Тихичко ме утеши
Тихичко ме утеши
<?xml:namespace prefix="o" ns="urn:schemas-microsoft-com:office:office"?>
Чуй, моля те, шепота на моето сърце...
сред много думи, чуй словата на душата
и дори без да промълвиш,
нежничко ме прегърни!
Това ми стига, чуваш ли...
Повече от всяко поучение -
очите си в твоите да огледам
и да се отпусна топло в твоите ръце.
Моля те, не ме кори за сълзите в моите очи...
просто бъди до мен и тихичко ме утеши!
Всичко отминава! Само ме обичай
и когато съм уплашена и слаба
и тогава нови сили аз ще събера!
твоето стихотворение ми харесва, защото е нежно и чувствено, изразява вътрешната потребност на човека да получи топлинка и обич, тогава когато може би всичко му върви на опаки и няма успех или късмет, както го наричат повечето хора.
Ние българите сме свикнали да показваме или даваме обич и внимание на хората, когато всичко им върви на добре и се чувстват силни, може би не си даваме сметка, че зад паравана на техния живот пълен с успехи се крие точно тази потребност за обич и нежност, превърната в кълбо от болка, агресия, неудовлетвореност.
Така че намирам твоя апел за нежност и прегръдка много смел и възвишен, тъй като е рядкост, човек да я поиска или търси, повечто хора чакат тя да се появи изневиделица и да стане чудо. А чудесата се намират у нас, в нашата воля, сърце и разум.