Умиращо сърце
Сърцето ми е болно... разбира, че го лъжат и вече не трепва...мечтае, но знае, че това са само мечти. Опитва се да ги забрани... Твърдо е.. някой ден ще се събудя и то дори няма да тупти, защото на негово място ще има един камък. Един ден то просто ще напусне сцената – без фанфари, без последни думи. И ще се събудя.. мъртва.
Понякога ми се струва, че съм започнала да умирам още с раждането си. Друг път си спомням, че съм живяла...
В този момент преди време сърцето ми се свиваше и изпитвах болка. Сега дори сълзи не протичат.. просто очите ми са влажни. Нищо, така е по-добре. Влажните очи ме карат да изглеждам по-красива.
Това не е оплакване, а просто диагноза. Няма бягане. Неизбежна е смъртта.
Понякога сутрин се събуждам с нови сили. Не знам от къде се вземат. И после идва вечерта... и тогава отново съм слаба. Порочен кръг? Мъртва надежда.
Дали ще мисля за тези неща, когато загубя сърцето си? Може би дори няма да си спомням... Забравата е блаженство... точно сега искам да забравя коя съм, къде съм... искам да забравя този свят и всички останали...
Ще сложа черни дрехи, тежък грим...
Косите ще отрежа.
И ще си отида в зимна белота.
Но, какво става? И аз вчера написах един песимистичен коментар, защото и аз така се чувствах, но ми мина. И както, Фрости добре го е казала "...сега не се боря само за себе си...". Хайде, дами - животът е такъв, изисква да се борим!
Всичко се оправя, рано или късно гледайте от положителната страна на нещата.
Пиле (коте ) шарено, ти си едно готино и сега свободно миче-момиче, какво повече ти трябва?
Слагай черните дрехи, слагай тежкия грим и отивай на рок-метал парти.
"Life is like a box of chocolates - you never know what's inside it."
Вярно си е.
Но се оказа, че имам...
И си струваше :)
Не забравяи ,какво съм ти казала тези дни и можеш да разчиташ на мен,аз вярвам в теб а това е много важно помни го.
Хаиде вече е време да си се усмихнала макло.Чоа до скиф
Идеята ми е, че ТРЯБВА да живеем със съзнанието, че утре със сигурност ще е добре, поне колкото днес
недей така, живота си струва, а ти си добър човек, твоето сърчице не може да се предава точно сега - има толкова хора още да срещаш и да обичаш :))). Вдигни високо главица/опашчица и напред към нови приключения!!!
П.П. Ако някой може да оправи коментара на кирилица ще съм му много благодарна, от тук няма как иначе, за което се извинявам!
Коте, миличко,
недей така живота си струва, а ти си добър човек
твоето сърчице не може да се предава точно сега- има толкова хора
още да срещаш и да обичаш :))). Вдигни високо главица/опашцица
и напред към нови приключения!!!
ПС Ако някои може да оправи коментара на кирилица ще съм му много благодарна, от тук няма как иначе за което се извинявам!
Хора, не отписвайте котката. И едното и сърце да умре, ще извади друго от торбичката си с животи и пак ще е веселото и шарено същество, което желае да ни подарява от цветовете си.
това ти го казва човек с 3 опита за самоувийство зад гърба си!
Аз лично не съжалявам (вече), че съм жива, най-малкото защото мога сега да ти ударя едно рамо (ако го приемеш, де). Незнам защо мазохистично продължавам да живея, но знам, че на инат ще го правя още доста време.
И ще съм щастлива да ми правиш компания!
Ама говоря за онова истинското живеене - с усмивка или с пот на чело, но с вдъхновение и с вяра в жълтото!
Аз те каня да се усмихнеш, пък даже и да е за сметка на жалката ми теория за съществуването. Просто живей на всяка цена...
Но болката, мили мои не е по-малко... Не ме боли толкова, че ме е излъгал. Константин,не си прав...Той не се лъже сам. Но аз съм лъгала себе си. Моя е вината, че отново съм повярвала.
Боли да съградиш нещо от нищото, защото в тебе някъде тлее надеждата, че ти всепак си човек и заслужаваш малко любов. После... после се оказва, че не е точно така. Ти не си човек. Ти си играчка...
