Трябва ли да се нося през живота, живеейки за момента?
Жертване на целите ли или...
В по-младите си години мислех, че е нормално човек да има цели и мечти. Затова мечтаех и постигах мечтите си...
Сега все по-рядко мечтая. Не знам дали мечтаенето отминава с годините или просто станах по-практична и по-малко претенциозна, но сега, като че гоня моментите на скучното спокойствие и някак започнах да се чувствам щастлива със себе си. Дори забелязвам, че започвам истински да се дразня, когато някои си позволи лукса да ми нарушава спокойствието. Преди време един човек ме попита за какво мечтая и като се замислих не се сетих, изглежда тотално съм спряла да мечтая. Сега ми идва на ум, че мечтаенето има нещо общо с амбицията и изглежда съм станала и неамбициозна, дали съм се излекувала от някой комплекс, които много ме е болял, когато мечтаех и преследвах мечтите си? Ето това е въпрос, на които не мога да си отговоря, но явно има нещо такова, защото вече нямам амбицията да покорявам света, дори и най-големият мечтател – Александър Велики – вече не ми изглежда толкова интересен и толкова велик, както преди 10 години. Сега ми харесва да си скучая. И дори си мисля как може скучаенето да ми харесва? Преди време не бих повярвала, че скучния и еднообразен живот, като на германска пенсионирана бабичка с бял панталон, би ми харесал, а сега истински се наслаждавам на скуката и дори и’ се радвам в онези моменти, когато имам възможност да си поскучая насаме със себе си.
Дали това е жертване на целите или пълна умора, още не знам, но ме кара да се чувствам добре, избягала от забързания и задъхан житейски хаос – онзи с многото негативни емоции, които ме побърква и ме превръща в постоянно неспокоен и ужасно зъл човек, без усмивка.
И да, много ми харесва да се нося през живота, живеейки за момента и най-вече за моментите на пълна безметежност, в които намирам покой и спокойствие.
Етикети "аз", "мен", "себе си"... : )
Доста навътре приемаш нещата, т.е. интровертни помисли са те полазили. Някак взаимоизключващо си се ми изглежда заглавието... хем живеейки (което приемам за синоним на действието/активността/жаждата за креативност), хем носейки се по течението. Може спокойно да се каже, че живеейки за момента се изкачват Алпите и покоряват житейски върхове. Да живееш,, значи да попиваш с всичките си сетива околният свят приемайки целият нюанс от дъгата емоции. Да не се наслаждаваш на мига, да се страхуваш, да се ограничаваш е тъкмо форма на смъртта която ни ограничава в едно измерение.
Харесвм си една метафора. Живота е водовъртеж в който всички се носим към сигурна гибел. Онези които не се и замислят колко преходен е живота им и очакват нещо само да достигне до тях, вместо да доплуват до него са просто мъртъвци, едни трупи/трупове/пънове/дървета, без капка живот и емоция. Онези които поемат свой собствен път дело на свободната им воля и копнежи биват блъскани тъкмо от споменатите дървета. Аз съм срещал много дървета през живота си. Някой от тях опитваха и да ме завлекат, да ми пакажат пътя на течението в който да се мисли е излишно, защото посоката е предначертана от другиго. Мен не ме устройваше. Жалкото е, че тъкмо тея пънове са безчвствени за молбите или съпротивата ти, защото единственият който може да усети нещо си ти - живият.
Не ми върви мисълта никак... засегна ме някой на лични...
На мен можеш всичко да си кажеш. :)
Тези дни и аз се бях засегнала на някой много лично и поизтрих някои от постовете си и дори мислех да напиша пост за това, но музата ми отиде с мен да бере царевица из бабините ниви. Както и да е.
Този пост е от една поредица свързана с книга за развитие на интуицията. Постовете са упражнения за автоматично писане. Темата е от книгата, но изискването е да пиша каквото ми хрумне без да го препрочитам и без да го редакирам, а темата е само магнит, който да привлече вниманието ми, но понеже аз по натура иронизирам всичко наистина пиша каквото ми хрумне, но има една уловка, пиша през моментите на почивка и единственото, което казвам е че искам да си почина. А иначе имаш право, че постовете са интровертни. Така е. Трябва да са интрувертни. Те са вглеждане в себе си. А иначе грешките си ги знам, както и не съм страхлива или ревлива, аз съм СКОРПИОН все пак, не мога да не обичам себе си и да не уважавам смъртта като преходно състояние на духа - от нея не ме е страх.
Между другото си направил много успешно упражнение по автоматично писане.
П.П. Първият етикет е СКУКА :))))
Ето затова съм го обърнала на естественост и смирение...:)))
А иначе блогът на делфина си го бива, точно си е истински дневник. Ще се поуча от него и може да хапна малко рибка.:)
Ми само в свои плувам, ако не вярваш погледни в онази опция ВРЪЗКИ, още не съм закачила фейсбука, но ако искаш да го модернизираш може и да ти дам координати.
П.П. но като си топваш краченцата в мои води проверявай дали не съм в превълъщение на нещо по първично и не много умно като на акула, примерно, щото в такъв момент може да останеш с по-малко от 4 лапи. Това не е заплаха, просто приятелски съвет.:)
Май наистина е натрупана умора.
vorfax, какво е това отношение към моите три същности? :))), Моля, моля, без бацили, аз може да съм си цялата вредна, но чак и бацили, хайде сега?:))))
Момичета и чайка да съм, и сърфист да съм, всичко което не ме затормозява ме кефи, а тези две седмици съм го ударила на почивка и щастие, така че единствената грижа ми е в приятното прекарване. Пожелавам ви го.
А може и наистина да не съм си избистрила погледа към определена цел, защото като се случи да я видя непремено ще я постигна, за сега обаче нямам нищо против малко да се спусна по течението и да се нося без усилия на волята.
То понякога човек трябва да се спусне по течението иначе как ще разбере, че в живота има и благинки. Бе, не може само под строй и право към целта...:)))
Започва се така: излягаш се удобно, затваряш очи, започваш да си представяш най-хубавите неща на света, ако не можеш, опитай изобщо да не мислиш или поне да спреш потока на мисълта за съвсем малко време. Дай си 5 минути, после 10, после колкото имаш нужда, но най важното е когато отовриш очи, за да завоюваш света, кухнята или поне тигана за най-бързо, непремено си кажи: "Аз съм най-силната на света и мога да се справя с това, каквото и да е", после дерзай, но не го превръщай в център на вселената. Повярвай ми домашните любимци не умират, ако няма сготвено една вечер и ти няма да изпуснеш властта над тях, ако пропуснеш да почетеш печката поне една вечер, но усещането, че и ти си ЧОВЕК е на друго ниво. На мен в такива моманти ми става щастливо, защото всички усещат, че и аз съм човек и нЕкак си не могат без мен/манджата. :)))
П.П. Не се подигравам, наистина не готвя всяка вечер, за да им липсва вниманието ми и да проявяват внимание към мен, т.е. да ми сготвят и дори да ми поднесат, защото и аз съм ЧОВЕК. И като кажа, че съм щастлива, когато правя нещастен живота на нЕкои хора - вЕрвайте ми. Мнооооооого помага за моето щастие и най-вече да се нося по течението , безгрижно и дори да си сврукам веселко.