Три дни от моят живот

1 юни 2004 г.

Събуждам се.
В Димитровград съм. А трябва да съм в Търново. Да уча, да уча глупавата социология, която така исках да запиша. Да запиша за да знак как да направя света по-добър. Исках да променям света, да бъде по-добър, по-като за мен, по-справедлив може би. Хората да се обичат, а обществото да е идеално. Трудна работа. С процеса на учене разбрах, че много анрод преди мен се е опитвал да свърши същото и ресултатите не само, че понякога са били трагични, но и всички знаят за Хитлер и Сталин... Май няма да мога да променя света. Бях хвърлен по това време в една брутална три месечна депресия. Лошо.
Бях си у дома и всичко беше наред.
А този ден предстоеше и една великолепна семейна екскурзиа. До Пловдив, по-скоро до Граф Игнатиево. Авиобазата. Там щеше да има открит ден - пускат хората във военната база за да видят къде им отиват парите.

Авиацията е голямата ми любов от 1996 г. Беше към края на юни, когато дойде една демонстрационна група от Щатите - Буревестниците. Направиха страхотно шоу във въздуха и живота ми никога нямаше да е същия. Първо исках да стана пилот, но после сложих очила. Можееш да стана инженер като тати и мама, но ме домързя... Та така. По едното си вреем се разписах, първо по разни сайтчета, форуми, после от време на време в едно списание...

Та запалихме семейната кола и аз, майка ми, баща ми и по-малкият ми брат отпрашихме за Граф Игнатиево. Беше невероятно забавно. Смеехме се, разглеждахме нещата около пътя. Супер. Въпреки, че реално това е един от малкото пъти, когато реално съм се чувствал толкова близък със семейството си.

Пристигнахме в базата. Авиация! Нащата са... Как да кажа.
Качвам се по някакви самолети (абе не са някакви самолети, а МиГ-29 и МиГ-21 - легендарните), влизам в кабините им, докосвам лостовете за управление, снимам се, правим много, много снимки. Говоря си с някакви авиатори, които за мен са почти богове. Като надрусан съм, просто не знам къде се намирам. Пък и реално това ми беше първият по-сериозен досег с авиацията.

Прибираме се в Димитровград. Бързам да изкарам снимките и да ги покажа на НЕЯ. С НЕЯ сме заедно вече година и половина, някъде. Показвам и снимките. Коментирам с възхита. Всичко е просто невероятно. Не спирам да говоря. ТЯ ме гледа с празен поглед, не разбира. Отдавна съм разбрал, че ние сме от различни вселени. Май сме все още заедно само заради навика и заради задълженията. Глупава гимназиална любов. Дам, вече бяхме минали през няколко сериозни скандали. А ако знаех колко мъчително, тягостно и жестоко лято заради НЕЯ ми предстои..... Силвето, глупавото Силве.

Страхотен ден. Май всичко ще бъде наред. Аз и ТЯ в София (аз трябва да се преместя там), въпреки всичко ще преодолеем търканията, та ние сме един за друг. И сватбата, която ще се състои на 07.07.07 и двете ни дечица... И авиацията.

1 юни 2005 г.

Събуждам се.
Нейде в Студентски град. Събуждам се до НЕЯ. Адски е рано, някъде към 05:30. Трябва да мина през нас, да взема душ, да си приготва нещата, да взема маршрутка до автогарата и да взема най-ранният автобус за Пловдив, а после да измисля как да се предвижа до Граф Игратиево. Бах мама му!

ТЯ - ТЯ е съвършенна. Все още спи, едва се разбуди от моето измъкване от леглото. Не е като да не съм спал до доста девойки в живота си, но само с нея се държа прегърнат цяла нощ. Всичко е като приказка. Всъшност няма толкова хубави приказки. Казваше се Ева.

И все пак се намирам в един от най-инертните си периоди в живота. Бачкам една глупава работа (помагам на един деца да си пишат домашните) за мизерни пари, обичам Я и май-това е най-смисленното нещо, което правя. Чат пат се моткам в Списанието, ей така за спорта. Пиша по някоя глупава статийка, ей така за спорта. Уча нещо... ей така, за спорта. Всъшност уча най-глупавата спечиалност, която СУ може да ти осигури. Така се получи, че се преместих там заради НЕЯ, която пък ме напусна на 2 октомври 2004 г. Да се такивам в главата тъпа за дето съм тичал след жена.

