, а не лично притежание, както някои се вживяват в ролите си.Т.е. градините са за всички. Има си месечна такса, която да си плащаме и не се изизква спонсорство. Не и по закон. И навместо да ми се извинят за неудобството, че местата са изчерпани, за отказа, който получавам, то какво стана. Само дето публично не ме линчуваха за това, че въобще съм дръзнала да попитам.
Знам, че 300лв. не достигат. Та това е само тока за през зимата. Сега учителското мото е нещо от рода:"Защо съм още учител". Да, правилно поставен въпрос. Първо се попитай защо си учител и дали въобще си достоен за това призвание. И после искай. Тези от Вас, които умеят да бъдат педагози, нека получат заслуженото. Нека всеки го получи. Всеки човек, който полага труда си, нека получи адекватно заплащане.
Сега стачкувате. Не знам дали заплатите ви ще бъдат завишени. Но вече знам със сигурност, че аз лично няма да получавам и стотинка, защото няма начин да започна каквато и да била работа. Кажете ми, кой сега е в по-неудачна позиция, Вие Учители или такива като мен. Борите се за вашето си. Но и не забравяйте, че не сте сами на този свят. Има и други като Вас, на ръба на мизерията. Какво да правя аз сега? И аз ли да стачкувам. Та мен няма дори кой да ме подкрепи, да не говорим, че и детето няма кой да гледа, докато развявам стачните знамена по улуците. САМА съм. И много други хора като мен също са сами.
Скъпи Учители, пожелавам Ви от сърце и най-искрено да постигнете своето желание, да спечелите започнатата битка. Поздравявам Ви за смелостта, за инициативата, за взаимната подкрепа, за Вашата борбеност. Но моля Ви, много Ви моля, не се самозабравяйте. Заплатите не са всичко. Те не биха Ви направили повече хора. Моля Ви, помислете над това!
Мила Зефира,
Не гледайте толкова телевизия,
слушайте повече учители и то по възможност такива, каквито уважавате - не вярвам да нямате подобни познатти!
В момента учителите демонстрират първите граждански качества на българския заспал народ. Десетки хиляди души сме вече - това е много! И исканията са много по-големи от едната му заплата - протестира се за приоритет на образованието в държавата!
Никъде по света учител не е синоним на богат човек. Това е призвание, не бизнес.
Много болка има във Вашите думи .. съжалявам за ситуацията...
Но вдигнете глава и не си позволявайте да се самосъжалявате.
Стегнете коланчето и смело напред - та Вие сте мъжка майка, трябва да отгледате българин!
С много обич -
Ани
Не знам защо сме толкова уязвими, ние майките, точно в тази възраст на децата ни - 2,3 годинки... Може би защото за първи път ги изпускаме от ръцете си, откъсваме ги от нас и ги поверяваме на някой... Знам колко ме е боляло мен, колко безпомощна съм била, докато се справя със ситуацията и искрено ти съчувствам...Само не се отчайвай. Нали знаеш че децата усещат отчаяните майки! Горе главата. Ще се справиш!
Груби и некултурни хора има навсякъде. Но и да очакваш, че някой ти е длъжен, и ей сега от пръв поглед ще иска да те хареса няма много смисъл... Проверено е :).
Дразнещото в твоя случай е отношението на директорките и грубото им държание.От опит(и в Испания и в Германия)любезно ти обясняват и се опитват да съдействат,за намиране на алтернативен вариант.
Е с това грубо,невъздържано отношение се притеснявам как ще свикнем като се приберем.Не им ли е вече време за пенсия на грубите лели по градини,банки,болници и ...т.н.учреждения?
Като им е такова отношението към възрастни,как ли се отнасят към децата?
Да им правят психо-тест и ако страдат от професионална деформация и невъздържаност да ги пенсионират по болест.Хем хората с призвание,които обичат децата ще са доволни,хем самозабравилите се лели и най-вече Децата!
Само като си спомня как ми обясняваха тук учителите, че американската образователна система е компилация от много системи по света, но като че ли, най много е взето от българската през 70-80-те години, свят ми се завива.
Затова и стихотворения прописах:
Аз съм Бръмбарче (Колорадско)
майка мене е родила;
с цигани и злост обилна
ме'й родината калила.
Аз съм бръмбарче. Обичам
наште планини червени,
бръмбарко да се наричам –
първа радост е за мене.
Аз съм бръмбарче свободно,
и на край света живея,
всичко българско и родно
не желая да пилеят.
Аз съм бръмбарче и расна
в жалки дни, в безславно време,
син бях на земя прекрасна,
сега - баща на син без бреме. ...
Знам, че светът не е справедлив. Не само в родното отечество, навсякъде по света има неправда. Но тук нещата са искрящи, ставаме за смях. Искам и аз да стачкувам, да се боря, да изкрещя с цялата болка, която съм насъбрала през последните години. Искам да изкрещя за онова момче, дето го видях вчера на строежа, потен, изморен, отчаян, което напсуваха пред мен и детето ми. Искам да изкреща за онази баба, превита на две, ровеща из кофите...За онова дете, присягащо малката си ръчичка към сладоледа, на комуто беше отказано...Да изкреща за моята приятелка, която също като мен е с малко дете. Сега започва работа, край на майчинските. Ще започва като продавачка в магазин за дрехи втора употреба, на 300 лв. заплата, а е инжинер-химик...И дори няма да се ползва от учителските привилегии, няма лятна ваканция, после зимна, пролетна, коледни, великденски, нама събота, няма неделя, а заплатата пак 300. Кажете ми, какво да направи тя. Учителите ги чува държавата. И щом е така, нека се възползват, прави са, че се борят за живота си. Но какво ще стане с останалите. Повечето фирмички са с персонал от 5 до10 души. И какво ще стане, ако и те запротестират. Ами веднага ще бъдат подменени. Да не говорим, че никога колективът в подобни фирми няма как да е единен. Всеки брани своето място, а и все ще има някой човек на шефа. Трайш си, това е спасението. Цял живот си траеш.
Защо съм още тук ли? В Родината? А защо не! Все едно да попитам защо съм се родила в България. Ами не знам, просто така се е случило. Вярно е, че имам избор, мога да избягам. Ще изуча ЧУЖДИЯ език, ще опозная ЧУЖДИЯ народ, ще обикна историята му, ще работя за ЧУЖДИЯ работодател, ще творя блага за ЧУЖДАТА страна...И така докато не се превърна в един ЧУЖДЕНЕЦ за родината си. И чак когато залича всяка следа от своето минало и своята народност, чак тогава ще бъда спокойна и ще спра да тъгувам. Първо ще бъда беглец, копнеещ да се завърне, но достатъчно силен, за да продължи напред, а после ще бъда ЧУЖДЕНЕЦ завинаги...И все пак, замислям се. Може и така да постъпя. Някой ден...,някой ден...
Дали ще си по-добре,ако напуснеш България,никой не може да ти гарантира.Как ще се развият събитията,дали тук или там е много индивидуално.Нали знаеш"За един брадва,за друг сватба!"
Ако нещо трябва да се случи,то непременно се случва и обратно,ако не е писано,не става!Въпроса "Защо останах или защо заминах?"не е важен.Важно е при евентуално решение щастлив ли съм,искам ли го?