Иска ми се да беше умряло това сърце вече... а само рева и продължавам да мисля за него...
Скитнико, обичам те, но това сърце няма са се връща към живот... Нямам сили вече... Нямам...
Значи - първо - това, че си разбрала, че вината е твоя - вече си е голям напредък.
Поздравления.
Щото за мен е вярно, че хората ни третират така, както ние им позволяваме да ни третират...
Повярвала си. Случва се. Да, човек си и заслужаваш любов. И това винаги е било вярно и не се е променило.
Но...
Потърсила си любовта не там, където трябва - ти сама най-добре си го казала - да съградиш нещо от нищото.
Винаги искаме това, което нямаме. Гоним онова, изплъзващото се...
А покрай теб сигурно има някой, гледащ те с влюбени очи, които даже и не забелязваш. И ако забележиш - не ти пука.
И сигурно за този някой ти си това, което въпросния господин, наранил сърцето ти, е за теб.
И повярвай ми - същия този господин, нараняващия теб, сигурно също е изпадал в положение като твоето... Някоя друга е накарала сърцето му да се разкъса от болка.
Вечен кръговрат. Вечно движение.
И понякога, само понякога, 2 атомчета се срещат. И разбират, че са си напълно достатъчни, за да образуват собствена молекула...
Не често. Не винаги. Но ... случва се.
Не губи надежда, момиче...
Отърси се от болката. И пази сърцето си. За този, който няма да го нарани.
П.С. Помниш ли - наскоро PINK се омъжи. И в думите, казани пред олтара, беше включена фразата - "Обичам те, защото те оставих да държиш сърцето ми и ти не го изпусна."
Пожелавам ти го и на теб.
Пожелавам го и на себе си.
Дано го намериш онзи, за когото можеш да кажеш същото...
Надеждата е нещо, което ми липсва. Всеки следващ взимаше парченце от нея. Оставяше ми болка, но нима размяната е честна...
Далеч съм от мисълта, че аз съм най-изтрадалата. Моята болка просто не е по-малка.
Мога да опазя сърцето... но на каква цена? И не е ли тя твърде висока... Ако го скрия от света никой няма да може да го нарани...Но то ще бъде тъжно. Готова ли съм да платя тази цена...В момента си отговарям утвърдително, но дали на дневна светлина ще бъда така смела... Смелост...каква глупост... Всъщност е страх.
Не знаех, че Пинк се е омъжила. Но ми харесват изречените думи. И все пак думите са просто думи. Винаги се заплесвам по тях и винаги се оказва, че са без съдържание, просто подхрълени опаковки.
Благодаря за пожеланията, Unforgiven, макар да не вярвам,че ще се случи точно на мен. Но надявам се ти да имаш късмет.
"И все пак думите са просто думи. Винаги се заплесвам по тях и винаги се оказва, че са без съдържание, просто подхрълени опаковки."
Inbox-a ми е пълен с писма от тоя род.
Телефона - с СМСи от същия вид.
И в същото време - пропускам да забележа дребни, но истински неща - като паничка малини, набрана специално за мен от човек, на когото му пука. Примерно.
Т.е. забелязвам, но не ми стига. Искам още. Искам и думи.
Искам някой да се погрижи не само за тялото ми, не само за това да бъда защитена, на топло, нахранена и добре - искам някой да се погрижи и за душата ми.
С думи.
Със споделяне. Със събаряне на барикадите, прикриващи душата му, или поне с допускането ми на отсрещната им страна...
Искам, искам...
Искам паничка малини да ми беше достатъчна...
Ако беше достатъчна... сега и двете нямаше да сме сами. Но щяхме ли да бъдем по-малко самотни?
Не, не искам извинения, оправдания и прочие. Аз нямам нужда от тях. Но ако искаме да променим света, ако искаме хората, мъжете, живота и всичко останало да станат по-добри.. не трябва ли да започнем промяната от нас самите?
Все за нещо обаче нямам вина, защото е дело на някой друг.
Иронизирам се... и спирам до тук, че не се знае до къде ще стигна:)
Благодаря ви, че ви има. И без сърце да остана, вас винаги ще ви обичам:)