Ако трябва да обобщя с по една дума трите минали вече почивни дни ... това ще бъдат велосипед, танци, танци, танци . Май станаха четири, но това няма значение.

От толкова време не съм писала нищичко хубаво и усмихващо, че чак ме хваща срам от себе си. А че не са се случвали хубави неща не е вярно.

В събота сутринта станахме в 8:30 и още едва отворили очи се метнахме на колелата и потеглихме за Морската градина. Идеята беше някакво организирано събитие "Събота с велосипед" и откриване на нова велоалея, но както се оказа, алеята си беше все същата, само дето бяха сложили стрелки с бяла боя. Не че това имаше някакво значение - ние маршрута така или иначе си го знаем. Взехме го за нула време - до Почивка и обратно, а после - понеже още ни се караше, слязохме долу до плажа и карахме пак почти до последната буна. Беше още толкова рано, че по алеите нямаше никакви хора, само на буната имаше няколко рибари. Морето беше кристално спокойно, водата - прозрачна. Снимахме малко, но батериите свършиха, така че после просто седяхме на едни камъни и гледахме, слушахме и се наслаждавахме на спокойствието. Бих искала да можеше винаги да е така - само морето и ние - без никой, никой друг наоколо...

Следобяд се видях с една бивша колежка и хубаво се посмяхме заедно. Седнахме в Библиотеката край плажа и пихме капучино, което ми се стори най-ароматното нещо, което някога съм пила.

После танцувах. Много. Толкова съм се надъхала да танцувам отново, че съм готова на всичко, само и само да наваксам и да мога да се справям по-добре с новите фигури. След часа хапнахме набързо, запознах се с хората от новата група и тръгнахме за партито в Амор.

Партито беше невероятно.... Толкова много не бях танцувала отдавна. Отново проверих какво е усещането да си на парти, където всички пият алкохол, а аз съм единствената, която вдига наздравица с портокалов сок. Не е толкова страшно, колкото си мислех. Още повече, че почти никой не забелязва в суматохата, че не си наливам нищо, приличащо на ром или водка. Всъщност алкохолът няма никакво значение, ако наистина, ама наистина се чувстваш ентусиазиран да танцуваш. А аз се чувствах така. За сметка на това доста пуших, но ... какво да се прави :)

В края на вечерта не чувствах краката си. Бяхме 5-6 човека, и останалите не искаха да ме пуснат. А и аз май не исках да си ходя. Обожавам края на такива диви вечери. След вихрените танци, след като повечето хора са се разотишли, настъпва едно лениво спокойствие... Нещо като безвремие, когато не знаеш, нито искаш да знаеш къде си или колко е часа. Когато вече малкото оцелели имат едно съзаклятническо чувство помежду си, когато не се чудиш какво и дали да го кажеш...

Когато излязох от клуба, навън беше вече светло. Улицата беше мокра, въздухът беше освежаващо студен. И отрезвяващ, макар да не бях пила почти никакъв алкохол (почти защото все пак си сипах няколко капки водка по някое време :) ).  Прибрах се с първия автобус и се чувствах като студентка.

Вчера продължих с танците, въпреки че чувствах наченки на мускулна треска по цялото тяло. Танцувах три часа без прекъсване.

Танцувах и народни танци - не бях забравила, спомних си всичко. Дори научих и две нови хора - пайдушко и варненска тропаница. Всъщност и двете ги знаех горе долу, защото се бях опитвала да ги уча сама. Бях страшно доволна от себе си. Особено за тропаницата, защото е много приятен и динамичен танц, а го хванах почти веднага и се получи страхотно.

Днес вече нямаше как, всяко едно мускулче на тялото ме болеше, така че прекарах деня, излежавайки се :)

Още не знам дали утре ще имам сили за танци, но поне желание не ми липсва. :) Понякога си мисля, че ако един ден ми кажат, че не мога или не трябва да танцувам повече, ще ми се иска да умра...