Пристигам в Пловдив, като на магия взимам автобуса за Карлово. Ха мам и брата са там. и те са дошли на открит ден. А аз за какво ли съм тук? А да ще се правя на репортер. Само дето за мен нямаше места в служебните коли и трябва да пътувам с автобуса. Абе...

Въобще не гледам самолетите. Искам да видя къде е Полковника и Силвия, и Ергени, и Началството - те са сега моите идоли. Искам да съм като тях. ЕТО ГИ. Вървя до тях като някаква маймунка. Снимаме това и онова. Те говорят с някакви хора - авиатори, хора които са ....
Тръгваме за София. Взимат ме с тях в една от колите.

Спираме да хапнем и пийнем на крайпътно заведение. Полковника говори за мен:"Той е готов!" За какво ли? Готов съм да бъда един от тях, но имаше още вода да изтече до тогава.

Прибирам се късно. ТЯ вече спи. Лягам до нея. Щастлив съм както никога до сега. Всичко си идва по невероятен начин на местата. Прегръщам я и се унаям.

Много неща не знаех тогава. Че три месеца по-късно приказката щеше да свърши, че не само щях да стана част от тях, но и да бъде адски добър, че работата ще стане целият ми смислен живот, че....

1 юни 2006 г.

Събуждам се.
В Пловдив съм. Сам съм, телефона бучи до главата ми. 07:29. Време е да бягаме към изложението. Аз и Орела сме в една стая. Човека все още блаженно спи.
"Батка, ставай, че войната почва!" - викам и му дърпам завивката.
Тръгвам към банята. Разминавам се с Полковника по коридора.
"Сър!" - казвам аз.
"Морнинг, морнинг" - отговаря той.

Днес ще сме цивилни на изложението. Респективно без задушният костюм. Абе кофти история.

Да си журналист, не е просто да драскаш. Занимаваш се с един милион глупости и на всичкото отгоре адски много задължения и отговорности започват да ти тежат от един момент нататък. Абе ебало си майката. Даже започнах да побелявам, а брадата ми да почервенява. Абе парадокси.

Рано сутринта с Полковника минаваме през тренажора на един изтребител показан на изложението. Летя, а той ме напътства. Жалко, че всичко това е само във виртуалната реалност. Полковника ме хвали. това е бил някога най-добият изтребителен пилот на България. Сега ми е духовен баща. Супер!

Интервюираме един израелски оръжеен търговец. Страхотен кеф.
Той ни лъже, ние се усмихваме и го лъжем, че му вярваме. Той пък се усмихва и знае, че знаем, че ни лъже. Великолепно. Усмивки, стискане на ръце, подаръци, пак усмивки, пак стискане на ръце.
"Искам да се изкъпя" - ми бяха първите думи след интервюто.

Сега пък интервюираме представителите на огромен оръжеен гигант. Те се опитват да ни мятат на сливата, ние ги хапем и нападаме. Те се отбраняват дружно (трима мъстити търговци срещу главен редактор и млад репортер). Касапницата е жестока. Те не могат да ни гледат и ние не можем да ги гледаме. Пак усмивки, пак замазване на ситуацията с подаръци и други такива. Битката беше жестока. Те лъжат, ние пак се правим, че вярваме.
Оставам с гадно чувство. Пак ми се иска да се къпя. Ако може обаче с доста палаво гледащата им преводачка!

Хваля се на Шефа и Началството. Те слушат със задоволство. Май се радват на циничната гадюха в която съм се превърнал. Е но нали журналистите трябва да са коректив на властта. Трябва да сме жестоки, но и справедливи. А има ли въобще такова нещо? Ставаш доста зъл, овълчен, както казват от тази работа. Парадоксално е, но трябва да си лош за да изтиписаш лошите както трябва. Абе живот.

Говоря си по телефона с Кака ми. Обаче само някакви си 18 минути. Мразя, когато раговорите ни не вървят. Но има и такива дни. Липсва ми, но едва ли ще се видим скоро. Кофти.

Заспивам със задоволство от свършеното през деня. Хубав ден беше да. Да, много е забавно да си гадно, тъпо копеле. Само дето се чувстваш доста празен.